пристигнаха, за да ме спасят, но аз вече се бях освободил.
— Колко удобно — насмешливо подхвърли Тия, като се опитваше да не обръща внимание на учестеното биене на сърцето си.
Тейлър се бе върнал!
Но какво бе станало с онзи войник, който я чакаше край оградата? Дали продължаваше да наблюдава къщата с намерението да залови Тейлър?
— Липсваше ми. Тия.
— Ами… — смотолеви тя и едва сега откри колко неуверено и колебливо може да звучи гласът й в мигове на притеснение. — Тъкмо се готвех да тръгна.
— Но както виждам, все още не си тръгнала — спокойно отбеляза той.
Тя поклати глава. Устните й бяха пресъхнали.
— Не, ще те изчакам. Не исках да бъда чак толкова неблагодарна и невежлива, каквато бях при последната ни среща, Тейлър. Само се опитвах да ти дам възможност да осъзнаеш, че аз далеч не съм такава, каквато ти искаш да бъда.
— Доста е странно, защото в момента ти си именно такава, каквато искам да бъдеш.
— Тейлър, вече ти обясних, че…
— Аз също ти обясних. Ти се обвърза с мен. За цял живот. И сега искаш да се отречеш от това? Съжалявам, но вече е късно.
— Само че ти ме принуди да се съглася. А сега можеш да получиш развод.
— Ела тук, Тия. — Той остави празната си чаша на полицата над камината.
— Тейлър…
Тя се отдръпна неспокойно назад, търсейки погледа му. Стомахът й се сви. Как само я гледаше… Тя затвори очи и стисна зъби. Защо се страхуваше от Тейлър? Много добре знаеше към какво се стреми той. Не вярваше, че Тейлър в момента е кой знае колко загрижен дали тя го иска, или не.
Не, тя не се боеше от Тейлър. Много повече я измъчваше това, което самата тя изпитваше — тръпки я побиваха само като го погледнеше. Сведе очи, за да не го гледа в лицето, ала й това не й помогна, защото погледът й попадна върху ръцете му, върху дългите му чувствени пръсти и веднага си припомни как я бяха галили същите тези ръце. Копнежът, който я връхлетя като ураган, стана неудържим, когато той се приближи съвсем плътно до нея, когато долавяше топлината, излъчвана от тялото му…
— Тейлър, аз въобще не заслужавам да ми обръщаш внимание. Цялата работа е в това, че не искам да имам деца. Нагледах се на умиращи деца. Не искам да преживея това, което сполетя техните злочести родители.
Той я хвана за раменете и силно я раздруса, за да я накара най-сетне да млъкне.
— Млъкни, Тия! Всички ние плащаме за това, което сме сторили. Животът е игра, в която всички ние сме само играчи. Да, има и загуби, да, понякога се налага да понасяме много страдания. Мога ли да ти обещая, че никога няма да видиш как детето ти умира? Че никога повече няма да преживеем трагедия, дори и когато войната свърши? Не, любов моя, в живота няма гаранции, никакви. Но да бъда проклет, ако остана да гледам спокойно как ти рискуваш живота си отново и отново…
— Тейлър, недей…
— Ще трябва да се справиш с живота, Тия. Това е единственият изход.
— Но аз не го искам! — извика тя, изскубна се от ръцете му и отстъпи назад. — Не искам теб, не искам всичко това! Случилото се беше просто една случайност, глупава случайност и аз ти казах колко много съжалявам и че съм ти дълбоко благодарна и ти давам свободата.
— Но аз няма да ти дам твоята! — гневно изкрещя той.
Тя се обърна, опитвайки се да избяга от него, като заобиколи леглото. Ръката му се протегна и я сграбчи с все сила. Бутна я и тя падна на леглото. Остана да лежи неподвижно, а той се надвеси над нея, впил поглед в лицето й. Захвърли пътната й чанта на пода.
— Искаш да ме удариш ли? Да извикаш на помощ онзи бунтовник?
Тя не отвърна нищо, само се взираше настойчиво в него. Тейлър се усмихна.
— Съжалявам, но твоят бунтовник придружител няма да ти се притече на помощ.
— Какво си сторил на онзи нещастен войник?
— Той е жив, Тия, но никъде няма да те придружи. Няма кого да извикаш на помощ, любов моя. Струва ми се, че си разменихме ролите.
