Един ден я заговори някаква червенокоса жена, която бе виждала вече неведнъж.
— Състоянието ви е видно и с просто око, милейди. Но, убедена съм, не се надявате сериозно да станете жена на Аларик, нали? Въвлякохте го в капан и какво спечелихте? Едно нежелано дете, което ще съсипе младостта и хубостта ви.
— Забравяте, че съм саксонка, мадам. Не сме канили норманите в нашата страна. Но те все пак дойдоха и си взеха, каквото поискат. Но да оставим това настрана — важното в случая е, че изобщо не ви влиза в работа ще се омъжвам ли или не!
При тези думи досадницата остана със зяпнали уста и Фалън си тръгна. Вътрешно обаче се гневеше на своята орис. От ден на ден тялото й ставаше все по-безформено и я измъчваше подозрението, че Аларик ще престане да я желае и ще се отвърне от нея. Такива като червенокосата само това и чакаха. В нощните й кошмари той попадаше в прегръдките на онази жена и дори по-лошо — след раждането на бебето я хвърляха в тъмница, а Аларик напуска двореца заедно с бебето и червенокосата вещица.
Матилда забеляза една сутрин, че цялата е в пот и със загрижен глас поиска да узнае причината.
— Как може да сте толкова мила и доброжелателна… А сте съпруга на Уилям?
— В началото и аз си мислех, че Уилям е чудовище. Заклех се никога да не се омъжвам за него. После той нахлу в дома на баща ми и ме удари.
— И въпреки всичко вие се омъжихте за него?
— Да, вероятно от страх. Известно ми беше, че иска да ме вземе на всяка цена. Но знаех също, че винаги ще го обичам заради силната му воля. Имаме добър брак и възхитителни деца. Той ме обича все още както в началото. Страстните мъже са си такива. Могат да бъдат и брутални, но обичат ли, обичат докрай. В това отношение Аларик и Уилям си приличат.
Погледът на Матилда се спря за по-дълго върху нея.
— А, сега ми става ясно, с вас е говорила Маргарет, онази, червенокосата, с огромния бюст.
Фалън не можа да сдържи смеха си.
— Тази жена си мисли, че Аларик е нейна собственост.
— Само си въобразява, дете, нищо повече.
— Освен това твърди, че той никога няма да се жени.
— Аларик никога ли не ви е казвал нищо за миналото си?
Фалън поклати глава и Матилда й разказа трагичните събития около брака му.
— Струва ми се, че се страхува да не се влюби отново.
— А детето? Мислите ли, че го очаква с радост?
— Повече от сигурна съм! Защото ме помоли специално да ви пазя и да внимавам за вас. И не се страхувайте от тези, които ви ревнуват, Фалън. А що се отнася до Уилям… опитайте се да не го мразите толкова много. Той е искрено убеден, че има право на английския престол. Баща ви и Уилям… и двамата бяха орисани да действат по този начин.
— Той нареди да ме бичуват, унизи ме пред бароните си и моя народ. Няма да ми е много лесно да го харесам.
— Уилям се възхищаваше от Харалд. Затова и искаше да управляват заедно. За съжаление Харалд загина на бойното поле. Дайте му възможност да покаже истинската си същност, Фалън. Сигурна съм, че баща ви не би искал да сте враг на Уилям.
Фалън дълго време размишляваше над думите на Матилда. Като младеж Аларик е бил весел, открит и буен рицар, твърдо решен да изкорени всяко зло по земята. След смъртта на жена му обаче в него настанала промяна. Сега той бе хладен, жесток и резервиран. Кой ли бе ключът към сърцето му?
В Лондон Аларик се зае с нелеката задача да разпредели обещаните титли и имоти на войните, участвали в битката при Хейстингс. Недоволни бяха, разбира се, английските селяни, които до този момент бяха управлявани от местните сюзерени, а сега се сблъскваха с чужденци със странни обичаи, чиито език не разбираха.
