— Виждам „Мериан“! — извика Джъстин. — Ей там, между рибарските лодки! Екипажът тъкмо развързва въжетата!
— По-бързо! — изрева Бъкингам и ездачите препуснаха в лудешки галоп по калдъръма. Пешеходците се разкрещяха, всеки бързаше да се скрие на сигурно място. Няколко коли, натоварени с плодове и зеленчуци, се преобърнаха. Разлаяха се кучета.
Когато Уоруик дръпна юздите и скочи от коня си, той забеляза до себе си Хардгрейв, който размахваше войнствено меча си.
— Спрете, момчета! — извика Джъстин. — В името на краля! Капитане на „Мериан“, свийте платната!
— Никога! — Капитанът, мършав тип с черна превръзка на окото, се хвана здраво за въжетата и вдигна високо острата си кама. — Приятели, това са само шепа градски контета! Ние сме поне двойно повече!
Мъжете се разбързаха още повече да издърпат останалите въжета. Уоруик се засили и скочи на борда, следван от малкия си отряд. Посрещнаха ги пистолетни изстрели и извадени саби. Макар че бяха по- малобройни, лордовете се оказаха по-добрите бойци.
Докато поваляше първия нападател, Уоруик забеляза, че Хардгрейв се е нахвърлил върху капитана. Пиратът му каза нещо, очевидно помоли за милост, но безпощадният виконт заби шпагата си в гърлото му.
Скоро палубата беше осеяна с трупове. От рамото на Бъкингам бликаше кръв, но той продължаваше битката с пистолета си, размахвайки го като боздуган. Джъстин се биеше с двама неприятели и Уоруик побърза да му се притече на помощ.
— Ти ме обиждаш, братко! — засмя се младежът. — Мога и сам да се справя с двама жалки негодници.
— Предпочитам да те обидя, вместо да те погреба!
Уоруик изби сабята на единия моряк от ръцете му, метна го към релинга и мъжът захленчи за милост. Графът нямаше намерение да убива. Искаше само да намери жена си. Огледа се отчаяно на всички страни.
— Търсете дамата! — изкрещя Бъкингам и притисна окървавеното си рамо. — Ние тук ще се справим.
Уоруик не дочака ма ду повторят. Хукна към стълбичката, която водеше за каютите, без да обръща внимание на вонята. Двама мъже му препречиха пътя.
— Пуснете ме да мина, джентълмени — помоли спокойно той. — Другарите ви умират на палубата, а днес пролях достатъчно кръв.
Двамата се побутнаха и се изсмяха.
— Този да не е сляп? — попита единият. — Ние сме двама, милорд.
— Ако убия единия, какво ще стори другият?
Мъжът, който досега се смееше, нададе гневен вик и се хвърли върху Уоруик. Графът го посрещна и светкавично заби острието на шпагата си в гърдите му. Вторият избяга надолу по стълбичката, изчезна зад една врата в дъното на коридора и я затръшна с все сила.
Уоруик прекрачи бързо мъртвия и забърза към помещението, което трябваше да бъде капитанската каюта. Вероятно бяха затворили Ондин именно там. Той се облегна на вратата, натисна я с все сила и изгнилото дърво се разцепи.
Жена му наистина беше там, на леглото, със завързани ръце и крака. При вида на ожулените й китки и глезени го обзе луд гняв. Ондин изглежда спеше, но първото му впечатление беше, че е мъртва. След малко обаче тялото й потрепери, тя разтърси глава и се опита да прогони мъглата от мозъка си. Когато примигна и отвори очи, Уоруик въздъхна облекчено. Ондин беше жива!
— Хвани го! — Шепотът достигна до него откъм един тъмен ъгъл. Когато се обърна, видя, че го дебнат трима. Един мършав тип оголи жълтите си зъби в грозна усмивка. Другите двама изглеждаха не по-малко отблъскващи.
— Предайте се! — нареди спокойно графът. — А ако сте посегнали на дамата…
— По дяволите, Джош, ти си страхливец! — изграчи мъжът с жълтите зъби. — Хвани го най-после! Той е сам!
Джош извади ножа си от колана, но очевидно се колебаеше. Уоруик се обърна бързо към Ондин, която го гледаше объркано. Трябваше първо да развърже въжетата, които стягаха ръцете и краката й, иначе онези негодници щяха да я вземат за заложник и да го принудят да сложи оръжие. Озова се с един скок до леглото, преряза въжето на ръцете й и заповяда:
— Върви на палубата! При Джъстин!
Не, отговори му мислено Ондин, все още замаяна. Ти си в смъртна опасност! Нима мога да те оставя сам!
Тя се надигна от койката и се олюля. Погледът й падна върху мръсната кана за вода, оставена на сандъка. Без да съзнава напълно какво прави, тя я грабна и когато мъжът с жълтите зъби се хвърли към Уоруик, я запрати с все сила към главата му. Вместо това обаче улучи слепоочието на мъжа си.
— О, Господи! — изплака безпомощно тя.
Уоруик попита раната на челото си, без да престава да размахва меча. Острието прониза рамото на единия противник, който изпищя и се загърчи на пода. Предпазливият Джош се скри в тъмния ъгъл.
— На коя страна си всъщност, Ондин? — попита задъхано Уоруик.
— Толкова съжалявам…
— Нали ти казах да се качиш на палубата!
— Но аз… не можех да те оставя сам!
— Изчезвай най-после!
Ондин се обърна послушно към вратата, но залитна и едва не падна. Уоруик я подкрепи с едната си ръка и продължи да отблъсква нападенията на мъжете с другата.
— Какво сте направили с нея?
Джош се отпусна на колене, треперейки от страх.
— Пощадете ме, ваша светлост! Ние само упоихме дамата. Скоро действието на упойката ще отслабне, кълна се в душата си!
— И какво щяхте да правите с нея?
— Заплатиха ни, за да я заведем при един джентълмен по-надолу по реката.
— При кого?
— Не знам името му. Само капитанът го познаваше.
Капитанът обаче е мъртъв, каза си горчиво Уоруик. С ъгъла на окото си забеляза някакво движение и се обърна светкавично към вратата.
— Стой, Уоруик, аз съм! — извика уплашено Джъстин. — И Бъкингам е с мен!
Уоруик бутна жена си в ръцете му.
— Махни я оттук! Колкото се може по-бързо! Върнете се в Нюмаркет!
— Почакай! — изплака Ондин. — Уоруик…
— Побързай, Джъстин!
Ондин не се възпротиви повече. Виеше й се свят и тя затвори очи. Джъстин я вдигна на ръце и я изнесе навън. Бъкингам пристъпи към Уоруик и изгледа презрително тримата мъже.
— Значи част от тази измет е още жива.
— Да. Но не можах да узная нищо.
— Само капитанът беше посветен в тайната — изхленчи жално Джош.
— Да, и ние чухме същото — потвърди Бъкингам. — Спасихме не само вашата жена, Уоруик, а и още няколко красавици, затворени в трюма. Капитанът и екипажът му са се занимавали с много специални сделки. Отвличали красиви млади дами и ги продавали в мароканските хареми.
Уоруик едва не извика. Вече не съжаляваше, че е пролял толкова кръв. Но кой се криеше зад отвличането на Ондин? Хардгрейв и Ан, каза си той, изпълнен с дива омраза. Жена му едва не стана жертва на тези гадни роботърговци. А виконтът дойде с него и собственоръчно прониза капитана, единствения посветен в тайната.
— Да вървим, Бъкингам! Да оставим тези копелета на съда. И без това няма да изтръгнем нищо от
