себе си, но в същия миг усети студеното дуло на пистолета, опряно в слепоочието му.
— Полковник! Полковник, моля ви, за Бога, моля ви! — Един от пазачите, който го бе повалил, го гледаше с насълзени очи.
— Сър, моля ви, много ви моля, не ме карайте да ви застрелвам!
Тейлър пое дълбоко дъх и застина.
— Сър, няма да ви причиня това неудобство — заяви Тейлър.
Пазачът се изправи и му протегна ръка. Тейлър я прие и също се надигна. В този момент Тия се качваше в покрития фургон, спрял пред фермата.
Тейлър затвори очи, сведе глава и я прокле хиляди пъти.
Глава 22
Тия беше уморена, но въпреки всичко бе убедена, че е постъпила правилно.
Битката при Колд Харбър във Вирджиния се проточи от трети до дванадесети юни. Генерал Грант напредна с войските си и бе на десетина километра от Ричмънд. Но южняците се окопаха и армията на генерал Лий все още препречва пътя на Грант към Ричмънд.
Тежката работа отвличаше Тия от мрачните мисли, а и бе спокойна, че Тейлър е пленник и не участва в сраженията. Сега всеки път щом докарваха някой в униформата на Севера, тя се молеше да не се окаже брат й. Знаеше, че Брент също се страхува да не види Иън, още повече сега, когато двете армии постоянно влизаха в бой. Тия осъзна, че оглежда ранените, търсейки Джеси Халстън, съпруга на Сидни. Но или Иън и Джеси бяха оцелели в кървавите сблъсъци, или мъртвите им тела лежаха някъде на бойното поле, или хирурзите от Севера се грижеха за своите ранени със същата бързина и ефективност както тези от Юга. Брент работеше с трескава скорост, защото раненият, който можеше да бъде спасен, твърде често умираше от загуба на кръв.
Както бе казала Мери, чакането бе най-трудно. Да работиш бе много по-добре. Много, много по-добре за Тия, защото не искаше да има време да мисли за Тейлър. Не искаше да си спомня нито начина, по който я прегръщаше, нито целувките му… нито как я погледна, когато му каза, че не иска да има деца и ще се разведе с него.
А след това го бе ударила силно и бе избягала, а пазачите се нахвърлиха върху него. Тя се обърна да го погледне и видя златистите му очи, втренчени в нея…
По-добре да работи, отколкото да мисли.
А работата нямаше край.
Генерал Грант отново започна да придвижва войниците от Колд Харбър. Бунтовниците се надяваха, че той е решил да отстъпи, защото вече е пролял достатъчно кръв, но той не го направи.
Лий започна да се изтегля от Ричмънд, смятайки, че Грант ще потегли с армията си право към столицата на Юга. Както обаче скоро разбраха, Грант не се бе насочил към Ричмънд. Той възнамеряваше да нападне Питърсбърг, смятайки го за задната врата към столицата на Конфедерацията.
Заради тежките битки и безбройните ранени Тия прекарваше по-голяма част от времето си на бойното поле с братовчед си и съпругата му и само се връщаше да преспива в стария роден дом на Мери.
Но на дванадесети юни пристигна куриер със заповед да напуснат къщата, тъй като тя се намираше на пътя на юнионистката армия.
Брент и Мери опаковаха багажа си. Тъкмо привършваха с последните приготовления, когато Тия се върна. Тя бе останала в Лютеранската църква, превърната набързо в болница, докато не преместиха и последния от младите им пациенти.
— Тия, побързай, в новата болница ни чакат много ранени — каза й Брент, докато припряно хвърляше последните медикаменти и превързочни материали в по-голямата от двете карети, които бяха наели от конюшните.
— Вие двамата вървете, аз скоро ще дойда.
— Няма да те оставя — настоя Брент. — Тук вече никой не е останал.
— Освен това може да се навъртат дезертьори — добави Мери — или разузнавателни отряди на янките.
