— Добре! Аз наистина имам нужда от теб, Тия.
След няколко минути тя бе готова.
Заедно с Брент и Мери препуснаха надолу по улицата към болницата, където десетина фургона бяха натоварени с палатки и медицинско оборудване. Мъжете крещяха заповеди, конете цвилеха, тръбачите свиреха, чуваше се тътенът на барабаните.
— Битката е започнала!
— Проклетите янки са навсякъде!
— Говори се, че ще има хиляди убити!
— Янките не дават пукната пара колко ще бъдат избитите, стига да не са от техните!
— Лий ще ги отблъсне! Винаги е успявал.
— Сражението отново е край Шанселърсвил.
Прииждаха все повече войски — кавалерия и пехота. Улицата се изпълни със заминаващи и изпращачи.
Хората бяха изплашени, че генерал Грант може да влезе в Ричмънд.
Много скоро фургоните бяха готови и потеглиха. Извън Уайлдърнес, област между двете армии близо до Фредериксбърг, имаше много гъста гора, осеяна с непроходими храсталаци.
Никой не подозираше какъв ад ще избухне тук много скоро.
Глава 20
Преди една година същата местност бе прекосена от двете армии, които се срещнаха в битката при Шанселърсвил. Войските на Съюза и на Конфедерацията дадоха много жертви в горите край Уайлдърнес.
Докато яздеха усилено по пътеките, търсейки най-добро място за разполагане на полевата болница, Брент, Тия и останалите от групата минаваха покрай тъжните и призрачни останки от смъртоносните битки: избелели от слънцето кости, оглозгани от дивите животни, лежаха на купчини край пътеките, сред дърветата и храсталаците. Тия се опита да се убеди, че това са кости на коне, но един човешки череп, попаднал под копитото на коня й, разруши последните й илюзии.
Откриха една малка горичка далеч зад линиите на бунтовниците. Брент започна да раздава заповеди, а мъжете бързо издигнаха палатките, разтовариха сгъваемите маси, столове, носилки и инструменти. Ранените започнаха да пристигат още преди да успеят да се установят и подготвят. Едни викаха от болка, други стискаха зъби и мълчаха, някои бяха в безсъзнание. Под ръководството на Брент работеха петима хирурзи, Тия, Мери и шестима санитари.
Само след час масите бяха потънали в кръв.
Тия забрави за странната апатия, която я бе обзела, но вцепенението не я бе напуснало напълно. Беше доволна, че е заета с трескава работа, но се боеше да не изпусне инструментите, които подаваше на лекарите. Макар че бе присъствала при битката край Олъсти стейшън, само след няколко часа тя осъзна, че всъщност не е подготвена за това, което се случваше сега.
Денят изглеждаше безкраен. Тия имаше чувството, че цялата е покрита с кръв. „По-добре да не чувстваш нищо — повтаряше си тя. — Да, по-добре да не чувстваш нищо. Просто продължавай да се движиш, да се движиш.“
Нощта също сякаш нямаше край. Мракът сложи край на битката, но не и на пристигащите ранени. Имаше не само бунтовници, но и янки.
По-леко ранените обсъждаха как са разположени армиите, дивизиите, бригадите, но, изглежда, информацията бе недостатъчна. Двете армии се бяха срещнали при Уайлдърнес и след сблъсъка едва ли някой от командирите наистина знаеше къде да открие хората си.
Тия успя да поспи само няколко часа върху торбите, оставени отвън пред болничната палатка. В гъстата гора и непроходимите храсталаци се бяха изгубили множество войници. Намираха ги само ако по случайност на тях се натъкнеше някоя друга група.
Настъпилото утро бе мрачно и сиво. Над гората и над храстите се стелеше гъста пелена от барутен дим.
На Тия й се струваше, че вече наближава десет сутринта. Мери бе заминала с един фургон, пълен с ранени. Трябваше да ги отведе до железопътната линия, където се очакваше да пристигне вагон с медикаменти.
Тия помагаше на Брент. Притискаше артерията, докато той се опитваше да отстрани парченцата от шрапнел.
Той я погледна и поклати глава:
— Изгубихме го.
Тя сведе очи. Нямаше време за оплакване на мъртвия. Санитарите побързаха да го отнесат и донесоха следващия. Наоколо жужаха мухи.
Купчината отрязани крайници в ъгъла на палатката ставаше все по-голяма, миризмата на кръв — все по-непоносима.
— Капачката на коляното е раздробена. Кракът трябва да се отреже — въздъхна Брент.
Внезапно се чу звук, който накара дори Брент да трепне.
— Кой, по дяволите, стреля с артилерийски снаряд в такава гъста гора? — изруга той.
Много скоро се разнесоха писъци. После се издигнаха гъсти кълба дим. Един от ранените извика неистово:
— Господи, Господи, някой да спре това, трябва да го спре! Те там изгарят живи, о, Боже мой, изгарят живи. Мили Боже, мили Боже…
Един санитар се спусна към Брент.
— Полковник Маккензи! Полковник Маккензи! Истина е! Уайлдърнес гори! Мъжете са хванати в капан сред дърветата и горят като факли. Огънят се разпростира насам. Трябва да преместим болницата. Бързо!
Тейлър остави жените при първия пост на янките, обърна коня си и препусна към главните позиции на янките. Докато яздеше, сякаш адът се разтваряше пред очите му.
За да открие главната квартира на генерал Грант, следваше маршрута на войските.
Той не бе получил заповед да язди с кавалерията, нито да води някой от полковете. Откри, че Джеси Халстън и Иън Маккензи бяха някъде там, в разгара на битката. Според заповедта на Грант той бе изпратен да обикаля второстепенните позиции със задачата да разузнае разположението и числеността на вражеските полкове. Когато пристигна в главната квартира на генерала край гората, Тейлър бе събрал много сведения за противника.
Генерал Грант отряза края на пурата си и му съобщи с тих глас, че според него числеността на войските на Конфедерацията е преувеличена — нещо, което се случваше доста често още от времето, когато Макклелън бе начело на армията на янките. Офицерите на юнионистите бяха твърде предпазливи и дори и след поредната победа, те заповядваха отстъпление.
— Ние няма да отстъпваме, полковник. Ще се бием.
До вечерта след първия ден от офанзивата Тейлър бе успял да обиколи няколко бунтовнически дивизии, да разбере кои са командирите им, след което се върна в щаба на генерал Грант, за да докладва за ситуацията. След като напусна щаба, Тейлър откри къде държат някои от пленените бунтовници. Част от тях бяха заловени същата сутрин и той се надяваше да се сдобие с новини за Брент Маккензи. Пленените бунтовници бяха разположени на малък хълм и се охраняваха от неколцина пехотинци от армията на Севера. Те си почиваха и въпреки че им бяха раздали щедри дажби от провизиите на янките, измършавелите и измъчени южняци сякаш не можеха да утолят глада си. Униформите им бяха изпокъсани, а много от тях носеха панталони и ботуши, взети от избитите янки. Някои от южняците дори бяха боси. При все това, когато Тейлър отиде при тях, пленниците се държаха предизвикателно и когато той попита за хирурга полковник Брент Маккензи, никой не му отговори.
