— О, Боже мой! Значи вие трябва да сте полковник Дъглас, сър, нали така? Трябваше да се досетя, сър! — Редникът козирува отривисто. — Слушал съм много за вас, сър. Всеки войник знае за вашите успехи на юг. Разбира се, трябваше да се сетя още щом ви зърнах. Нали имате ин…
— …индианска кръв — спокойно довърши вместо него Тейлър. — Моята братовчедка Сидни Маккензи винаги е била на страната на Конфедерацията, само че съм останал с впечатлението, че съпругът й Джеси Халстън е поръчителствал за вея и сега тя е на свобода, пуснали са я от затвора.
— Да, сър, напълно сте прав, само че тя побърза да се върне от Вашингтон в Ричмънд.
— Защо? Да не би да се е случило още нещо?
— Не зная, сър. И никой не знае със сигурност. Тъкмо в това е проблемът.
— Сега е тук, нали?
— Да, сър.
— Чудесно, редник. Ще я посетя.
Тейлър заобиколи войника и влезе в къщата. Озова се в малка, но уютна всекидневна. Ухаеше на прясно опечен хляб. В камината пламтеше буен огън.
— Сидни! — провикна се той.
Отговор не последва. Отиде до вратата на спалнята и надникна вътре. Беше тъмно и му се стори, че видя очертанията на някаква неясна фигура под одеялото на леглото.
— Сидни? — прошепна Тейлър.
Отиде до леглото и рязко дръпна одеялото. Откри само няколко възглавници, нагласени така, че да наподобяват човешко тяло, но си личеше, че никой не е лягал в това легло.
Мери се оказа очарователна млада жена — мила, тактична, симпатична, с топли и в същото време сериозни сребристосиви очи и дълга черна коса. Тия се опита да я приветства с възторг, да й покаже, че харесва и цени жената, която бе направила братовчед й толкова щастлив. Когато Брент ги представи една на друга, Тия прегърна Мери и я приветства като добре дошла във фамилията Маккензи.
Брент наля на Тия чаша шери, но след като я изпи, тя избухна в плач. На вечеря тя не можа да хапне нито залък. Брент се мъчеше да я убеди, че макар смъртта на малкия Джоузеф Емъри да е ужасна трагедия, тя не бива да се поболява заради това. Тия не знаеше как да му обясни, че я боли не за онова невинно, съвсем малко момиченце, което издъхна в Джаксънвил, колко бе несправедливо да страда толкова много. Брент се почувства безпомощен и й заяви, че ако не се успокои, ще бъде принуден да пожертва от ценния си опиат, за да може да заспи. Като че ли Мери я разбираше по-добре. Тя остана дълго с Тия, за да си поплачат заедно. Все пак Брент не издържа и тайно от тях сипа малко лауданум в чаша с шери, и след като Тия я изпи, най-после заспа.
Но се събуди посред нощ. Надигна се в леглото и се втренчи в догарящия в камината огън. Не можеше нито да заспи, нито дори да заплаче. В главата й отново нахлуха мрачни мисли. Брент не я разбираше. Тя не бе оправдала доверието на Рианон. Рианон знаеше, че нещо ще се случи. А Тия не бе съумяла да се придвижи по-бързо, бе закъсняла непростимо и сега бе донякъде виновна за смъртта на още едно невинно дете.
Брент дойде в нейната стая, прегърна я и се опита да я утеши:
— Тия, какво става с теб? Не мога да те позная. Къде се дяна твоята прословута смелост, твърдостта на духа ти, къде е твоята жизненост, твоят плам?
— Всичко отиде по дяволите, Брент — заговори тя през сълзи. — Всичко е мъртво, като онези дечица. Като младите мъже, които всеки ден гинат със стотици по бойните полета.
— Тия, ти наистина си много зле и ще се разболееш. Сега си омъжена и нищо чудно вече да очакваш дете…
— Не! Никога! — тя изкрещя и рязко се дръпна от него. — За нищо на света! Не искам да имам деца, никога няма да позволя това да се случи! Не искам още смърт и трагедии!
