Тия поклати глава.
— Тейлър, не е възможно да си тук, просто не е възможно. Тук е полева болница на бунтовниците, палатката се срути, всичко гори…
— Тия, аз съм тук, мое малко глупаче, и това не е поради някакъв странен каприз на съдбата. Аз съм тук, защото те търсех. Но ти не биваше да си тук; ти трябваше да си в Сейнт Огъстин.
— Трябваше да дойда. Нямах избор.
— Винаги има избор. Но сега няма да спорим. Можеш ли да се движиш?
Говореше крайно напрегнато, дори грубо, ала със смесица от страх и облекчение. Може би беше по- добре, че говореше толкова рязко и ядосано — думите му предизвикаха искри в черните й очи.
— Да, мога да се движа и аз трябва… о, Господи! Брент… Брент! — Вкопчи се в него, надигна се, после го отблъсна, за да се изправи. — Брент, къде, за Бога, е Брент? Аз го видях, опитвах се да му помогна да измъкне последния ранен, когато…
Тейлър се изправи зад нея. Осъзна, че цялото му тяло трепери; толкова бе благодарен, че Тия бе жива. Тя се спусна към купчината останки — походни легла и хирургически маси, които се бяха прекатурили на земята след падането на палатката. Брент лежеше по очи сред останките.
Тя коленичи до него, като се опитваше внимателно да го помръдне и отчаяно викаше името му.
— Брент, Брент…
Нещо избухна наблизо, вероятно захвърлена торба с барут или пушка, стисната от мъртва ръка. Пламъците сякаш ги обгърнаха отвсякъде.
Тейлър посегна към Брент.
— Тейлър, не знаем къде е ранен…
— Ако не се измъкнем веднага, ще умрем, Тия! — Той взе Брент на ръце и го понесе към фургона, който бе пълен с мъртъвци.
Войникът, който преди малко бе говорил с него, отвори очи. Видя как Тейлър се опитва да намери място за Брент.
— Полковник, свалете младия Тед Ларкин от фургона. Няма значение дали ще бъде погребан в пламъците на огъни или някъде другаде. Ще трябва да оставим някои от мъртвите, ако искаме да спасим живите.
Мъжът имаше право. Сега вече имаше надежда да живее и окрилен, той събра сили и въпреки наскоро ампутирани си крак успя да избута тялото на мъртвеца от фургона, за да направи място за Брент. Тейлър знаеше, че не разполагат много време. Вече почти не можеше да се диша от гъстия дим.
— Тия!
Тя бе сред останките от палатките. Той изтича към нея. Тя се опитваше да разчисти остатъците от походното легло паднали върху един войник. Тейлър се залови да й помага, ала после видя безжизнените очи на мъжа. Той бе мъртъв.
— Той вече си е отишъл, Тия.
— Не, само е ранен в крака.
— Но дробовете му са смазани, Тия.
— Не…
— Тия!
Тя се нахвърли срещу него като полудяла. Отчаян, той я удари силно през лицето. Тия се олюля. Той пристъпи към нея, хвана ръцете й и я преметна през рамо. Изтича към фургона. Внезапно пред тях рухна едно голямо дърво, чийто ствол гореше. Тия изпищя, а Тейлър се отдръпна точно навреме, за да го избегне.
— Полковник, побързайте, побързайте, сър! — извика войникът от фургона, надвиквайки грохота на пожара. Той се промъкна до мястото на кочияша.
Пренебрегвайки инстинктивния страх от огъня, Тейлър прескочи горящото дърво и се приземи точно пред фургона. Едва не изтърва Тия. Успя да се покатери отзад във фургона, докато камшикът, размахан от войника, изсвистя над глави те на мулетата. Те хукнаха напред, подгонени от пламъците и страха. Само след секунди се носеха надолу по горския път, по-бързи от състезателни коне. Някой във фургона изкрещя. Тейлър, легнал по гръб до Тия, пое дълбоко въздух, изпълнен с радост, че поне някои от мъжете във фургона бяха оживели.
Изправи се бързо. Тия вече бе коленичила край Брент, търсейки пулса му. Вдигна поглед към Тейлър.
— Той диша! — задъхано изрече тя.
— Добре. Всичко е дяволски добре.
Дърветата наоколо все още горяха, но непоносимата доскоро жега като че ли бе започнала да отстъпва пред напора на прохладния бриз. Като по чудо се бяха разминали с най-лошото. Зад тях продължаваха да се пукат от горещината клони и стволове, да падат в пепелищата високи дървета, но явно най-страшното бе останало назад.
Но точно тогава колелата на фургона попаднаха в коловоза на черния път, осеян с дълбоки дупки. Фургонът се разтресе тъй силно, че Тейлър се изплаши да не се разцепи на две. Ранените закрещяха безпомощно — запремятаха се като кукли сред тресящите се дъски. Тейлър едва се държеше на крака, но все пак успя да прихване Тия и Брент, за да не се изсипят навън.
Изпопадаха в прахоляка. В първата секунда дори Тейлър не успя да помръдне. Чуваше стенанията и охканията на ранените, налягали във фургона. Те бяха избегнали смъртта в полевата болница, сега пред тях се изпречваше нова опасност докъдето му стигаше погледът, Тейлър виждаше само горящи дъбове. Прокле яростно, надигна се, олюлявайки се, а после се наведе и сграбчи в ръце изпадналия в безсъзнание Брент.
— Следвай ме! — изкрещя той на Тия, когато и тя се опита да се надигне, след което побягна настрани от пламтящите дъбове, приведен над присвилия се в ръцете му Брент. Като по чудо те се озоваха пред малък вир, скрит сред шубраците. От водата се издигаше пара, защото вътре непрекъснато падаха подпалени клони. От другия край на пътеката изскочиха никакви конници. Един от тях посрещна Тейлър в мига, когато той едва не изтърва Брент на изпепелената трева.
— Аз ще го поема, полковник.
Замаяният Тейлър подаде Брент на непознатия мъж.
— Има още много ранени, ей там, зад онези дървета — хрипливо промълви той.
Обърна се. Тия го погледна изплашено.
— Тия! По дяволите!
Тя още не се бе измъкнала от жаравата. Втурна се към нея. Тя подаваше ръка на един паднал войник, останал само с един крак, за да му помогне да изпълзи по-надалеч от огнените езици. Тейлър искаше да я спре, но другите мъже пред него му попречиха.
— Остави го! Аз ще го хвана! — ревна Тейлър. — Бягай!
Тогава тя побягна. А Тейлър се сепна от зловещото пукане, разнесло се високо над главата му. Погледна нагоре и съзря огромен клон, който се клатеше застрашително и в следващия миг се скърши.
Той погледна към Тия. Погледите им се кръстосаха за миг.
Той чу нейния писък.
И тогава клонът се стовари на земята. С последни усилия Тейлър отскочи назад. Огънят се развихри и червено-оранжевите му езици близнаха лицето му. Той веднага се сгърчи и Тия се втурна към него.
— Тия, недей!
Друг клон се разцепи и се сгромоляса край тях. При падането си клонът я удари по рамото. Тя падна на колене. После се надигна, сетне отново падна…
Войниците притичаха до тях и веднага се заловиха да издирват ранените, отделяйки мъртвите настрани.
Някой подхвана Тия под мишниците. Друг се надвеси над Тейлър и го освободи от ранения, който той инстинктивно притискаше към гърдите си. Облекчен, Тейлър с нова енергия политна към мъжа, понесъл Тия извън жаравата…
— Спри! Това е жена ми!
Войникът спря и му позволи да поеме припадналата Тия от ръцете му. За миг тя отвори очи и го зърна
