— Разбира се, тя няма търпение да те види.
— Нима?
— И да изрази най-дълбоката си благодарност. Тя много добре знае, че ти спаси живота ни.
Тейлър замълча за миг.
— В сражения съм убивал хора много повече, отколкото бих искал да си спомням. Но малцина са тези, които биха наблюдавали безучастно как други хора, дори и техни врагове, намират смъртта си сред пламъците на огъня. Освен това — тихо додаде — аз вече изгубих една съпруга в тази война, което бе една безсмислена трагедия. Бог да ми е на помощ, но ако е по силите ми, няма да позволя на Тия да плати най- тежката цена в това кръвопролитие.
— Грижата за съпругата ти е съвсем разбираема, но проявеното от теб състрадание към враговете не е останало незабелязано и неоценено — каза му Брент. — Имаше време, когато Северът отказваше размяната на пленници — за вас, изглежда, всеки офицер е заменим, докато при нас за нещастие не е така. Но със сигурност ще има размяна и ти ще си сред офицерите, които ще бъдат разменени. Имаше много настоявания от онези офицери янки, които си спасил от огъня, преди да успееш да измъкнеш толкова много бунтовници от онзи огнен ад. Ако съм чул правилно, ние ще получим за теб двама полковници и един лейтенант.
— Поласкан съм. Знаеш ли кога ще бъде извършена тази размяна?
— Не, боя се, че не. При Колд Харбър се изляха реки от кръв. Сега армията на Севера е на дванадесетина километра от Ричмънд, но Лий се е окопал, а ти много добре знаеш колко сме добри при окопната война. Може би…
Брент млъкна, защото видя, че Тия е дошла. Стоеше на малкия хълм, който се спускаше към езерото. Когато я видя, Тейлър почувства остра болка, всичките му мускули се напрегнаха и сякаш нещо в него се скъса. Тя разбра, че той я е видял, и бързо се заспуска надолу по хълма.
Брент й махна и каза на Тейлър:
— Е, ще ви оставя насаме.
Тия вече бе при тях.
— Брент, не е нужно да си тръгваш толкова бързо — усмихна се неловко тя.
— Братовчедке, аз вече наистина си тръгвах — увери я той. — Ще те чакам в къщата.
Той се отдалечи, но Тия продължаваше да стои на известно разстояние от Тейлър. Той силно стисна челюсти. Внезапно му се прииска да я сграбчи и да я разтърси. Тя бе негова съпруга. Наистина той бе пленник, но наоколо нямаше никой. Пазачите му южняци стояха край оградата, но бяха достатъчно дискретни и любезни и извърнаха глави. Когато за последен път се видяха, двамата едва не срещнаха смъртта. Тук… тук нищо не ги разделяше освен хладния нощен въздух. Тя би трябвало да се спусне към него, да обвие ръце около врата му. И двамата бяха живи и се виждаха след толкова дълга раздяла.
Ала той не помръдна от мястото си. Тя също остана неподвижна. Изглеждаше тъжна и унила, дори спокойна — много по-спокойна, отколкото я бе виждал досега. Много красива, слаба и стройна в семплата памучна рокля. Косата й бе събрана в тежък кок на тила. Очите й бяха тъмни и омагьосващи като обещание в нощта. Лицето й бе бледо и сериозно.
— Тейлър! — тихо промълви тя и млъкна смутено. Не знаеше какво да каже. — Наистина много съжалявам. Ти ни спаси, а сега заради мен си тук. Всъщност се радвам, че си пленник, като имам предвид ужасните битки, които се водят около нас. Хиляди мъже са мъртви. Хиляди… — Замълча, изчаквайки го да заговори. — Хиляди — повтори младата жена. — Не само мъже, а момчета. Наистина момчета. — Отвърна се за миг. — Тейлър, толкова съм ти благодарна. Искам да го разбереш, моля те, повярвай ми.
Държанието й бе много странно. Напрежението му нарастваше. Разбира се, при пазачите до оградата и целия този пленнически лагер бе много трудно да я грабне в прегръдки те си и да направи онова, за което копнееше. Но поне искаше да я почувства в обятията си.
— Ела тук — рече той.
— Тейлър, намираме се в лагер — промърмори тя. — Има пазачи.