— Тия, не бива да казваш това. Рано е да мислиш за деца. Не можеш да твърдиш, че не искаш и никога няма да имаш…
— Няма да имам! Не знам какво ще се наложи да направя, но никога няма да имам деца! — закле се тя.
— Не съм сигурен дали твоят съпруг ще се съгласи, Тия. Когато убиха Аби, тя очакваше дете. Тейлър искаше деца.
— Тогава Тейлър ще трябва да си намери друга съпруга! — гневно заяви Тия. — Освен… освен ако преди това не убият и него!
Внезапно й се стори, че започна да пропада в някаква бездна. Избухна в неудържим плач и Брент реши, че няма смисъл да се опитва да спори с нея, докато тя бе в подобно неконтролируемо състояние. Поднесе й още една чашка шери с още една доза лауданум и изчака измъчената му братовчедка отново да заспи.
Този път може би благодарение на допълнителната доза приспивателно тя не се събуди през целия следващ ден.
Тейлър се настани на люлеещия се стол пред камината в стаята на братовчедка си и мрачно започна да съзерцава танцуващите пламъци. Изчака така цял час, след което започна да се тревожи не на шега.
Инстинктът му подсказваше, че Сидни няма да се върне скоро. Приятно ухаещият прясно опечен хляб е бил само средство за заблуда на евентуални преследвачи, както и възглавниците, струпани под одеялото в леглото й.
Може би е искала да остави впечатление, че е в къщата. А може би просто е изпаднала в беда…
Отиде до прозореца при леглото и го огледа внимателно, после го открехна и се надвеси през него. Веднага му стана ясно откъде бе избягала Сидни. Не бе нужно да си опитен следотърсач, за да забележиш добре очертаните следи под прозореца.
Тейлър излезе, без да размени дума с редника, оставен на пост на верандата. Възседна Фрайър и пое по улицата, но заобиколи на първия ъгъл, отново улови следата и по нея стигна до близката конюшня. Оказа се, че конярят, който го посрещна на прага на конюшнята, много добре си спомняше Сидни — красива млада жена, която досега неведнъж била наемала карета от него. Имала брат оттатък фронтовата линия и още куп роднини на юг от Александрия.
— Тя е една такава хубавичка, да, хм, бива си я… — Конярят млъкна и се вторачи в Тейлър на оскъдната светлина на фенера. — Полковник, вие да не би да сте неин брат? — Тейлър беше убеден, че този коняр, както и много други, си въобразяваше, че всички американци с индианска кръв във вените си непременно имат мургава кожа, но мъжът явно симпатизираше на Сидни и искрено искаше да му помогне да я открие.
— Не, аз съм й братовчед. И съм много разтревожен за нея. Може би сега е в опасност отвъд фронтовата линия.
— Ами, знаете ли, веднъж се натъкнах на нещо, забравено от нея в каретата, която беше наела за някакво пътуване. Тогава забравих да й го върна. Може би сега ще ви бъде от помощ.
Момъкът закуцука към стаичката си. Забеляза, че Тейлър погледна към крака му.
— Един куршум ме улучи в глезена в битката при Антиетам — обясни му той. — Веднага ме освободиха от военна служба, защото очакваха да се стигне до ампутация. Така се озовах тук. А колкото до онази дреболия, която остана у мен от Сидни, просто не мога да си обясня защо още не съм я изхвърлил. Беше парче плат, нищо особено, но на него е изписан някакъв адрес. Ето, виждате ли? Адресът е ферма Бейлиуик, Вирджиния. Познато ли ви е това място?
Познато му беше. Намираше се на североизток от Фредексбърг — малко парче земя, постоянно оспорвано още от началото на войната. Тейлър благодари на коняря и побърза да напусне конюшнята.
Потегли направо извън града.
Тейлър беше наясно с обстановката и надвисналото напрежение. Столицата на Севера — Вашингтон — беше заобиколена от фортове. Колкото повече навлизаше в територията, владяна от Конфедерацията, на
