юг от Александрия, толкова по-често Тейлър чуваше слухове за приближаването на двете противникови армии. Нямаше съмнение, че предстоеше решаващият сблъсък.
Насочи се на юг, премина фронтовата линия и навлезе във Вирджиния. Сега се намираше на ничия земя. Но не се съмняваше, че някъде съвсем наблизо се спотайват отряди от войските на северняците или на южняците, затова избягваше главните пътища, дори понякога използваше преки пътеки в горите и храсталаците. Веднъж се натъкна на малък разузнавателен ескадрон от кавалерията на южняците. Успя да чуе част от разговора на офицерите. Сведенията бяха оскъдни, но опитен офицер като Тейлър Дъглас можеше да си направи извода, че недалеч се намира основното ядро на силите на южняците начело със самия генерал Робърт Лий.
Тейлър стигна до фермата по обед. От опит знаеше, че предпазливостта никога не е излишна. Спотаи се зад ябълките в овощната градина, за да наблюдава къщата. След като се увери, че наоколо е безопасно, реши да влезе.
Къщата беше на два етажа, обрасла с бръшлян. Не се виждаха балкони. Дървените кепенци на прозорците бяха изпотрошени от ветровете, на много места мазилката беше олющена. Цялата ферма изглеждаше занемарена и навяваше тъга.
Няколко мършави пилета се разхождаха пред къщата. Встрани от нея беше вързано едно муле.
Отдясно се издигаше висок хамбар. Двойната му порта беше плътно затворена.
Тейлър нежно постави ръка върху муцуната на жребеца.
— Слушай, Фрайър, ще стоиш тук мирно, момчето ми. Но ако ти подсвирна, веднага идваш при мен, разбра ли?
После бързо се промъкна от овощната градина към задната стена на хамбара. Прилепи се плътно към нея и огледа дъските, докато не откри пролука. Напъха там юмрука си и без да вдига шум, отмести една дъска. Преметна се през отвора и се претърколи в мекото сено, но моментално се изправи, за да се огледа.
Хамбарът и клетките за конете и добитъка бяха празни. Но в средата имаше някакъв фургон със запрегнати коне. Отиде до фургона. Конете се оказаха яки, товарни, много по-добре охранени от мулето отвън. Тейлър се премести до портата. Резето не беше спуснато, успя да се измъкне навън и погледна към къщата. Дълго остана така, спотаен, дебнещ и очакващ.
Не знаеше колко време е минало, но най-после зърна едно слабо чернокожо момиче да излиза от къщата и да се насочва към конюшнята, долепена до хамбара и обора. Тейлър се намръщи, озърна се и видя стълба, водеща към плевника на горния етаж. На един дъх се изкачи по нея и се шмугна в дъхавото сено.
След по-малко от минута откъм къщата се появи един по-възрастен негър, следван от две хлапета, а след тях се зададе едър мускулест негър. Тейлър се досети, че това са работници от фермата.
Когато по-възрастният влезе в хамбара, Тейлър успя да го огледа през пролуките между дъските. След него дотича една млада негърка, която Тейлър не бе забелязал, а зад нея вървеше самата Сидни. За Бога, какво правеше тя тук?
Сидни още крачеше към портата на хамбара, когато Тейлър чу в далечината конски тропот.
— Идва южняшки патрул! — изплашено извика негърката.
— Хайде, скрий се вътре! По-бързо! Ще се опитам да ги отпратя!
Негърката се втурна в хамбара и се залепи до дъските, за да се скрие от погледите на идващите конници. Навън конският тропот секна.
— Здравейте! — сърдечно ги поздрави Сидни пред портата на хамбара. — Какво ви води насам, джентълмени? Да не би да сте попаднали на следите на омразните янки?
Тейлър предпазливо помръдна, за да се опита през пролуката да огледа групата и да преброи колко са войниците.
— Или някъде наблизо се води сурова битка с врага? Мили Боже, господа, нямам с какво друго да ви посрещна, освен да донеса кана прясна вода…
— Госпожо, носи се слух, че вие укривате наскоро освободената робиня Сиси Маккендрик, заради което сте била обвинена в предателство.
