върви. Аз няма да те водя, а ще продължа навътре, за да търся други оцелели. — После погледна към младия южняк и каза: — А вие, сър, ще ми дадете думата си, че ще се насочите право към позициите на Севера.
Капитанът се усмихна.
— Сър, можете да ме отведете право в някой пленнически лагер, ако ме измъкнете от този ад. Ще отида, и то с радост. Сержант Фостър, ще видите, че ще се справим. Само се дръжте!
Фрайър бе започнал да става много неспокоен от пламъците, но Тейлър вярваше, че жребецът е единственото спасение за сержанта.
— Качи сержанта на седлото! — извика той на капитана. — Аз ще ви покажа откъде да минете. Освен това, капитане, искам да се погрижите за коня ми!
— Да, сър — извика капитанът.
Тейлър му помогна да качи сержанта на седлото и поведе жребеца към края на гората. Въпреки бушуващите наоколо буйни пламъци тримата мъже успяха да си проправят път.
За Тейлър сега беше най-благоприятният момент да се отдалечи от пламналата гора. Да продължи с капитана и сержанта. Но не можеше да постъпи така. Измъчваше го странно, необяснимо безпокойство, сякаш предчувстваше, че ще намери Тия. Освен това го глождеше тревожното усещане, че точно сега тя е в беда.
До слуха му достигнаха още викове и крясъци на ужасени хора. Поколеба се за миг накъде да се отправи. Озърна се назад.
— Сър, трябва да си вземете коня. Аз ще се върна за вас.
— Не, капитане, няма да е необходимо. Вие трябва да изведете сержанта. Кажете ми знаете ли кои войски са там и кой ги предвожда?
— Пехотинци… а освен това в горичката имаше една полева болница на бунтовниците. Знам го, защото отначало, когато ме раниха в прасеца, бях там.
Тейлър погледна надолу и видя, че мъжът е ранен. Кръвта бе избила по превръзката на прасеца му. Обаче въпреки раната си явно младият капитан се бе върнал на бойното поле.
— Защо, по дяволите, сте напуснали лазарета? — грубо попита той.
— Те и без това бяха прекалено заети. Полковник, нямаме време за спорове. Не можех просто да си тръгна. Трябваше да се опитам да спася колкото е възможно повече от хората си. Можете да ме застреляте в гръб или ме оставете да изпълня дълга си.
— Сър, можете да се качите и вие на коня ми, а аз ще се върна да потърся вашите другари.
— Те могат да ви застрелят още щом ви видят!
— Ще поема този риск! Погрижете се за коня ми!
— Да, сър.
Навярно имаше много полеви болници, помисли си Тейлър, но сърцето му заби учестено. Онзи затворник, с когото бе говорил, му бе казал, че Брент може да бъде открит в полевата болница край Уайлдърнес.
— Капитане, да знаете случайно дали доктор Маккензи е в тази болница?
— Доктор Маккензи отговаряше за болницата, сър. Той ми нареди да не се движа — поясни капитанът и сви рамене. — Но там имаше толкова много тежко ранени бойци. Мисля, че моята рана не е чак толкова страшна.
— Да, но може да умрете от загуба на кръв, ако не ви бъде оказана помощ. Вървете.
Капитанът отдаде чест.
— Моите почитания, сър. Кълна се, че ще отведа сержанта при янките, ще се предам и ще се погрижа за коня ви.
Тейлър кимна, обърна се и закрачи към пътя. Сигурно си бе загубил ума. Навсякъде около него гората бе в пламъци. Самото небе сякаш гореше. Дори и да успее да избегне пламъците, много скоро щеше да се задуши от дима.
Дробовете му вече горяха от липса на кислород. Брент сигурно беше проявил достатъчно разум и се бе измъкнал от този огнен ад.
Тейлър продължи да върви.
Накрая видя пред себе си останките от полевата болница. Явно първоначално болницата не е била засегната от огъня, защото се намираше на една поляна, отдалечена от сухите храсти. Но сега вече пламъците бяха стигнали до палатките, цялата местност гореше, а едно вековно дърво се бе срутило в средата на огньовете. Издигаха се кълба гъст дим. Няколко мулета, уловени в смъртоносен капан, когато дървото се бе сгромолясало върху фургона, отчаяно се мъчеха да се освободят от поводите. От фургона се разнасяха стоновете на ранени мъже.
— Маккензи! — извика Тейлър. — Брент Маккензи! Запъти се към първия фургон, видя падналия дъб и мъжете, които лежаха в задната част на фургона.
Някои от тях вече бяха мъртви. Той извърна поглед от лицата им, с очи, широко изцъклени в смъртта. Опита се да премести падналото дърво, но то бе прекалено тежко. Потърси нещо като лост, намери един кол от съседната палатка и го пъхна под ствола. Напрегна се, стволът се отмести и се изтърколи сред пепелта. Горещината наоколо ставаше нетърпима. Върна се при фургона и огледа телата. Не видя Брент Маккензи.
Тейлър видя някакво движение. Един от мъжете в задната част на фургона се размърда. Тейлър се приближи до него.
— Чуваш ли ме, войнико?
Мъжът отвори очи. Лицето му бе черно от пепелта.
— Доктор Маккензи къде е, какво стана с него?
Раненият се опита да отговори, устните му помръднаха. Тейлър извади манерката с надежда, че в нея е останала още вода. Да, имаше малко. Накваси устните на младежа. Той бавно отпи.
— Палатката… се срути — промълви войникът и отново затвори очи.
— Дръж се! Ще те измъкна оттук! Ще открия доктор Маккензи. Ще се измъкнем, обещавам ти!
Не знаеше дали войникът му повярва, тъй като очите му оставаха затворени. Но след секунда младежът заговори отново:
— Трима от тях. Момчето, лекарят се върнаха за… и една жена… една сестра… Тя отиде да го търси, когато стълбът се прекърши и палатката падна.
Жената… Тия…
Кой друг би тръгнал да търси Маккензи, заплашен от сигурна смърт сред пламъците на бушуващия ад?
Тейлър потрепери, обхванат от ужас, обърна се и огледа поляната, осеяна със срутени палатки. Спусна се към едно платнище, сграбчи го с две ръце и отчаяно се опита да го повдигне. Наистина си глупак, изруга той. Нужни са поне десетина мъже, за да го повдигнат!
Дърветата горяха, пламъците приближаваха. Гърдите му се изпълниха с ярост срещу собственото му безсилие, после стисна зъби. Гневът му стихна, когато осъзна, че със сигурност ще изгуби тази битка, ако не се овладее, ако разумът не вземе връх над чувствата.
Видя друг паднал кол, вдигна го и се огледа за още един, за да ги пъхне под платнището. Усещаше как горещината става все по-нетърпима, но продължи. Завърза краищата на платнището с въже, после привърза коловете към фургона и подвикна на мулетата да потеглят. Малко по малко голямата палатка започна да помръдва, сантиметър по сантиметър. С помощта на мулетата успя да премести падналата палатка.
Тогава я видя.
Тя лежеше по гръб, претърколена от движещото се платнище. Лицето й бе покрито със сажди, а косата й приличаше на огромно черно ветрило, разстлано под нея. Тейлър се спусна към нея, коленичи, отметна полепналите кичури по слепоочията й и потърси пулса на гърлото й. Тя се размърда и простена. Очите й се отвориха и се втренчиха невярващо в лицето му.
— Тейлър? — изумено прошепна младата жена.
— Да, аз съм.