— Тейлър, аз…
Той се надвеси над нея.
— Какво ти?
— Аз… — започна тя. — Аз не те обичам! — Но още докато изговаряше думите, знаеше, че са лъжа. Беше започнала да се влюбва в него още от първия път, когато го срещна. Той беше различен от всички мъже, които познаваше. Гласът му я пленяваше, очите му я омайваха, докосването му, шепотът му я възбуждаха и омагьосваха. Той бе неин враг, но в същото време бе готов да умре за нея. Един враг, който се бореше за това, в което вярваше, който би дал живота си заради убежденията си, човек, който никога не отстъпваше, никога не се предаваше. Тя го желаеше, но толкова се боеше от болката…
— В такъв случай сме квит — тихо рече той. — Защото аз също не те обичам. Но, по дяволите, Тия, аз се ожених за теб, ти си моя съпруга и не си свободна. И аз ще те имам.
Изрече думите съвсем просто и наистина си вярваше. А тя…
Той я целуна.
Целувката му бе изпълнена със страст, с копнеж и сила. Безмилостен като бурен вятър, езикът му нахлу в устата й — настойчив, завладяващ, съблазняващ. Тя се опита да устои на силата му, но не можа. Опита се да се противопостави на вълната от чувства, които се надигнаха в гърдите й, забушуваха в кръвта й, но не можа. Мракът се превърна в тъмночервено, червеното се сля с нощта и останаха само сребристите сенки на луната. Той не забеляза червената пелена на мрака.
Целуваше я отново и отново. Откри пулсиращото място на шията й, докосваше я, галеше лицето й, косите й. Пръстите му напипаха копчетата на блузата й и бързо ги разкопчаха.
Тя трябваше да го отблъсне, да се възпротиви на яростната му атака, но без да го осъзнава, ръцете й трескаво събличаха дрехите му. Разкопчаха ризата и се плъзнаха надолу по раменете му. После погалиха голата му плът, докато устните му се притискаха към раменете, шията, гърдите й. Тя усещаше треската, изгаряща тялото му, която проникна през голата й плът, когато той засмука зърното на гърдата й, а после езикът му го обиколи, предизвиквайки в нея усещания, които я караха да крещи, да моли за още и още. Пръстите й се заровиха в косата му и притиснаха главата му към гръдта й. Тялото му покри нейното, коляното му рязко разтвори нейните бедра, а устните му — диви и завладяващи — се спуснаха надолу, настойчиви, възбуждащи, подлудяващи. Тия внезапно осъзна, че вече не се съпротивлява, а се е вкопчила в него. Не се опитваше да се отдръпне, а да се слее с него. Тя също го искаше. Искаше това. Желанието бе толкова сладко, толкова мъчително и опияняващо. Какво ли не правеше той с ръцете си, с целувките си, с горещия шепот, с изгарящата милувка на езика си. А после… Силата на тялото му, сливащо се с нейното. Усещането за хармония, цялостност, да бъде част от него, докато се издигаше — не, летеше — устремена към слънцето, към сиянието на звездите в кадифения мрак на нощта. Очите му бяха приковани в нейните златисти очи, котешки очи, очи на пантера, които я пронизваха със същата сила, както и докосването му, искайки още и още, пълно и безусловно отдаване. Тя не можеше да спечели тази война.
Можеше само да участва в битката, която бе загубена от самото начало. И не жестокостта бе това, от което се страхуваше, а осъзнаването, че няма желание да се бори. Той бе свалил не само дрехите й, но и защитата й, а тя не само бе приела по-голямата му сила, но и с желание се бе примирила със собствената си слабост, желаейки го, отдавайки му се докрай.
Обичаше го, без значение какво му каза преди малко… Отсъствието, гневът, страхът, вихърът на чувствата, всичко това се сля в едно. Тейлър се движеше в нея със сила, която я остави без дъх, която я покоряваше с всеки негов тласък, която я караше да се издига все по-нависоко, в тъмнината, в царството на влюбените, където светът преставаше да съществува и където властваше единствено страстта и нуждата да бъде утолена. После тъмнината избухна в бяла, ослепителна светлина; тя затвори очи, а цялото й тяло се изви в сладката прегръдка на екстаза, който изригна в нея с ослепителна мощ, екстаз, който заличи войната, деня, нощта и разума. Топлината на тялото му изпълни нейното, докато тя бе пометена във вихъра