— Сър! Как смеете да ме обвинявате…
— Ще претърсим хамбара! Ако намерим вътре онази черна вещица с нейните чернилки, ще ви обесим всичките ей там, на онази греда. Никак не ме интересува, дори и самият президент Джефърсън Дейвис да реши, че робите трябва да бъдат върнати на господарите им. Убеден съм, че вие и цялата ви компания сте доста опасни и сте си заслужили да увиснете на бесилката!
— Стойте! — изкрещя Сидни. — Не можете просто така да избивате хората.
— Може би не ми се иска да обеся една бяла жена, госпожо. Поне не веднага. Може би ще ви дам възможност да ни убедите с момчетата, че не бива да ви обесваме. Макар че те твърдят, че сте предателка — южнячка, заловена да краде и да шпионира за Ейб Линкълн!
— Нито един почтен войник, който служи под командването на господин Робърт Лий, не би говорил по този начин на една жена.
— А на мен не ми пука какво ще каже Боби Лий, госпожо. Боби Лий не е тук в момента, нали?
Вратата се отвори с трясък. Тейлър успя да преброи мъжете. Бяха седем заедно с водача им, който бе останал на коня си и се взираше в Сидни. Негрите се опитаха да се скрият, когато шестимата мъже влязоха в обора, но един от войниците грабна една вила и я насочи към купа сено. Сиси изкрещя. Мъжът спря и я сграбчи.
— Мисля, че заловихме една от бегълките, сър — доста хубавичка негърка, сър!
— Обесете я веднага — и по-бързо. А останалите изведете оттам. Нека да разберат, че ще бъдат наказани със смърт, и няма да посмеят да избягат!
— Не! — извика Сидни. — Спрете, спрете веднага, ще докладвам за вас…
— Няма да докладвате нищо, госпожо. Вие сте най-голямата предателка.
Скочи от седлото и сграбчи Сидни, преди тя да успее да побегне. Тя се изви в ръцете му и одраска едното му око. Негрите започнаха да викат. Един от войниците вдигна пушката си.
Тейлър искате да има по-добра позиция за стрелба, но не смееше да чака. Измъкна колта си, прицели се в мъжа, който се канеше да стреля, и го прониза право в сърцето.
Забави се за секунда, за да се увери, че Сидни не е пострадала, и простреля нападателя й в средата на челото. Оборът се изпълни с отчаяните писъци на изплашените роби. Останалите петима войници вдигнаха пушките си. Проехтяха още пет изстрела от колта на Тейлър и бунтовниците се свлякоха на земята. Те все още не можеха да разберат кой стреля по тях.
Но Сидни го видя. Замръзна на мястото си. Мъжът, който я бе нападнал, лежеше мъртъв в краката й.
— Тейлър! — невярващо прошепна Сидни.
Той бързо слезе по стълбата. Сиси се бе изправила до портата на хамбара и също се взираше изумено в него.
— Заведи бързо хората си във фургона — нареди Тейлър — И ги изведи оттук колкото може по-скоро. Движете се по черните пътища — повечето от редовната войска е твърде заета с предстоящото голямо сражение, за да обърне внимание на някакъв фургон.
— Да, сър — отвърна Сиси. — Хайде, елате, нали чухте какво каза той, качвайте се във фургона и бързо се скрийте под сеното.
Гласът й бе мек и мелодичен, а тя се взираше в него с големите си кафяви очи, които не трепваха. Тейлър осъзна, че тя всъщност никога не е била истински изплашена. Ако мъжете бяха решили да я обесят, щеше да умре, без да трепне.
Залитайки, Сидни прекоси обора.
— Тейлър, аз… — Спря се и се втренчи в мъртвите мъже, лежащи наоколо.
— Сидни — глухо промълви той, пристъпи и спря на две крачки от нея. Внезапно се почувства зле при мисълта какво бе сторила тази война с всички тях. — За Бога, Сидни, какво, по дяволите, правиш? Мили Боже, можеше да умреш тук!
— О, Господи, Тейлър, те всички… са мъртви! — Сидни го погледна ужасено.
— Сидни, те щяха да ни убият, поне един от нас щяха да убият! — намеси се Сиси с омраза в гласа.
