като насън. После отново ги затвори. Тейлър трескаво я помъкна към водата. Нагази във вира, разкъса ризата си, намокри я и започна да бърше саждите от лицето й. Очите й отново се отвориха. Тя се вгледа в него.
— Брент? Къде е Брент?
— На сигурно място.
— Но ти не биваше да си тук! — прошепна тя.
— За щастие съм тук, при теб, скъпа — успокои я той. Зад тях някой се изкашля смутено.
— Не ми се иска да ви прекъсвам, но… но вие наистина не трябваше да сте тук, сър.
Тейлър се намръщи и рязко се обърна. Видя зад себе си някакъв офицер. А още по-назад вече се виждаха ранените, започнали да се надигат сред пепелта и въглените.
— Аз съм полковник Джош Морган, сър — заяви непознатият офицер. Тейлър се зачуди — бе твърде млад за толкова висок чин. Дори военната академия не би могъл да завърши на тази възраст. — Вашата смелост, сър, беше изключителна. Съжалявам, че ще ви причиня неудобства и тревоги, но… все още сме във война, сър. И макар да не ми е никак приятно, длъжен съм да го кажа — вие сте пленник на Конфедеративните американски щати.
Все още имаше надежда за измъкване и това веднага стана ясно на опитен офицер като Тейлър. Надигна се бавно и огледа преценяващо Джош Морган. Полковникът го чакаше, стиснал в ръка юздата на дорестата си кобила. Не допускаше, че някой от противниците ще се възползва от сгодния случай да го застреля в гръб. Следователно трябваше само да повали Джош Морган с юмрука си, да се метне на седлото на кобилата му и да препусне с нея в галоп, да потъне сред пелената от дим и пламъци, за да избяга оттук и да се спаси от плен.
Погледна в очите на южняшкия полковник и тутакси проумя, че младият Джош Морган сам се опитваше да му подскаже, че може да се възползва от този невероятен шанс.
— Благодаря ви, сър — уморено кимна Тейлър и го заобиколи, хвана юздата на кобилата и за последен път погледна към Морган. Сетне се метна на седлото.
Сега можеше отново да препуска сред огнения ад. Защото нямаше друг път за спасение.
Ала Тия не разбра намерението му. Или може би го разбра? Чу как тя отчаяно изкрещя името му:
— Тейлър!
Тя се затича към него с отмалели нозе, залиташе и се препъваше, кашляше и едва си поемаше дъх. Той се извърна на седлото:
— Тия, върни се!
— Тейлър, дяволите да те вземат!
Огненото зарево осветяваше зловещо нощното небе. Навея къде се стелеше пушек и той едва виждаше на десетина крачки напред. Тя почти го бе настигнала, когато кашлицата я задави отново, а краката й се подкосиха. Строполи се сред въглените.
Той обърна кобилата, смушка я като обезумял, приближи до нея и скочи от седлото. Когато я взе в прегръдката си, тя не отвори очи. Не знаеше дали наистина е изпаднала в безсъзнание, или се преструва, за да го върне обратно.
Но сега това нямаше никакво значение.
Не можеше да рискува живота й. Ако бе сам, можеше да профучи в галоп през горящата гора, но не смееше отново да се промъква сред огнения ад, носейки любимата си на ръце.
Тя лежеше безжизнена в обятията му. Може би именно това окончателно го възпря да рискува — би било истинско самоубийство да поеме по някоя от пътеките, засипани с падащи опожарени клони. Прихвана я по здраво, надигна се заедно с нея и я понесе напред. Сигурен бе, че обучения: боен кон ги следваше покорно. Войниците ги гледаха смълчано, а зад тях се червенееха недогорелите огнища на пожара.
Подаде Тия на един от войниците, притичал се на помощ. Нали тя бе от техните. Сега бе тяхна грижа да я изтеглят в тила и да я отведат в някоя полева болница. Изпрати с наскърбен поглед отдалечаващия се войник, носещ неговата любима на ръце. Само безпомощното стисна зъби до болка.
После уморено пристъпи към толкова младия полковник Морган.
— Сър, изглежда, нямам друг избор, освен да се призная за ваш пленник.
Глава 21
Когато Тия отново отвори очи, вече беше ден.
Нямаше представа къде се намира, но скоро си припомни ужасите от вчерашния ден. Надигна се и се огледа объркано, опитвайки се да проумее къде се бе озовала. Беше сред приятна наглед стая с привлекателни тапети в синьо и бяло, с грижливо полирани и подбирани с вкус старинни мебели. Измачканите й и почернели от сажди дрехи бяха изчезнали. Младата жена усети едва доловим мирис на пушек, идваш косите й. Тя бе облечена в памучна нощница на сини цветчета. Все още я боляха гърдите, когато поемаше дъх.
— Най-после! Ти се събуди!
Тия се сепна, обърна се и видя Мери, съпругата на Брент, която й се усмихваше от люлеещия се стол. Тя не държеше ръкоделие в ръка, но развиваше памучен бинт от една макара.
— Мери! — възкликна Тия и седна в леглото.
— Е, най-после си будна. Доста поспа.
— Така ли? Дълго ли съм спала? Тейлър… Брент…
— Хм… спа около ден и половина. Брент е добре. Вече се върна на работа.
— Но той беше в безсъзнание…
— За кратко. Намерих го малко след като Морган ви е открил. Брент вече идваше в съзнание, но ти наистина ни разтревожи.
— Ами Тейлър? Какво стана с Тейлър? Той дойде, след като палатката падна, и се измъкнахме от гората. После се метна на един кон и пак препусна към пламъците.
— А ти хукна след него, макар че беше наранена. Той те доведе обратно.
Тия затвори очи. Сякаш отново видя пламъците и почувства ужасната горещина. Видя очите му, когато се метна върху коня. Припомни си начина, по който я погледна през пелената от пушек и пламък. Не биваше да го последва. Защо го бе направила?
Защото той препускаше назад към пламъците, сякаш съвсем бе загубил разсъдъка си — пътят се бе превърнал в истински ад.
— Тогава… щом като той ме е довел обратно… — Тя се поколеба и погледна Мери. — Какво направиха с него?
— Те нямаха избор. Плениха го. Той е в групата мъже, които вероятно ще бъдат изпратени в Андерсънвил. В момента е в една ферма. По-късно Брент ще може да узнае нещо повече.
— Той… добре ли е?
— Той е добре. Така са казали на Брент. Войниците, които са го пленили, са се отнесли с голямо уважение към него. Знаеш ли, той е измъкнал от горящата гора ранени войници на Конфедерацията.
— Да, разбира се, че знам — кимна Тия.
— Сигурна съм, че когато Брент се върне довечера, ще знае повече за Тейлър. Разбира се, предполагам, че ще искаш да го видиш. Сигурна съм, че Брент ще може да го уреди.
— Мери, къде се намираме в момента? — попита Тия и се огледа.
Мери се усмихна.
— В къщата на баща ми. Не съм идвала тук от две години, но имам прекрасна, наистина прекрасна прислужница. Двете израснахме заедно. Тя е само две години по-голяма от мен и баща ми се погрижи заедно да получим образование. Тя ми пишеше редовно, за да ме увери, че къщата е добре поддържана. Когато татко умря, това не ме интересуваше много, но сега… Е, хубаво е отново да си у дома, само че…
— Само че какво?
— Ами… много сме близо до фронтовата линия на Конфедерацията. Освен това съседите ми казаха, че без значение чии са войниците, когато са гладни, всички оплячкосват именията.
— На какво разстояние сме от фронтовата линия?
— Понякога артилерийските канонади се чуват чак тук.