— Учудвам се — започна Роже, когато бяха седнали една вечер заедно. — Завоювахме Англия, а сега сме седнали тук и изпитваме носталгия. Упрекваме англичаните, че се борят срещу нас, а пък самите ние цял живот не сме правили друго, освен да воюваме.
— И при мен е така — потвърди Роло.
— Не знам… аз лично копнея за мир — промълви Роже. — Искам да имам истински дом, красива жена, която да ме посреща с добре дошъл, жена с дълги копринени коси, с искрящи сини очи, с…
Ричард се прокашля и Роже спря смутен насред дума. Аларик се умълча, а след това захвърли чашата си в огъня.
— Не тъжи, приятелю. И жена със сини очи може да те предаде.
— Тя е дъщеря на Харалд — напомни му Роже.
— Да, зная — отвърна тихо Аларик и смръщи замислено чело. Трябваше ли цял живот да се бори с нея? Струваше ли си усилията?
Чувствата му от много време насам бяха раздвоени и това го измъчваше. Изпрати я в Нормандия, а сега седеше тук и сърцето му копнееше по нея.
Твърдо решена да унищожи Уилям, тя успя да се измъкне и се хвърли на врата на проклетия датчанин, с устни, все още топли от неговата целувка, с неговото дете в утробата си… Дали наистина тя се радва на детето? Искаше му се да й прости. Искаше му се Дамиън да е прав и да се роди здрав син…
Внезапно забеляза, че са останали само той и Ричард — Роже и Роло бяха отишли да спят. Оръженосецът му поднесе пълна чаша и Аларик го изгледа изпитателно.
— Изплюй камъчето, Ричард, казвай, каквото има да казваш. Допускам, че и ти не би я изпратил на далечен път, нали?
— О, милорд. Лейди Фалън е по-красива и от зората, тя е…
— … тя е изменница — добави сухо Аларик. — Още от самото начало предчувствах, че с нея ще си имам само трудности. Защо ли не се освободих от тази жена, когато му беше времето? Да не би устните й да са по-червени от устните на другите? Или може би косата по-мека, очите по-красиви или тялото по-чувствено? Какво има толкова в нея, че сърцето ми се топи, душата ми е в плен, а мислите се замъгляват?
— Мисля… мисля, че на това му казват любов — рече Ричард.
— Нали се заклех никога вече да не се влюбвам. Ще бъда последният глупак, ако престъпя клетвата си… заради нея!
— Не знам, милорд, но ми се струва, че и тя ви обича.
— Говориш глупости, Ричард. Затова ли избяга при викинга? Затова ли се хвърли да го целува?
— Случайно знам колко противно й е било да го целува. А ако искате да чуете искреното ми мнение… нахлуването и завоюването на страната бе доста… брутално. Жестоко е, безбожно е човешкото съществуване да се разрушава по този начин.
Аларик се изправи на крака и политна. От много, много отдавна не се бе напивал така.
Сърцето му копнееше за Фалън, но разумът му го възпираше. Тя бе опасна и щеше винаги да си остане такава.
— Кралят възнамерява да прекара Великденските празници в Нормандия. Искаш ли да дойдеш в родината ми, Ричард?
— О, с радост, милорд.
— Добре, в такъв случай ще придружим краля в Нормандия.
— Къде е тя? — попита Аларик и се огледа в залата.
— Съобщих й, че идвате — отговори Матилда. — Сигурна съм, че ще дойде всеки миг.
— Милорд — долетя радостното възклицание на Фалстаф. Той дотича при Аларик и двамата се затупаха усмихнати по раменете.
Най-накрая се появи и Фалън с безизразно лице. В бялата рокля, по която на вълни се спускаше черната й коса, тя изглеждаше горда и непристъпна.
Аларик се ядоса на себе си. Та нали заради нея той изстиска и последните сили на коня, за да я вземе по-бързо в обятията си!
