— Моето състояние… Що за безсърдечна пасмина сте това, мъжете! Или все още ви гризе съмнението дали вие сте бащата?
— О, не, милейди.
— Не мога да си представя, че ми имате доверие.
— Разбира се, че ви нямам. Но тъй като все пак успяхме да пленим няколко бегълци, които в онази нощ са били там, когато младият Делън… е, годеникът ви изглежда е човек на честта.
— Значи не сте ми повярвали? Питали сте други хора?
— Би трябвало да сте доволна, ma belle. Аз ще призная детето!
— По-добре дяволът да беше баща на детето ми — извика тя вбесена.
— Но нали аз съм дяволът, Фалън, не се ли спомняте?
В Лондон цареше пълен хаос. Близо до новия Уестминстър се бе скупчила огромна тълпа, която очакваше с любопитство тържествата, Фалън се загледа с надежда в множеството, но Аларик като че ли отгатна мислите й и останалата част от пътя тя прекара заедно с него върху гърба на Сатана.
Ричард я заведе до нейната някогашна стая, в която спеше още като малко момиченце и я остави сама. Цялата вечер се разхождаше неспокойно напред-назад. Мислите й кръжаха около предстоящата коронация и тържествения обяд, на който трябваше да положи клетва за вярност пред Уилям. Най-накрая не издържа и разтвори широко вратата. Отскочи назад, когато видя, че на пост пред стаята й стои Фалстаф.
— О, боже! — възкликна тя уплашено.
— Сега съм добре, госпожице — рече той спокойно и се поклони. — И не храня вече лоши чувства към вас.
— Не съм искала да ви убивам — прошепна тя.
— За щастие съм си жив-живеничък — отвърна той добродушно. — И така, всичко е наред, нали?
Тя успя само да кимне с глава и затвори отново вратата. Малко след това Ричард донесе поднос, върху който освен основното ястие имаше и комат хляб.
— Аларик ми заръча да хапнете от хляба. Той смята, че това ще ви помогне.
— Изглежда, че има богат опит с бременни — рече тя хапливо.
Не след дълго Фалън си легна уморена и сънят я обори.
Събуди се на зазоряване. Все още беше сама. За нейна изненада този факт я ядоса — осъзна, че копнее за неговата близост. Засрамена, тя се обърна на другата страна и заспа.
Когато пак отвори очи, до леглото й бе седнал Уилям, вече облечен в празничната си одежда. Тя го изгледа разтревожена и реакцията й предизвика неговата усмивка.
— Наистина ли съм такова голямо чудовище за вас, Фалън?
Тя продължи да се взира в умореното му, състарено лице.
— Дошъл съм да се извиня. Но все пак поведението ви ме предизвика, съгласете се. Дължа ви още дванадесет бича след раждането на детето. Искам да ви помоля да не вършите нищо такова, което да ми припомни този дълг… И точно пък Ерик Улфсон, как можахте! Пословичната му жестокост представлява загадка дори и за мен. Тази напаст ли искахте да стоварите на гърба на собствения си народ?
— Там, откъдето са минали вашите войски, Уилям, трева не никне. Нима изобщо е възможна по-голяма жестокост?
— Вас ви заблуждават, но както и да е — промърмори той и внезапно я изправи на крака. Ужасена, тя изписка пронизително.
— Моля ви, няма нищо. Искам само да погледна гърба ви.
Той я обърна по корем, свлече ризата й надолу и пръстите му започнаха да опипват гърба й.
— Резките от ударите са зараснали вече, останали са само бледи следи… изпитвате ли още болки?
— Не.
Той се изправи и тя бързо покри гърба си.
— Не съм чудовище, Фалън, кълна се. Копнея за мир — това е голата истина. Така, а сега се обличайте! Всеки момент ще дойде Аларик, за да ви вземе.
Фалън се заоблича бавно като подбираше всяка дреха. Бе приключила току-що, когато в стаята влезе Аларик, без да почука. В синьо-червената си туника и в обшитата с кожи мантия той изглеждаше изискан и достолепен като самия крал.
Тя премина през залата под ръка с Аларик. Вървеше с гордо вдигната глава — сънародниците й щяха да разберат, че дори и пленничка, тя е на страната на своя народ.
Досети се, че е Коледа, едва когато пристъпи в църквата. Високото помещение, осветено от множество свещи, се огласяше от чистите, звънливи гласове на момчешки хор. Застанала между Аларик и Роже, тя си помисли, че архиепископът на Йорк — същият, който, короняса и баща й — ще отслужи церемонията на английски език. В крайна сметка ритуалът бе един и същ, само че този път архиепископът щеше да превежда старинните английски слова на френски, за да ги разберат всички присъстващи.
Ненадейно от площада пред църквата долетяха писъци, през високия входен портал в църквата нахлу дим и присъстващите започнаха панически да напускат святото място. Аларик я побутна в ръцете на Роже и изчезна сред разлюляната тълпа.
Дук Уилям стоеше замръзнал пред олтара и церемонията продължи в почти празната църква. Личните му телохранители образуваха защитна стена около него.
В страха си Фалън също изтича навън. Повечето къщи в околните улици бяха обхванати от пламъци. Тя се завтече към една все още млада жена, която се опитваше отчаяно да потуши огъня, заплашващ да унищожи дома й.
— Какво се е случило? — извика Фалън и се зае да помага.
— Не знам, не знам — отговори жената с пресекващ глас. — Хората тук, отвън, приветстваха с викове новия крал, а чуждите наемници сигурно са си помислили, че вдигат бунт… и започнаха да палят наред. Къщата ми! Вътре е всичко, което имам. Мъжът ми загина при Хейстингс, а на ръцете ми са легнали и седем гърла…
Фалън се хвърли да гаси огъня с една дебела вълнена кърпа, в гърлото й проникна дим и я задави. Сажди полепнаха по лицето й.
— Какво, по дяволите, правите тук?
Позна веднага гласа му и се обърна.
— Не виждате ли пламъците! Къщата ще изгори… а след нея и следващата, ако не успеем да сподавим огъня.
— Моите хора ще свършат тази работа.
— Искам и аз да помагам.
— Не! Застрашавате живота на детето!
Той я дръпна назад, взе в ръце старата покривка и не след дълго огънят бе угасен.
Жената с благодарност падна на колене пред него. Той откопча красивата златна брошка от наметалото си и й я даде.
— Вземете това, госпожо. С нея ще можете да си платите възстановяването на дома ви. Съжалявам за това, което се случи.
Той хвана Фалън за ръката и двамата влязоха отново в църквата. Церемонията отиваше към своя край. Поставиха короната върху главата на Уилям и като го видя как трепери целият, Фалън се запита какво ли изпитва той в момента. След края на Светата литургия Аларик я стисна за китката.
— Тържественият обяд започва скоро, Фалън.
Изведе я от църквата и помоли Ричард и Фалстаф да я върнат в двореца.
В стаята й я очакваше корито с топла вода, както и една млада прислужничка.
Фалън се изкъпа с наслада като изми внимателно следите от сажди по лицето. Изсуши косата си пред огъня и си избра бяла рокля от мека падаща материя. За нейно голямо разочарование обаче дойде да я вземе не Аларик, а Роже. Той направи дълбок поклон и й предложи с усмивка да се хване за ръката му.
— Аларик се извинява, че не можа да дойде. Помоли ме да ви придружа. Но имайте милост и не ми създавайте затруднения. По едно конско евангелие на ден ми е предостатъчно.
— Съжалявам, Роже, но…
— Знам, знам, искате, ако има как, всички да се продъним в ада. Това и слепецът го вижда!
