— Откъде можех да зная ще продължиш ли да играеш ролята си, ако те посветя в тайната?
— И кого подозираш всъщност?
— Никого — и много хора. — Той смръщи замислено чело. — Знам много неща — и не знам нищо. Едно обаче е сигурно — Женевиев бе убита. Хардгрейв ме мрази от дън душа. Много му се иска цялото ми семейство да бъде изличено от лицето на земята. Ан е ревнива вещица, но не вярвам да стигне до убийство.
— А брат ти? Братовчед ти? Може би ти завиждат за титлата, за богатството?
Лордът я погледна стъписано.
— Собствената ми кръв и плът? Невъзможно! Макар че ако умра, наследник ще бъде Джъстин. А Клинтън ще наследи пък него… Не, това е изключено. И двамата ме обичат.
— Как ще си обясниш шепота, който се разнася в къщата? Хардгрейв и Ан не могат…
— Земите на виконта граничат с моите — прекъсна я нетърпеливо Уоруик. — Може би той е разузнал къде се намират тайните коридори и ги е показал на Ан.
— И Женевиев ли беше преследвана от духове?
— Да. Когато забременя.
— Затова ли обяви, че чакам дете?
— Така е. — Ондин потръпна от ужас и Уоруик изпита угризения на съвестта. Той коленичи до нея, обгърна с ръка раменете й и заговори бавно и настойчиво: — Кълна се в живота си, в името си и в честта си — ти ще останеш жива и невредима. А след това ще си свободна, ще можеш да правиш всичко, което искаш. Разбира се, аз ще се грижа за теб, няма да позволя да живееш в нужда.
Господи, да не би да й предлагаше пари? Ондин го отблъсна възмутено и скочи от креслото, забравила, че още не е облечена.
— Ти ме спаси от смъртта и не ми дължиш нищо. Аз съм длъжницата. След като ти помогна да постигнеш целта си, ще бъдем квит.
Тя понечи да мине покрай него, но той протегна ръка и я задържа.
— Квит ли, Ондин? Не съм толкова сигурен. Ти си заобиколена от тъмни тайни и аз често се питам какви ли подмолни интриги подпомагам, като играя ролята на твой закрилник.
— Трябва да изтърпиш тази неизвестност, Уоруик Чатъм. Аз съм твоята стръв и ще изиграя ролята си колкото се може по-добре. След това обаче ще бъда свободна.
Решена да се освободи, тя го блъсна и той не я задържа.
— Ондин! — Страстта в гласа му разпали огън в тялото й. Преди да влезе в спалнята си, тя го погледна през рамо и той я последва.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Не! — изплака тя. Ако я докоснеше сега, беше загубена. Той щеше да разбере, че съпротивата й е само привидна. Напрегна всичките си сили, за да го отблъсне, но той я стисна здраво в прегръдките си и тя можеше да се отбранява само с думи. — Върви при жените, които копнеят за милувките ти! Защо не идеш при покорната, цицореста Ан с котешките очи? Не искам нежностите, с които така великодушно си я дарявал…
Гореща целувка затвори устата й, страстна и жадна. Във вените й отново пропълзя онзи предателски, неканен огън. Уоруик свали бавно хавлията от тялото й, обхвана едната й гърда, палецът му се плъзна по зърното и той се наведе, за да го засмуче с устните си. Ондин простена измъчено. Нямаше спасение. Искаше да се откъсне, но много повече искаше да ускори изпълнението на обещанието, което пареше кръвта й.
— Не! — изплака отново тя, но и двамата знаеха, че това всъщност не е протест. Уоруик насочи вниманието си към другата й гърда и желанието й се разпали до крайност. Треперещото й тяло ясно издаваше какви чувства я вълнуват в действителност.
Уоруик се изправи и я изгледа предизвикателно.
— Наистина ли ще отречеш, че между нас става чудо? Наистина ли ще твърдиш, че не копнееш за него?
Когато Ондин обърна глава настрана, той улови брадичката й и я принуди да отговори на погледа му.
— Кажи!
— Нима имам избор? — прошепна задъхано тя.
— По-дяволите, не искам да взимаш решения, а да се вслушаш в гласа на сърцето си!
— Но как бих могла да те отблъсна? — отвърна уклончиво тя. — Ти си толкова силен и властен. Не притежавам оръжия като твоите…
— Твоите оръжия са красотата, духът и гордостта — и всички тайни, които са скрити в душата ти. Справяш се много умело с тези оръжия.
— Какво искаш от мен? Окончателна капитулация? Както ти казах, нямам избор.
Графът поклати нетърпеливо глава, притисна предизвикателно хълбоците си към нейните и отново започна да милва налетите й гърди.
— Не искам капитулация. Само признание. Просто признай, че меката ти плът копнее жадно за нежностите ми, че много искаш да задоволиш желанието ми.
— Вземи ме тогава, какво чакаш! — изфуча ядосано тя. Как смееше да иска от нея такива думи?
— Не, сладка моя графиньо, ти трябва да ме вземеш и аз ще ти се подчиня с готовност.
— Какво?
Уоруик я пусна, съблече се бързо и когато се върна при нея, улови ръцете й и ги сложи върху гърдите си.
— Само без фалшива плахост, Ондин! Защото ние сме мъж и жена и сме създадени за това.
Той я целуна отново, ръката му се плъзна между бедрата й и внимателно се зае да изследва тайните на женствеността й. В тялото й пламна огън, равен по сила на неговия. В стаята беше тихо, само огънят пращеше, а навън виеше вятърът, обаждаха се вълците в гората и Уоруик се чувстваше едно цяло с природата.
След известно време той накара Ондин да го милва и когато усети плахите й, колебливи пръсти, потрепери от прилив на могъща страст, неизпитвана никога досега.
С умели ръце и устни той засили още повече възбудата й и усилията му се увенчаха с успех. Тя започна да се мята, да стене и да го моли да я вземе. Нежно прегърнати, двамата паднаха на леглото. Бурята на страстта не угасна до късна нощ.
Ондин се събуди, без да отвори очи.
Студенината, която усещаше до себе си, я предупреди, че Уоруик вече не е до нея. Дали и това утро щеше да бъде подигравка със страстната любовна нощ?
Слънчева светлина и свеж въздух изпълваха спалнята и бързо прогониха страха й. Когато вдигна предпазливо клепачи, видя Уоруик да седи на края на леглото, напълно облечен, и с усмивка да наблюдава обърканото й лице.
— Сега вече няма връщане — проговори тихо той и Ондин отчаяно си пожела мъжът й да беше излязъл или да беше разрушил щастието й с жестоки слова. Тя обичаше всичко в него — златнокафявите очи, своенравната брадичка, гордостта му, небрежната поза, нежната усмивка.
— Не — пошепна в отговор тя. — Сега вече не.
Уоруик стана и пристъпи към прозореца, без да я изпуска от очи.
— Бях в гробницата.
Тонът му не й хареса.
— И?
— Всичко беше в пълен ред. Ковчегът на Женевиев беше затворен, не намерих нито демонска маска, нито закривени животински нокти.
Дали не я обвиняваше, че си е измислила страшната сцена? Тя седна в леглото и смръщи чело.
— Казвам ти, че в параклиса влезе чудовище с тъмна наметка и дълги, извити нокти. Наистина ли се съмняваш в думите ми, Чатъм? Това е абсурдно! Да не мислиш, че съм влязла за удоволствие в онзи студен,
