горичката.
— Госпожо Тия!
Тя се обърна. Сержант О’Мейли я бе последвал.
— Госпожо Тия, дърветата ще пламнат всеки миг!
— Помогни ми.
— Той е янки.
— Той е само едно момче.
— Голям янки, малък янки…
— Няма да го оставя.
О’Мейли въздъхна и приближи до нея. Сграбчи дървото със здравата си ръка и стисна зъби.
Главата на момчето се замята. Сините му очи се отвориха. Тия бързо прецени ситуацията и погледна О’Мейли.
— Застреляйте ме, сър, моля ви, застреляйте ме, преди огънят…
— Ще трябва да ни застреляш заедно — заяви Тия. — За Бога, О’Мейли! Хайде, човече, нали си добър ирландски католик? Бог сигурно ни наблюдава точно в този миг…
— Госпожо Тия, знаете къде да уцелите човек, дори и янките могат да ви завидят. На три дърпайте! — извика О’Мейли и двамата сграбчиха дървото. О’Мейли започна да брои. Дървото се помръдна и двамата бързо скочиха на крака. — Не мога да го вдигна, ръката ми е счупена — задъхано изрече О’Мейли.
— Войниче, ще трябва да се опрете на мен.
Двамата успяха да изправят младежа на крака. Пламъците приближаваха застрашително и те забързаха към пътя. Внезапно пред тях падна едно дърво, пръскайки наоколо хиляди горящи искри.
— Обърни се! — заповяда О’Мейли. — Бягай! Младият янки закрещя от непоносимата болка в крака.
Със сетни сили изскочиха на пътя.
— Помогнете му! — извика Тия към неколцината мъже във фургона.
Те се подчиниха и без да задават въпроси, протегнаха ръце към момчето. Дали от умората и болките вече не се интересуваха, че протягат ръце за помощ на врага, или просто вече не виждаха в този млад страдалец свой враг. Момчето бе покрито с пепел, униформата му бе посивяла и приличаше на униформите на Конфедерацията. Раздиращата кашлица на мъжете почти заглушаваше ужасното пукане, което продължаваше да изпълва въздуха.
— Вдигнете О’Мейли! — изкрещя Тия, когато момчето бе качено във фургона. — Той не може да си служи с ръката!
Въпреки собствените си рани войниците помогнаха. В мига, в който О’Мейли бе качен във фургона, зад тях се разнесе оглушителният пукот на избухналите в пламъци дървета.
Тия ахна. Звукът дойде откъм страната на болницата, а Брент все още беше там. Мулетата, впрегнати във фургона, побягнаха.
Виковете на кочияша, който се опитваше да ги укроти, не помогнаха и фургонът се понесе с бясна скорост по пътя.
Тия чу вика на О’Мейли, но не му обърна внимание. Братовчед й бе там някъде, сред пламъците. Нямаше да тръгне без него.
Фургонът продължи да се отдалечава от горящия ад. Тия се затича назад.
Много мъже се загубиха сред хаотичните пламъци — не можеха да намерят пътеките в гъстата гора. Тейлър Дъглас бе получил заповед да замине за Уайлдърнес, за да открие офицерите и командирите, уловени в капана на горящата гора, и да ги изведе оттам.
Докато напредваше през дима и пламъците, Тейлър благодари на Бога за Фрайър, неговият боен кон бе отлично обучено и опитно животно. Воден от инстинкта си, жребецът избягваше пламъците, но в същото време стриктно следваше заповедите на господаря си.
Отначало мисията не му се струваше невъзможна. И Тейлър дори й се зарадва, тъй като според заповедта той трябваше да замине точно там, където искаше — към позициите на бунтовниците.
Той откри сред храсталака неколцина здрави мъже, с чиято помощ измъкна няколко ранени на пътя. Естествено на него му бе наредено да спасява своите войници, но той не можеше да изостави бунтовниците сред бушуващия ад и бе решен на всяка цена да открие Брент Маккензи, неговата полева болница и Тия.
Но с напредването на времето опасността ставаше все по-голяма и макар Тейлър да знаеше, че в гората все още има хора, беше истинска лудост да търси оцелели сред пламъците на Уайлдърнес. Въздухът бе изпълнен с дим и с нещо още по-ужасно — миризмата на изгорена човешка плът. Кой би могъл да очаква, че тази битка ще има такъв трагичен край? Не можеше ла си представи, че някое човешко същество би пожелало такава съдба дори и на врага си. Въпреки ужасните загуби сред пламтящите дървета нито една от двете воюващи страни не бе извоювала победа.
Воден от писъците, които се носеха пред него, Тейлър се отклони от пътя и навлезе в гората. Тук пушекът бе толкова гъст, че почти не виждаше пред себе си. Фрайър стана неспокоен.
— Още малко, момчето ми, само малко.
Но внезапно пред него се издигна стена от пламъци, отвъд която се чуха викове:
— На юг, виж, там има поляна.
— Помогни, човече, помогни…
— Опитай на изток…
— Не, не виждаш ли, че огънят се разраства?
— Фрайър, накъде да поемем, момчето ми? — попита Тейлър жребеца си. — Накъде да поемем, но без да излизаме от гората?
Фрайър пристъпи напред, после се върна и накрая се насочи на юг. Тейлър го остави да води, докато най-после откриха пролука в стената от пламъци.
— Хей! Оттук, ако не знаете накъде да тръгнете, тук има пролука…
Тейлър дръпна юздата и спря жребеца, за да се огледа. Отпред нямаше пламъци, понеже храстите там вече бяха изгорели. Полковникът стисна зъби и видя нещо, което приличаше на обгорял пън, но всъщност бяха останките на човек, почернял и неразпознаваем.
Не можеше да се разбере дали е от северняците или от южняците.
Смушка Фрайър и го насочи по тясната пътека. Заобиколи малката горичка и попадна на група мъже. Те се давеха в кашлица от лютивия дим и не можеха да говорят. Един от тях бе паднал.
— Оттук, по пътеката, насам — извика Тейлър. Скочи от седлото, взе манерката си, навлажни кърпата на единия от мъжете и я притисна към лицето му, после подаде манерката на останалите. — Намокрете носните кърпи. Тръгнете натам. И по-бързо! Има малка пролука сред стената от пламъци. Побързайте! Аз ще помогна на сержанта.
Докато останалите мъже изпълняваха заповедите му, един от тях се приближи до него.
— Полковник, сър, аз ще ви помогна да измъкнем този стар сержант.
Тейлър внезапно осъзна, че този мъж, готов да помогне на падналия сержант, бе капитан от бунтовническата армия. Пушекът, пепелта и саждите му бяха попречили да различи униформите им.
— Ти си бунтовник — рече Тейлър.
— Двама от нас са бунтовници, сър, но има и трима янки. — Мъжът сви рамене. — Опитвахме се да се избием един друг с кръстосан огън, когато дървото падна. Някой изкрещя и всички хвърлихме оръжията. После цялата местност бе обхваната от пламъци.
Уловени като в капан от огнената стихия, мъжете търсеха начин и да оцелеят, а не да се избиват един друг.
Тейлър погледна изпитателно мъжа и бавно кимна. Отмести поглед към сержанта. Възрастният полузадушен мъж навярно нямаше шанс да оцелее сред тънещата в дим гора.
— Аз ще го взема, сър, и ще следвам заповедите ви, а вие водете.
— Отлично, капитане — кимна Тейлър. Запъти се към Фрайър, взе повода на коня и му посочи накъде да
