— Защо питате, полковник? — обърна се към него един капитан от пехотинците.
Тейлър се извърна към мъжа. Той бе висок, слаб, с изпито лице, а хлътналите му очи се взираха напрегнато в Тейлър.
— Защото той ми е роднина — отвърна Тейлър. — Предполагам, че съпругата ми пътува с него.
Капитанът помълча за миг, после кимна с разбиране.
— Маккензи беше в болницата в покрайнините на Ричмънд. Веднага след първите схватки получи заповед да организира полева болница. Последното, което чух, е, че той е добре и е разположил болницата си надолу по Планк роуд. — Капитанът продължи да го изучава с поглед. — Вие сте се оженили за Тия? — запита с любопитство той.
Тейлър долови познатата нотка на скептицизъм, която чуваше не за пръв път.
— Да, капитане, женен съм за Тия Маккензи. Войната често си прави странни шеги с нас. Познавате ли съпругата ми?
Капитанът кимна.
— Няма по-изискано място от имението Симарон, сър. Родом съм от Южна Джорджия и съм присъствал на много балове и градински увеселения в Симарон. Всеки, който е бил там, никога няма да забрави госпожица Маккензи, сър. Тя бе толкова красива, грациозна и изискана в онези дни… Въпреки това чух, че когато започнала войната, тя много бързо изоставила модата, финеса и изисканите маниери, за да се посвети на грижи за ранените и умиращите войници. Моите поздравления, сър.
— Благодаря ви, капитане. Сигурен ли сте, че в момента тя е с братовчед си?
— Не, не съм сигурен. Аз лично не съм я виждал, но чух от общи приятели, че тя е с Брент, а смятам, че те са добре осведомени.
Тейлър отново благодари на капитана и го попита дали може да направи нещо за него. Мъжът се поколеба, после посочи един войник, седнал до дървото.
— Редник Симс преди доста време получи рана, която продължава да го тормози. Знам, че ние вероятно ще бъдем изпратени в различни затворнически лагери на север… Има ли някакъв начин да уредите той да бъде изпратен в „Олд Капитъл“? Чух, че това е най-добрият затвор, още повече че се намира под носа на мнозина симпатизанти на Юга, а е добре известно, че Ейб е много състрадателен човек.
— Ще гледам да го уредя — обеща Тейлър. — Имате думата ми. А що се отнася до вас…
Капитанът му подаде ръка.
— Не искам нищо за себе си. Аз съм здрав, но съм много уморен. Вярвам, че ще оцелея в тази война и ще се върна у дома. А дотогава всяка нощ ще се моля всичко да свърши по-скоро.
— И аз ще се моля за това! — каза му Тейлър и си тръгна. Утре…
Утре предстоеше поредната тежка битка. И той щеше да изпълни заповедите в служба на родината си. И все пак…
Нека Господ му прости, но въпреки всичко щеше да се опита да открие съпругата си…
Изстрелите на стотиците пушки подпалиха сухите дървета. Боровете, старите дъбове и шубраците мигом пламнаха. Цялата гора бе обзета от пламъците.
Кошмарът започна от болницата. Докато се опитваше да успокои един войник с надробено коляно, Тия чу как гласът на братовчед й се извиси сред виковете и изстрелите. Брент заповяда да се приготвят за изтегляне. Тези, които можеха да ходят, трябваше да тръгнат първи по посочения от него маршрут за отстъпление. Санитарите трескаво започнаха да товарят фургоните, а войниците загръщаха главите на подплашените коне с мокри одеяла. Колоната от фургони, каруци и конници най-после потегли. Някои войници избраха да се придвижват отстрани сред прикритието на дърветата, но когато боровете започнаха да горят, веднага се върнаха на пътя. Разнесе се гъст дим и сив пушек. Тия беше заета с една превръзка, когато Брент дойде при нея, прегърна я през кръста и я притегли да седнат на близката скамейката.
