— Ако беше заповядал да ме убият, щях да му кажа.
— Не се ли опитахте по този начин да пометнете?
— Но защо да махам детето? — попита тя учудена. — Толкова се радвам на бебето. Радвам му се, защото аз съм надеждата на Англия, нима не знаехте това?
Очите й се затвориха и не след дълго дълбоко заспа.
Двадесет и пета глава
Фалън не знаеше нито колко дълго е спала, нито пък как се е озовала в двореца на леля си. Пред запалената камина седеше Ричард и лъскаше някакъв шлем. Забелязвайки обаче, че е отворила очи, той преустанови заниманието си, взе чаша вода и й я пъхна в ръцете. Очите му я гледаха гузно.
— Ужасно съжалявам, милейди, но аз бях този, който изпрати графа след вас. Толкова се боях. Исках Аларик да ви открие преди дукът да…
— Той ме намери, Ричард… но после тръгна да преследва Ерик Улфсон и…
— Това ли е викингът, милейди?
— Да, датчанин е. Още от самото начало смятах цялото това начинание за грешка, но просто нямах друг избор. Сега всичко вече свърши и така е по-добре.
Дали наистина бе свършило? Ерик побягна, но това далеч не означаваше, че ще се откаже тъй лесно от съюза, скрепен с целувка. В този миг обаче този въпрос й беше безкрайно безразличен. Тя бе сторила вече, което й бе по силите.
— Не исках да ви се случи нищо лошо, кълна се.
Тя само се усмихна и в погледа й се четеше умора.
— Всичко е наред, Ричард.
— Прощавате ли ми?
— Разбира се, Ричард, прощавам ти.
— Това е най-хубавият подарък, който можехте да ми направите за Коледа — извика той.
— За Коледа ли?
— Разбира се, милейди. Утре е Коледа.
— О, небеса! — прошепна Фалън. Спомни си с ужас, че на следващия ден щяха да коронясат Уилям за крал на Англия.
Ричард затърси нещо в джобовете си и накрая със смутена усмивка извади една брошка.
— Знам, че е не е кой знае какво… но сам съм я правил, от един счупен нож. Виждате ли герба? Разпознава ли се добре Есекският дракон?
— О, Ричард. Колко мило от твоя страна. Брошката е чудесна. Но аз нямам никакъв подарък за теб.
— Вие ми простихте и това за мен е повече от всякакъв друг подарък. Не можех другояче, разбирате ли? Та Аларик ви обича!
Момъкът говори безсмислици, както винаги, помисли си Фалън. Той просто нямаше представа от тези неща. Аларик изобщо не я обичаше. Тя дори се изненада, че я е изпратил обратно в двореца, а не се събуди в тъмницата.
— Казвам ви истината, милейди — продължи да настоява Ричард. — Той може и да не го знае още, но аз зная… обича ви. Трябваше да видите само измъченото му лице, когато ви доведе тук. Придружаваше го отец Дамиън. Той постоянно трябваше да уверява господаря, че спите и че не ви боли. И знаете ли какво още каза?
— Кой? Аларик или Дамиън?
— О, всъщност и двамата. Това бе нещо, което не се забравя лесно. Аларик отправи заплахи към свещенослужителя в случай, че сънотворната течност навреди на вас или на бебето, а… отец Дамиън пък го предупреди, че бог едва ли ще търпи такова поведение спрямо представител на църквата… Тогава Аларик подхвърли, че отецът всъщност не е наясно за кой бог говори… и накрая Дамиън се разсмя и го увери, че не бива изобщо да се тревожи и че на вас с детето всичко ви е наред.
Драматичното описание на Ричард разсмя Фалън.