— Аз имам съвсем малко багаж и ще се оправя сама с малката карета.
Брент се огледа. По главната улица не се виждаше жива душа. Градът бе заприличал на призрачно място.
Подхванатият от вятъра прах се издигаше във вихрушка над улиците. Околните къщи бяха затворени и заключени с тайната надежда, че когато врагът види, че са необитаеми, ще си тръгне. Прозорците, които гледаха откъм улицата, приличаха на безжизнени очи.
— Брент, тръгвай! — Тия го целуна по бузата, после прегърна Мери.
— Добре, но ти ще останеш в къщата. Аз ще изпратя един войник да те придружи.
— Обещавам. Ще остана в къщата.
Докато го подканваше да тръгва, внезапно на улицата се появи ездач.
— Един генерал е тежко ранен, сър. Трябва да тръгнете колкото може по-скоро! — извика войникът и козирува на Брент.
— Ето, видя ли? Тръгвай! — обади се Тия.
— Войник, аз ще отида при генерала, но вие ще останете с моята братовчедка и ще тръгнете заедно с нея, когато си приготви багажа.
— Да, сър! — Войникът веднага скочи от коня.
Тия се усмихна, помаха на Брент и Мери, които потеглиха, и благодари на войника, че ще остане с нея.
— Това е мой дълг, госпожо. Ще ви изчакам до оградата.
— Няма да се бавя.
Тя отвори портичката на боядисаната в бяло ограда. Малката карета остана на улицата, готова за път. Впрегнатата в нея кобила бе дребно, но жилаво животно.
— Само една минута, Сузи, и ще потеглим — каза й Тия. „Трябваше да се върна по-рано от болницата“ — помисли си младата жена. Внезапно почувства студ, сякаш мястото наистина се бе превърнало в един мъртъв град, из чиито улици бродеха призраците на избитите войници.
Сега бе доволна, че Брент помоли войника да я придружи.
Влезе в къщата и изтича към стаята, където се бе настанила. Тук изглеждаше толкова чисто и подредено, толкова уютно. Тя премести поглед от огледалото към голямото и удобно легло. Сбогом на удобствата. Макар че бе прекарала доста нощи на бойното поле, Тия все пак бе нощувала и тук, където бе истински рай — с баня с гореща вода, чисти дрехи и меко легло, чиито чаршафи ухаеха на розов сапун. Един малък оазис, толкова далеч от зловонията на битката и смъртта.
Тия сложи пътната си чанта на леглото и се огледа набързо, за да прецени от кои вещи ще се нуждае най-много. На първо място сапун. Свещи, кибрит, чисто долно бельо, чорапи, както и изпраните блузи, закърпени от прислужничките на Мери, които вече бяха напуснали къщата. Запита се колко ли от тях ще останат с Мери и Брент и колко ще избягат панически от настъпващите янки.
Сгъна чорапите си и ги сложи в чантата. После спря, изпълнена със странното чувство, че някой я наблюдава.
Обърна се към вратата и застина. Тейлър се бе изправил на прага, изпълвайки цялата рамка. Докато се взираше в него, устата й пресъхна, а краката й се подкосиха. Той свали шапката си и влезе. Наля си чаша коняк от полупразната гарафа на малката масичка и отиде до камината.
— Здравейте, госпожо Дъглас. Къде заминавате?
— Какво правиш тук? — отвърна тя с въпрос. — Нали беше пленник в онази ферма?
— Реших, че съм прекалил с гостоприемството на любезните си домакини — ухили се той. — Очевидно моите пазачи споделяха това мое чувство и затова ме изпратиха в Андерсънвил. Място, което си е спечелило много лоша слава, затова реших да не отивам там. Размяната на пленници, която ми обеща Брент, така и не се състоя.
— Избягал си от фермата?
— Не. Вече бяхме на път, когато Иън и Джеси Халстън — познаваш го, той се ожени за Сидни —
