Мечът ей сега щеше да го прониже! Обзет от смъртен страх, Уилям се опита да преглътне и с трепереща ръка посочи към гората.
— Там! — произнесе задавено той. — Избяга. А Раул…
Уоруик не го слушаше. Той полетя към гората и Уилям Довьо въздъхна облекчено. Разтърка ожуленото си гърло и понечи да стане, за да последва Чатъм.
— Стой! — Тежка ръка се отпусна на рамото му.
Мъжът се обърна и се усмихна измъчено. Този зимен ден беше пълен с духове. Само преди малко мъртвецът се беше събудил за нов живот, а сега пред него стоеше двойникът му, малко по-нисък и по- строен. И очите му не бяха златнокафяви като на тигър, а смарагдовозелени. А зад него вървеше още един дух.
— Какво става тук? — попита зеленоокото чудовище. Уилям погледна покрай него и видя, че в двора влиза още една карета. Слязоха двама мъже и една дама, всички облечени изискано, и погледнаха към тях. На лицето му светна усмивка, той вдигна ръка и им махна.
Зеленоокият демон го сграбчи нетърпеливо за раменете и го разтърси.
— Къде са лорд Хардгрейв и Ондин? Къде е лорд Чатъм!
— В гората! — отговори Уилям и с усмивка посочи заснежената поляна. — Искате ли да отидем всички?
— Хардгрейв…
— Вероятно е мъртъв. — Уилям въздъхна и сведе глава. — Знаех си аз, че трябваше да я убия още с идването й тук! Но синът ми Раул искаше непременно да я има… — Той избухна в истеричен смях. — Сега и той ще умре!
Джъстин и Клинтън размениха стъписани погледи. После решиха да оставят Довьо на мира и се втурнаха към гората.
Потокът беше бърз и дълбок. По водата святкаха мънички сребърни кристалчета. Плискащите се вълни отразяваха слънчевата светлина.
— Най-после си моя, Ондин! Сега ще си платиш за всичко, което ми стори.
Раул я сграбчи за рамото и от гърлото й се изтръгна ужасен вик. Снегът беше заглушил стъпките му и той бе успял да се промъкне незабелязано.
Той я обърна към себе си, главата й политна назад.
— Проклета курва, защо непрекъснато ме отблъскваше? Щях да те спася. Сега обаче е късно…
Побеснял от гняв, той я блъсна в снега.
— Ти си луд, Раул! Никога, дори с цената на живота си, няма да лежа в прегръдката ти. Ти уби баща ми… — Хълцания задушиха думите й. — После застреля коварно мъжа ми! И след хиляда години няма да понеса близостта ти! Колко е сладка мисълта за смъртта, сравнена с отвращението от окървавените ти ръце!
Лицето му се разкриви от гняв, той вдигна ръка да я удари, но Ондин го изпревари. Хвърли се надолу по склона и се затъркаля към водата.
— Не! — изпищя тя, когато Раул се втурна след нея. Без да мисли какво прави, тя се хвърли в ледените води.
Тежкото кожено палто я повлече към дъното, студът скова крайниците й. Все пак тя успя да изплува на повърхността и пое въздух. Течението я повлече и тя се изпълни с надежда, че ще успее да излезе на брега.
— Чакай!
Този вик, странно познат, дойде някъде много отдалеч. Гласът на Уоруик? Тя изплака и потъна отново. Сигурно я дебнеха сенките на смъртта. Дали Уоруик щеше да я чака на брега?
— Ондин! Опитай се да се захванеш за нещо! Аз ще ти помогна!
Ондин се засмя и заплува надолу по потока. Смъртта не беше страшна, тя щеше да я заведе при Уоруик…
Две силни ръце я сграбчиха и я понесоха срещу течението. Тя вдигна глава, разпозна небръснатите, омазани със сажди бузи и окървавеното слепоочие.
— Любов моя — прошепна безсилно тя и затвори очи.
След малко обаче потръпна от студ и от съзнанието, че е още жива. Къде бяха ръцете, които я прегръщаха? Сега лежеше на брега и трепереше, главата й бучеше. Опря се на лакът и се огледа объркано.
— Бийте се, дяволите да ви вземат!
Гласът на Уоруик! Веднага го позна по властния тон. Ето и мокрия му гръб! Опрял ръце на хълбоците, той стоеше на брега и сочеше към свитата в снега фигура.
— Не мога да забия нож в гърба ви, човече! Вдигнете оръжието си и се бийте като мъж!
— Пощадете ме! — хленчеше Раул. — Дукесата е ваша. Кълна се, че никога не съм я докосвал! Вземете си я!
— По дяволите, станете и се бийте като мъж, чувате ли!
Прозвучаха и други гласове, чуха се наближаващи стъпки. Някой се затича към Ондин, свали широката си наметка, уви я в нея и я вдигна на ръце. Тя се вгледа смаяно в зелените очи, които светеха от радост и страх. Не беше очаквала, че ще ги види още веднъж.
— Джъстин! — прошепна с обич тя и помилва бузата му.
Мъжът кимна мрачно и я притисна до себе си, после се обърна, за да проследи развръзката на драмата.
— Стани, жалки страхливецо! — Това не беше гласът на Уоруик.
— Той ще ме убие! — хленчеше Раул. Изведнъж падна по лице в снега, от устните му излезе протяжен стон. Тялото му се сгърчи и повече не се помръдна. От гърба му стърчеше нож. Бликналата кръв напои снега.
Потресена, Ондин видя как Уилям Довьо издърпа ножа от гърба на сина си. После го обърна по гръб, затвори изцъклените очи и вдигна глава. Обърна се към Уоруик и странна усмивка разкриви устните му.
— Той нямаше да понесе затворничеството в Тауър, очакването на заслуженото наказание. Той не знаеше що е чест, що е достойнство. Бързата, безболезнена смърт — това беше най-доброто за него.
Потискаща тишина последва тези думи. Само вятърът виеше в короните на дърветата.
Уоруик се обърна към жена си и тя протегна ръце към него.
— Уоруик! — Още един нов, неочакван глас, който произнесе този предупредителен вик. Клинтън се втурна напред с изваден меч.
Но графът вече се беше обърнал, за да посрещне опасността. Стиснал ножа си, Довьо се готвеше да го нападне в гръб. Но вместо да се нахвърли върху графа, той се наниза сам на меча му, също както беше направил Хардгрейв. Свлече се бавно на земята и прошепна с усмихнати устни:
— Благодаря. Аз също нямаше да понеса очакването на палача… И всичко заради това момиче… Ондин…
Устните му се вцепениха и Уоруик се извърна настрана, без да извади оръжието си от гърдите на мъртвия. Той отиде при Ондин, взе я от ръцете на брат си и я притисна с все сила до гърдите си. Усмихна се и попи с устни бликналите от очите й радостни сълзи.
— Ти си жив! И аз също… — Прошепна безсилно тя и отпусна глава на рамото му. Случилото се през този страшен ден беше твърде много за нея. Усмихна му се още веднъж щастливо и загуби съзнание.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Множество лица се наведоха над Ондин, когато тя се събуди. Смайването и беше безкрайно. Само до преди миг беше мръзнала ужасно, а сега лежеше в топлото си легло, завита със скъпа брокатена покривка, и носеше красива, закопчана догоре нощница от снежнобял лен.
От дясната й страна седеше кралят, Уоруик от лявата и двамата държаха ръцете й. Ондин погледна с