— После Аларик не пожела да напусне стаята — продължи окуражен Ричард, — дори и когато се появи вашата леля заедно с всичките си придворни дами, за да съблекат окървавената рокля и да почистят раните ви. Той започна да разпитва от какво точно е направен мехлемът, с който отецът намаза гърба ви. А накрая седна на леглото ви като ви държеше ръката и…
Внезапно той пребледня като платно. На вратата стоеше Аларик, а ядовитото изражение на лицето му не предвещаваше нищо добро.
— Току-що излъсках шлема — каза бързо Ричард.
— Виждам, виждам.
— … и трябва вече да тръгвам.
— Можеш спокойно да останеш тук. Както виждам, милейди вече се е събудила и се чувства добре. Това е чудесно, тъй като днес следобед потегляме, за да стигнем в Лондон утре заран. Допускам, че ще искате да изглеждате добре на самата коронация, както и на празничния обяд. Така че, милейди, бъдете така добра и си опаковайте съответните дрешки!
Той се поклони, завъртя се рязко на токове и излетя от стаята.
— Веднага ще изпратя някой да ви помогне в къпането и преобличането, милейди. Сигурно сте и много гладна. А сега моля да ме извините, но трябва да подредя нещата на Аларик.
— Сега ти си негов оръженосец, нали? Значи мечтата ти се е изпълнила! — усмихна се Фалън.
— Почти, милейди. Защото един ден ще ме посветят и в рицарско звание и едва тогава ще бъда истински щастлив. Аз ще ви защищавам, вас и детето! Заклевам се!
Фалън разбираше, че не й остава нищо друго, освен да се подчини на заповедта на Аларик и да присъства на церемонията. Реши, че Ричард е единственият й приятел, тъй като собствените й братя изобщо не ги беше грижа за нея и я оставиха сама да поеме ударите след провала на бягството й.
След като се изкъпа, облече една пурпурночервена рокля, обшита по ръкавите и яката с кожа от хермелин. Косите си украси с перли, наметна кожения плащ и го прихвана с брошката на Ричард.
След миг се появи и Аларик, за да я вземе. Спря се на вратата и се загледа в стройната й, горда фигура. Без съмнение тя бе най-скъпоценният накит на кралството. Дългата абаносова коса се разстилаше на вълни върху раменете й, сапфирените й очи искряха в сиянието на огъня. Бе ослепително красива и щеше да привлече погледите на всички присъстващи.
Но тя бе също така и изменница. Беше го оплела в паяжината си, превърна го в жертва на своята неискреност и след това, макар и да носеше неговото дете под сърцето си, се хвърли на врата на викинга. Защо тъкмо с нея забрави това, на което го бе научил собственият му горчив опит? Можеш да ухажваш една жена и в леглото да я подчиниш на волята си, но да се влюбваш в нея — не! Би било огромна грешка.
Аларик не размени нито дума с нея, нито когато я изведе от двореца, нито докато яздеха към града. Съпровождаха ги Ричард, Роже, Роло, както и няколко рицари от свитата му, които не познаваше. Земята, по която подгониха конете бе замръзнала, а въздухът — ледено студен. Направиха къса почивка в някакъв чифлик. Нахраниха и напоиха конете, а и самите те хапнаха малко. Фалън, която не беше се хранила от два дни, се нахвърли върху осоленото месо, но след няколко хапки започна да й се повдига.
Тръгнаха отново и съвсем скоро тя сви с коня си по една странична горска пътека, защото й прилоша сериозно и трябваше да повърне. Роже я последва разтревожен.
— Фалън! Без номера, моля!
— Глупости! Не виждате ли, че ми е лошо?
Слезе бързо от коня, падна на колене и избълва съдържанието на стомаха си. След това охлади и почисти лицето си със сняг.
— Не можете ли да ме оставите на мира? — сопна се на Аларик, който я наблюдаваше със странно изражение на лицето. — Не бойте се, няма да избягам.
— Добре, значи можем да продължаваме.
— Не мога, чувствам се много зле. Гади ми се.
— Във вашето състояние това е съвсем естествено. Ще видите, че докато стигнем града, ще се оправите.
