прислужваше Джем. След като момъкът излезе, тя се обърна към чичо си: — Къде е Джем?
Уилям си отчупи парче хляб, сдъвка една хапка и едва тогава благоволи да отговори:
— Джем работи в кухнята.
— Той е твърде стар за тази тежка работа — възрази възмутено Ондин. — Искаш да го убиеш ли?
— О, сигурен съм, че ще се справи — отговори спокойно Уилям. — Но защо не се храниш, скъпа моя? — Той я погледна съчувствено и се обърна към сина си: — Най-добрият ни кон пак е загубил подкова. Утре трябва да потърсим нов ковач.
Ондин скочи от мястото си. Не стига, че бяха изпратили в кухнята Джем, ами и възнамеряваха да уволнят стария ковач Нат, който цял живот беше служил на баща й! Нямаше да позволи това.
— Защо не си доволен от Нат, чичо? — попита тя и опря ръце на хълбоците си. Уилям я изгледа укорително и тя побърза да се овладее. Седна на мястото си и продължи помирително: — Моля те, не го уволнявай — или поне не сега, когато идва зима. Ще бъде много лошо, ако го оставиш без работа в студа. Обещавам ти, че няма да говоря с него за интригите ви.
Уилям се ухили цинично.
— О, мила, ти си несправедлива към мен! Нима мислиш, че бих уволнил Нат, защото ме е страх от теб? Миналата седмица старият почина от естествена смърт. Не помниш ли, че беше най-малко осемдесетгодишен?
— О… Вярно ли е това?
— Разбира се. Жена му ни разказа, че една сутрин просто не се събудил.
— Много съжалявам. — Ондин се опита да яде, но макар че агнето беше опечено много добре и подправено с ароматни билки, не можа да преглътне нито хапка. Най-после тя се извини и стана. — Уморена съм от пътуването. Мисля, че е време да се оттегля в стаята си.
Уилям присви очи.
— Би трябвало да се научиш да прекарваш вечерите в компанията на семейството си, дукесо.
— Ще се постарая, но мисля, че имам право да си почина от вълненията около завръщането в родния дом, нали?
— Е, добре, върви.
Ондин забърза облекчено към салона, но Раул я последва.
— Ондин!
Тя спря и се обърна към братовчед си. Отново си помисли, че някои жени вероятно го намират красив, но тя четеше в лицето му само жестокост и слабост. От една страна, той беше марионетка на баща си, от друга обаче, достатъчно безскрупулен, за да пролее кръв, ако това ще му помогне да постигне целта си.
— Какво искаш, Раул?
Той вдигна колебливо ръка, помилва бузата й и Ондин трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се отдръпне отвратено.
— Колко си красива! От години копнея за теб. Ако проявиш малко повече любезност към мен, само ще спечелиш.
— Баща ти управлява тази къща с желязна ръка. Какво друго ми остава, освен да се подчиня на желанията му?
— Ще ме обикнеш ли? — попита страстно Раул. — Аз не съм ти сторил нищо лошо.
— Само дето уби баща ми! — Ондин просто не можа да сдържи бликналите от сърцето й думи.
— Господи, недей така, Ондин! — отвърна с едва потискан гняв Раул. — Само ти си виновна за смъртта му. Ако се беше съгласила с предложението ми…
— Аха, значи признаваш, че го уби, защото отказах да се омъжа за теб! — прекъсна го със задоволство тя.
— Нищо не признавам. Опитах се само да те вразумя, да те спася от самата теб. Но щом не чуваш, продължавай в същия дух! Ти винаги си била едно дръзко зверче. Но щом станеш моя жена, ще си платиш скъпо и прескъпо! — Той я прегърна и болезнено притисна устни в нейните.
Ондин го блъсна с все сила и го изгледа укорително.
— Обеща да ми дадеш време. Аз имам нужда от това, разбери — за да забравя кръвта на баща си по ръцете ти, за да свикна с теб! Моля те, Раул! Ще прекарваме много часове заедно, ще си говорим, ще се разхождаме — но ми дай време!
Раул я привлече отново към себе си и Ондин стисна здраво зъби, за да не го отблъсне пак. Този път целувката му беше лека, почти братска.
— Лека нощ. Утре ще излезем на езда.
Ондин се прибра в стаята си и изчака търпеливо шумовете в къщата да заглъхнат. Наметна един халат върху нощницата си, измъкна се на пръсти от стаята си и слезе по стълбата. Още тази нощ щеше да претърси работната стая на чичо си. Луната грееше през широкия прозорец, но все пак светлината не беше достатъчна и тя трябваше да запали малката лампа на писалището. Първо се зае да претърсва чекмеджетата.
Трябваше непременно да намери писмата, подправени с нейния почерк, и да ги унищожи. С това нямаше да реабилитира баща си, но поне щеше да се отърве от затворничеството в Тауър, с което я заплашваше Уилям. Ондин прегледа внимателно всички чекмеджета, но не откри нито един документ. Само хартия, пера, мастилници, списъци на плащанията на арендаторите. Ондин вдигна презрително вежди. Чичо й събираше всичко до последното пени, като не щадеше и най-бедните от бедните.
Обзета от горчиво разочарование, тя затвори последното чекмедже. Всъщност, трябваше да знае, че документите не са тук. Чичо й ги беше скрил на сигурно място…
Изведнъж на стълбата се чуха стъпки и Ондин спря да диша. Втурна се към една етажерка, грабна първата попаднала й книга, с другата ръка взе лампата и седна на пейката до прозореца.
Стъпките се приближиха към работната стая почти безшумно. Вратата се отвори изведнъж. Ондин изпищя уплашено и притисна книгата до гърдите си. На прага стоеше Уилям Довьо, облечен с дълга нощница, с нощна шапчица на главата. Очите му святкаха подозрително.
— О, чичо! — извика Ондин. — Толкова ме уплаши.
Мъжът влезе и се огледа мрачно. Ондин се зарадва, че бе успяла да подреди всички чекмеджета преди появата му:
— Какво търсиш тук? — попита той. Тя го погледна с невинно изражение.
— Не можах да заспя и слязох да почета малко.
Той отиде при нея и изтръгна книгата от ръката й.
— Винаги ли четеш от обратната страна, Ондин?
— Какво? О, когато влезе така неочаквано, изпуснах книгата и…
Чичото се усмихна и скри томчето зад гърба си.
— Коя книга четеше, скъпа моя?
Ондин премисли светкавично. Беше взела стар, прашен том със златна подвързия.
— Шекспир!
Уилям вдигна изненадано вежди. Очевидно беше улучила точно.
— Кой том?
Паметта не я изостави. По-рано беше идвала често тук, за да чете и препрочита събраните съчинения на Шекспир.
— „Крал Лир“, чичо. Това е първата драма в този том.
Уилям разтвори книгата, за да се увери, че племенницата му казва истината, затвори я шумно и я подаде на Ондин.
— Вече е много късно. Ако заспиш тук на запалена лампа, можеш да запалиш цялата къща. Върни се в покоите си.
Стиснала книгата в треперещата си ръка, Ондин забърза нагоре по стълбата. Втурна се като вихър в стаята си, зарези вратата зад себе си и се отпусна изтощено на леглото.
Зави й се свят, прилоша й.
— Велики Боже! — прошепна изумено тя и се опита да преброи колко дни бяха минали от последната й
