невинни хора.
— Ей, добри хора — обърна се Аларик към рибарите и работниците. — Кажете ми, да сте чували някога дъщерята на саксонския крал да е обещавана на манастир?
— Това бе последното желание на един умиращ — извика Фалън. — Поиска го от мен баща ми докато лежеше безпомощен на бойното поле с норманска стрела, забита в окото и с убедеността, че ще го насекат. Задръжте ги докато успея да стигна до пътя…
— Не й вярвайте, добри хора. Мога да ви докажа, че вече не е девица и не може да даде никакъв обет за непорочност. Доведете лекар или някоя акушерка и ще видите, че ви казвам истината. Вярно е, че е дъщерята на Харалд, но не е монахиня, понеже е моя любовница, моя собственост и робиня. Ако искате, ще ви го докажа.
Фалън прехапа устни, защото бе наясно, че ако се наложи, той ще изпълни заканата си.
Аларик се отправи към нея, хвана я за лакътя и я забута към вратата без някой да му попречи. Навън я пое един от хората му.
— Върнете принцесата при леля й. Аз пък ще се поогледам наоколо за датчанина. После ще обсъдим въпроса и с Уилям.
Метна се на Сатана, без да я погледне и изчезна в мъглата. Тъкмо се канеше да възседне коня, когато пред кръчмата спря група ездачи, носещи цветовете на Уилям.
— Къде е графът?
— Търси викинга.
— Това ли е саксонката?
— Да, дъщерята на Харалд. Тръгнали сме с нея за Уинчестър, в двореца на леля й… както нареди графът.
— Боя се, че няма да стане. Дукът иска да я види незабавно.
Фалън не издаде с нищо колко я обезпокои тази вест. Знаеше, че Уилям няма да я пощади. Щеше да я убие, за да покаже на английския народ какво очаква всеки изменник. Живееше й се, не искаше да умира. Нима вече нямаше спасение за нея?
Не, имаше още една възможност. Виновно ли бе детето в утробата й за простъпките на майката? Та нали съществуваше закон, който забраняваше да се убива бременна жена. Можеше да я екзекутират едва след раждането на бебето. Не знаеше дали Уилям ще спази английския закон, но си струваше да опита.
Хората на Аларик трябваше волю-неволю да се подчинят на височайшата заповед. Закараха я в някакво дървено укрепление в Лондон. До него вече бе изкопана огромна яма, където щеше да се издигне гигантска кула от камък.
Дукът я посрещна лично и я сне от коня.
— Лейди Фалън! — промърмори той. — Изглежда, нашето гостоприемство не ви се нрави. Защото иначе не бихте се опитвали да бягате, нали?
— Сигурно ще ме извините, Ваша светлост, но сам разбирате, че не мога да ценя особено убийците на баща си.
— О, наистина съжалявам, че не се чувствате щастлива с нас. А най-вече съжалявам, че се налага да ви докажа, че не можем да търпим вашата измяна.
— Вие сте само един жалък самозванец, Уилям.
— Въпреки всичко, Фалън, не бих искал да убивам жена — отвърна той, без да обръща внимание на обидните й слова. — Бог ми е свидетел, истински се надявам да не се стигне дотам.
Той се отвърна от нея и направи властен жест с ръка.
— Двадесет камшика! — извика той. — Те може би ще я научат да не крои заговори против мен.
Мъжът, който трябваше да изпълни заповедта на дука, не бе въодушевен от задачата си.
— Ще се опитам всичко да мине колкото се може по-безболезнено — прошепна той. — Моля ви предварително за прошка. И когато удрям, не се стягайте.
Завързаха я на дебел кол в средата на двора. От двете й страни имаше трибуни за зрители, тъй като на това място рицарите се упражняваха в бойното изкуство, Фалън се притисна с гръб към кола и стисна здраво зъби. Бе твърдо решена да не крещи и да не плаче. Снеха плаща от гърба й, разрязаха ризата отзад и я разтвориха докато се показа кожата.
Болката от първия удар бе страшна и тя стегна тялото си, въпреки получения съвет. Започна да пищи, а коженият бич отново и отново се впиваше в нежната й кожа. Защо бог не се смили над нея? Защо не я дари с безпаметство?
Внезапно някой я дръпна за косата. Отвори с усилие очи и видя пред себе си Аларик.
— Аларик — заекна тя. — Благодаря ви!
— Недейте ми благодари, Фалън, заслужавате поне петдесет бича на голо. Този път дори и аз нямаше да мога да спра Уилям, ако… кажете, вярно ли е? Отговорете!
Тя се вторачи неразбиращо в сивите му очи.
— Боже на небесата! Отговаряйте като ви питат! Вярно ли е? Бременна ли сте? Свещеникът твърди, че сте бременна.
— Свещеникът ли?
— Дамиън ми го съобщи, когато пристигнах.
Как ли е разбрал, запита се Фалън.
— Отговаряйте, по дяволите. Искате да загубите детето ли? Или собствения си живот?
— Нито едното, нито другото — извика тя.
— Значи е вярно! Вие сте бременна!
— Да, бременна съм. Моля…
Развързаха бързо ръцете й, а нечии силни ръце я задържаха да не се строполи на земята. Някой уви раменете й с наметало и тя изкрещя от болка, когато грубият материал докосна раните по гърба й. Аларик я вдигна на ръце, занесе я в някаква стая и я положи на тясно легло. Отиде до прозореца и се загледа смълчан навън.
Болките станаха непоносими, когато някой намаза раните й с мехлем. За нейна изненада това бе отец Дамиън.
— Отче? На Уилям ли служите сега?
— Аз служа единствено на бога, дъще.
— Откъде знаете, че съм бременна? Аз самата го разбрах съвсем наскоро.
— Зеленото дърво ще зарасне отново от само себе си — промълви той. — Оставете го да си расте, милейди.
Поднесе чаша към устните й и я принуди да изгълта някаква зеленикава течност.
— Не е особено вкусно, но ще ви помогне да заспите по-лесно.
Тя усети оловна тежест в крайниците си и очите й се затвориха сякаш сами. Да спя, помисли си тя, да заспя…
Внезапно обаче някой я дръпна грубо и я сграбчи за раменете.
— Какъв беше планът ви? — изрева Аларик право в лицето й.
— Нямаше никакъв план — прошепна отпаднало тя.
— Не се опитвайте да ме заблуждавате, милейди. Видях със собствените си очи, как го целунахте. Искахте да се продадете на датчанина, нали?… Заради Англия?
Тя едва-едва поклати глава.
— И сте знаела при това, че сте бременна. С нашето дете. Или то не е наше? Може би Делън е бащата. Така ли е?
— Не, кълна се… то е наше дете!
— И въпреки това изприпкахте при викинга! — извика Аларик извън себе си от ярост и пръстите му се впиха в ръката й.
— Графе! — намеси се отец Дамиън. — Тя е ранена и позамаяна. Дадох и да пие приспивателна смес. Говорете по-късно с нея.
— Фалън, защо не ми казахте, че сте бременна?
— Не бях съвсем сигурна — промълви тя. — Едва последните седмици…
— А защо не съобщихте на Уилям, когато е наредил да ви бичуват?