— Хайде, трябва да тръгваш.
— Аз няма да тръгна преди теб.
— Тогава се качи на онзи фургон и ме чакай там, за да…
— Брент!
— Аз ще бъда в следващия фургон. Не се тревожи толкова, Тия.
— Поручик О’Мейли! Елате тук! — извика Брент към един мъж, застанал недалеч от тях. — Трябва да вземете Тия във вашия фургон! Измъкнете я по-скоро от гората!
— Слушам, сър! — веднага отвърна слабият, вече посивял О’Мейли.
— Брент, моля те…
Брент отстъпи назад и подвикна на кочияша. Камшикът изплющя и фургонът потегли.
— Брент… — извика Тия, готова да скочи и да се върне при братовчед си въпреки неговата команда да се евакуира колкото е възможно по-бързо. Но не можа да го направи. Войникът до нея я хвана със здравата си ръка.
— Госпожо Тия, наредиха ми да ви измъкна от тази гора. Това беше заповед, госпожо.
Тия се обърна и погледна към мястото, където бе разположената полевата болница. Братовчед й беше някъде там. Брент нямаше да тръгне, докато и последният човек не бъде изведен извън обсега на огъня.
Тя чуваше пращенето и пукането на разгарящите се пламъци и огънят обхващаше все повече и повече дървета и храсти. Въздухът натежа от гъстия дим.
Докато фургонът се движеше по пътя, виковете и писъците на умиращите заглушаваха изстрелите на оръдията и тракането на колелата.
Стотици мъже се задушаваха сред дърветата. Ранени, паднали, все още живи… взиращи се с ужас в пламъците.
— О, Господи! — извика Тия и закри очи. Но не можеше да заглуши писъците. Внезапно осъзна, че чува нещо точно пред фургона.
Без да губи нито миг, тя скочи на земята.
— Почакай! Дай ми само няколко секунди! — извика младата жена на кочияша.
— Госпожо! — изкрещя О’Мейли след нея.
— Само няколко секунди! — отговори Тия и се затича по пътя.
— Помощ, Исусе, о мили Исусе, само да имах един куршум…
Тя се хвърли към храстите покрай пътя.
— Къде сте?
— Тук, тук… помощ! О, Божия майко, помогни ми! Мили Боже, моли се за нас, бедните грешници… о, Господи, о, Господи, в часа на нашата смърт… Амин…
— Къде сте? Говорете ми, помогнете ми да ви намеря! — изкрещя Тия.
— Тук, тук, кракът ми… не мога да го движа, затиснат е от един горящ клон. Горещината, тук, тук, моля ви, моля ви…
Тия се промуши през дърветата и се озова сред малка горичка. Видя, че пламъците вече обхващаха сухите листа и клони, нападали по земята. Тогава го съзря в другия край на горичката.
Един янки се бе подпрял на ствола на едно дърво, а простреляният му крак бе затиснат от друго дърво. Тя се спусна към него.
— О, мили Боже! — извика мъжът, когато я видя. Беше млад. Много млад — също като някои от войниците в бунтовническата армия, които бързо бяха издигнати в офицерската йерархия. Косата му бе платиненоруса, очите — светлосини, а мустаците му — едва наболи. Бледото му лице бе почерняло от саждите и набраздено от стичащите се сълзи.
— Моля ви — прошепна нещастникът и протегна ръка към нея.
Тя се отпусна на колене до него. Огънят приближаваше все повече и повече.
— Първо трябва да махна този клон — каза му Тия, хвана с две ръце дървото и го задърпа. По челото й избиха капки пот. Отначало не й се стори толкова тежко, но сега не помръдваше. Смени позата и отново се опита да го издърпа. Войникът издаде ужасен вик и припадна. Тия видя, че кракът му не само бе счупен, но куршумът вероятно бе заседнал в бедрото. Усети горещината на пламъците, които започваха да обхващат