— Пазачите не ги е грижа. — Не беше заради пазачите. Имаше някаква друга причина, поради която тя не искаше да се приближи.
— Тейлър, аз…
Щом тя не идваше при него, той щеше да отиде при нея. Пристъпи напред, сграбчи я за раменете и буйно я привлече в прегръдките си. Тя бе толкова мека, ухаеше така сладки, чисто и женствено. Повдигна брадичката й и докосна устните й.
Отначало тя застина в прегръдките му, възпротиви се на целувката. Но той бе силен и настоятелен и след няколко минути тя отстъпи и се отпусна в ръцете му. Устните й се разтвориха под неговите със страст, не по-малко изгаряше от неговата. Той я притискаше силно към гърдите си, усещаше чувствените извивки на тялото й. В този миг той по чувства, че нещо припламна помежду им. Каза си, че тази дива и необикновена жена бе негова и когато войната свърши…
Ала тя се отдръпна от него. Не погледна към пазачите, а впи поглед в очите му.
— Тейлър, аз дойдох да ти кажа, че… Искам да кажа, че аз, разбира се, дойдох да ти благодаря от все сърце. Знам, че ти дойде да ме спасиш, че ти изпълни дълга си на съпруг и заплати ужасна цена за постъпката си. Знам го, Тейлър, и съм ти благодарна не само за себе си, но и за Брент.
— Брент е и мой роднина. Тия. Не ми дължиш никакви благодарности за него — отвърна той, взря се в очите й и отново изпита чувството, че сякаш пролетта бе разцъфнала в душата му.
— Тейлър, това, което се опитвам да ти кажа, е, че аз знам, че… че ти дължа толкова много и че заради това… Тейлър, за всичко съм виновна аз, разбирам го, знам го, но…
— Тия, какво, по дяволите, се опитваш да кажеш? — остро я прекъсна той. В този миг усещаше много по-силно присъствието на пазачите, осъзнаваше, че е пленник.
— Аз… смятам да се разведа с теб. Реших окончателно, че не искам деца.
— Какво? Какво общо има това внезапно разкритие с настоящите събития, с войната?
— Искам да знаеш, че аз не искам с нищо да те обвързвам. Ти си герой. Тейлър, и за двете воюващи страни — дяволски трудна роля в тази кървава война. Знам… знам какви са чувствата ти към Аби, заради които не желаеше да се ожениш за мен, чувствам… всъщност няма значение, защото ти все още я обичаш толкова много. Но предполагам, че всеки мъж нека да има деца, повечето мъже искат деца и ако не са децата… Тя млъкна, лицето й пламна и сведе поглед. — Имам предвид, че аз не искам…
— Какво не искаш?
— Трябва да си тръгвам, Тейлър.
— Не. Не трябва.
— Да, трябва. Има ранени деца…
— За какво е всичко това? Ти си дошла в Ричмънд, за да Се видиш с Варина и да я предупредиш за нещастието й, но въпреки това нейното малко момче умря.
— Тейлър, аз просто не искам…
— Тия, родителите понякога губят децата си. Всеки нежен живот е много уязвим. Но въпреки болката и трагедията в живота има и радост. Да, ние понякога губим много в този живот. Но това не ни пречи да продължаваме да живеем!
— Трябва да вървя — повтори тя и се отдръпна от него.
Той може и да беше пленник, но проклет да е, ако я остави да си отиде. Не и по този начин. Привлече я към себе си, повдигна брадичката й и впи жадно устни в нейните. Тя отново се възпротиви, но след миг…
Ръцете й се обвиха около врата му, а пръстите й се заровиха в косите му. Тия отвърна на целувката му с жар и страст… после внезапно се отдръпна.
— Трябва да вървя.
— Тия…
— Трябва да вървя. Ще намеря начин да получа развод.
— Тия, дяволите да те…
— Престани! — изкрещя тя и пазачите се извърнаха към тях. Тя се втренчи в лицето му, видя гнева в очите му. Удари го с все сила през лицето, обърна се и побягна.
Той затича след нея. Тя беше бърза, но той щеше да я хване.
Внезапно двама мъже се нахвърлиха върху него. Тейлър им отвърна като побеснял тигър, отблъсна ги от
