— Боже мой, толкова ли е близко? Значи край нас умират много войници! В момента трябва да помагаме на Брент.
— Той ще се прибере довечера. Каза, че в никакъв случай не бива да излизаш.
— Прекрасно! Сега Брент ще ми казва какво да правя!
— Тия, Брент иска да си добре. Трябва ти време, за да се възстановиш.
— На мен ли ми трябва време? Ами Брент? Той беше в безсъзнание с часове, а вече се е върнал към работата си?
Мери поклати глава и се усмихна.
— Ти забравяш нещо — това е хирургичното отделение на Брент.
— Сигурно си права — не особено убедено промърмори Тия.
— Много скоро ще се присъединим към него — потръпна Мери. — Миналата нощ в душата си умирах хиляди пъти, докато гледах пожара и не можех да бъда с вас, в безпомощно очакване, молейки се… Очакването е най-тежкото в тази война.
Мери беше права.
Очакването бе най-тежкото.
Но Тия продължи да чака, изпълнена с тревога и страх. С цялото си сърце искаше да види Тейлър и в същото време не искаше да го види. Изобщо не можеше да разбере какво става с нея.
Пленничеството на Тейлър се оказа по-леко, отколкото той очакваше. Беше дочул, че неговият някогашен преподавател и приятел генерал Робърт Лий знае, че е пленен, и е наредил да се отнасят към него с изключително уважение.
Дали заради намесата на самият генерал Лий или поради рапортите, описващи самопожертвователното му поведение при спасяването на живота на бунтовническите войници, той бе изпратен на юг в едно старо имение, недалеч от Ричмънд, където заедно с други пленени офицери от армията на янките трябваше да чака прехвърлянето в пленнически лагер. Личеше си, че имението отдавна не е обитавано или е занемарено, след като е било използвано за щаб на някоя от южняшките армии. Вдъхваше странно усещане за изоставеност. Имаше счупени прозорци и непрекъснато ставаше течение. Завесите, които не бяха задигнати, бяха изпокъсани. Мебелите бяха прашни.
Носеше се слух, че оттук пленниците ще се придвижат към Андерсънвил, което въобще не беше радостна перспектива. Всички знаеха, че там бяха струпани прекалено много пленници и в лагера често върлуваха епидемии, поради което смъртността беше доста висока.
Затова имението, в което попадна Тейлър, беше донякъде приемливо, макар да бе само временна спирка по пътя към лагера. Дните прекарваха на открито — наистина местността бе доста опустошена от минали сражения, но бяха останали няколко огромни многогодишни дъбове, които предлагаха сянка и разхлада. Бунтовниците все още разполагаха със значителни запаси от сухари, но, общо взето, снабдяването беше доста оскъдно. Постоянно прииждаха и заминаваха нови и нови офицери, така че не липсваха сведения за положението по фронтовете.
Повечето от офицерите от армията на Конфедерацията очакваха генерал Грант да нанесе поредния удар и след това да се оттегли — каквато бе обичайната досега стратегия на армията от Потомак.
Грант наистина отстъпи, но този път съвсем малко. Войските му се придвижиха към Спотсилвания. Битките не преставаха, но бяха краткотрайни и много динамични. Според сведенията загубите на Съюза от тези сражения надвишаваше петнадесет хиляди души. Загубите на южняците също не бяха малки, но при всички случаи не чак толкова значителни.
12 май беше обявен за траурен ден. Тейлър скоро разбра причината — предишния ден в схватката край така наречена та „Жълта кръчма“ бе загинал Джеб Стюарт. Той бе много опасен враг за кавалеристите от армията на южняците, предан на Севера до мозъка на костите си, винаги готов да рискува, искрен приятел и веселяк. Това бе тежка загуба за армията на янките. Въпреки че сражението бе завършило с поражение на южняците, Стюарт завинаги бе напуснал редовете на армията на Севера, улучен смъртоносно недалеч от Стоунуол. В същото сражение бе ранен генерал Лонгстрийт, генерал Хил се бе разболял и дори самият генерал Робърт Лий се чувстваше зле.
Този път Грант не бе отстъпил много назад. Явно бе решил да остави армията си във Вирджиния, защото не можеше да се примири с мисълта за поражение.
Битката при Уайлдърнес се сля с битката за Спотсилвания, но когато и двете сражения отминаха, нито един от двамата противници не можеше да се поздрави с победа. Загубите на Севера бяха огромни. Южняците изгубиха по-малко хора, но това можеше да се обясни с факта, че войските, с които се отбраняваха на този фронт, бяха по-малобройни.
Най-важното в момента бе отказът на генерал Грант да отстъпи на север. Не искаше да се върне в леговището си да си ближе раните, така простодушно коментираха положението войниците от армията на южняците. Грант дебнеше, същото правеше и Робърт Лий. Грант се стремеше да влезе в Ричмънд, но Лий по някакъв начин успяваше да задържи армията си между армията на Севера и столицата на Конфедерацията.
Тейлър следеше събитията по фронтовете и чакаше своя час. Не го охраняваха много строго и можеше да чува разговорите между другите офицери от Севера, които обсъждаха маршрутите за бягство, което бе много изкусително, понеже тяхната армия бе много наблизо. Но не знаеха точно къде се намира. Непрекъснато се редуваха малки сражения и позициите се местеха.
Тейлър не бе съвсем готов за бягство. Искаше да знае къде е Тия и какво точно прави.
Неговите пазачи с удоволствие разказваха на пленниците последните победи на Конфедерацията. На петнадесети май силите на Севера бяха победени при Ню Маркет. Генерал Джон Брекънридж нападна федералните сили край като в последната минута хвърли в сражението двеста четиридесет и седем кадети от военната академия на Виржиния.
Тази война наистина се превърна във война между деца, помисли си Тейлър. Десет от кадетите бяха убити, а четиридесет и седем ранени.
Към края на май Брент Маккензи дойде да го види. Тейлър бе слязъл да се поразходи до малкото езеро сред оградена голяма ливада, която някога бе пълна с коне — вече от години тук нямаше коне. Клонестите дъбове хвърляха прохладни сенки. На свечеряване местността бе особено красива. Тейлър обичаше да идва тук — гледката действаше като балсам на неспокойния му дух и смекчаваше постоянните самообвинения, които го измъчваха. В този момент не би трябвало да се шляе безцелно из един конфедерационен пленнически лагер. Би трябвало да бъде там, на бойното поле, да разузнава позиции, да докладва за силите на противника. Все пак опитен воин бе особено нужен сега, когато войната бе към края си.
Тейлър се бе облегнал замислен на ствола на дъба, вгледан в танцуващите лъчи по повърхността на водата.
— Тейлър!
Гласът го накара бързо да се обърне. Брент крачеше към него. Приближи се и го прегърна топло.
— Изглеждаш добре.
— И се чувствам добре. Благодаря ти.
— Не, аз ти благодаря. Ако не беше ти, сега сигурно щях да бъда на пепел. Трябваше да дойда по-рано, но нямах възможност.
— Къде е Тия и какво прави?
— И защо не е тук с мен? — тихо добави Брент.
— Да, наистина интересен въпрос.
— Скоро ще дойде. Отседнали сме при едно семейство, което живее наблизо, и тя вече е тръгнала за насам.
Брент се почувства неудобно. Струваше му се, че трябва да се извини заради Тия.
