— Той вярва, но…
— Но какво?
Тейлър се втренчи в Иън.
— Баща ти винаги открито и честно е бил против робството. Що се отнася до Джеймс, мога да разбера омразата, която предизвиква у него тази униформа. Разбирам също защо Джеръм и Брент са готови да се бият срещу Съюза. Бог ми е свидетел, имаше време, когато бях млад и вярвах, че всички бели мъже са истински демони точно заради тази униформа. Защо сестра ти не може да осъзнае, че каузата на Юга е погрешна, че ще бъде истинско светотатство, ако се унищожи Съюзът и че робството е една от най- жестоките и несправедливи институции, създадени от някои извратени човешки мозъци.
— Тя го разбира. Просто е защитавала другата страна твърде дълго и твърде упорито, за да признае, че е сгрешила.
— Е, занапред ще трябва да се опитам да я накарам да си признае, Иън. Днес беше дяволски дълъг ден. Лека нощ, Иън.
— Лека нощ, Тейлър. Напредваме доста лесно на юг, нали? Май наистина ще спечелим войната.
Къщата бе притихнала. Джеси явно си бе легнал. Тия бе разчистила трапезарията и кухнята и също никъде не се виждаше. Тейлър се заизкачва уморено по стъпалата. Минаваше полунощ. Само Бог знаеше какво щеше да донесе утрото.
Влезе в спалнята на Тия. Чувстваше се така, сякаш във вените му течеше разтопена лава. Ами ако тя не бе там, ако беше заключила вратата, ако…
Затвори вратата зад себе си. Спалнята бе потънала в сенки, но той видя неясните очертания на фигурата й в леглото.
Бавно отиде при нея. Тя се бе свила в единия край на леглото. Сребристата лунна светлина осветяваше гърба й. Само се преструваше, че спи, но неспокойното й дишане я издаваше.
Той мълчаливо свали ботушите и дрехите си, пъхна се в леглото и протегна ръка към нея.
Тя се извърна към него. Един лунен лъч се отрази в тъмните й големи очи.
— Тейлър, аз…
— Не ме интересува какво искаш — заяви той и я взе в прегръдките си.
Тя не възрази. Само за миг тя се превърна във всичко, което имаше значение за него, във всичко, което искаше. Тя дразнеше, съблазняваше, възпламеняваше сетивата му. Докато накрая се сви като малко котенце кротко в обятията му. Съблазнена, възпламенена и накрая задоволена.
Той я задържа в прегръдката си, изпълнен с благодарност за тази нощ, щастлив, че може да заспи до нея. Опита се да сподави трепета, разтърсващ тялото му, да не издаде удоволствието, което изпитваше от това да бъде с нея. Удоволствието да слуша спокойното й дишане, да гледа заспалото й лице, да я усеща до себе си…
След известно време той се събуди и за миг се запита защо. Винаги се събуждаше и при най-малкия шум, но…
Нямаше нищо. Нощта бе тиха, подухваше лек бриз. Тогава разбра.
Тя продължаваше да лежи до него, преплела крака в неговите.
Но тихо, почти беззвучно… за да не може той да я чуе, плачеше. Да, Тия плачеше.
Глава 23
Когато на следващата сутрин Тия се събуди, Тейлър бе излязъл.
Стана и се облече. Джеси също го нямаше.
Градът отново се бе изпълнил с хора. Войници, слуги, съпруги, перачки и готвачи — всички, които пътуваха с армията, бяха изпълнили града. Поляната на отсрещната страна на къщата на Мери бе осеяна с палатки; чуваха се командите на офицерите, войнишки тръби, тропот на коне и викове.
Северът бе дошъл и завладял всичко.
Иън все още беше в къщата и приемаше телеграмите. Той също скоро щеше да излезе, но искаше Тия да знае, че редник Шелби е на пост пред верандата, че къщата е определена за тяхна квартира от военните власти и че генерал Магий е избрал внушителната къща в колониален стил на отсрещната страна на улицата за своя главна квартира. Кухнята бе заредена с провизии, а Моли бе готвачката и камериерката, която щеше да се грижи за тях; Хорас бе слугата, който щеше да наглежда пилетата, провизиите и да изпълнява обичайните ежедневни задължения по едно домакинство.
Те явно се готвеха за продължителна обсада на Питърсбърг.
— Къде е Тейлър? — попита Тия брат си, след като слезе долу за закуска.
— Замина — кратко отвърна Иън.
Искаше й се да попита къде, но знаеше, че брат й няма да й каже. Тя си оставаше бунтовничка и явно никой й нямаше доверие.
Тейлър не се върна през нощта, нито на следващия ден, нито на по-следващия. Отначало Тия остана в района на къщата. Когато излезе навън, установи, че редник Шелби я е последвал. Изпита желание да каже на брат си, който се върна в късните часове на нощта, че ако пожелае да избяга от Шелби, няма да се затрудни особено, но не го направи.
На петия ден от отсъствието на Тейлър тя повече не можеше да понася да се шляе безцелно из къщата. Лютеранската църква отново бе превърната в болница и тя, съпроводена от Шелби, отиде да предложи помощта си. В главното помещение имаше две жени. Църковните пейки бяха махнати; на тяхно място бяха поставени легла. Тия си проправи път до страничния параклис, където дежурният лекар набързо преглеждаше някакви документи на новопристигналите. Когато тя спря — съпругите на янките, Тия беше сигурна, че са такива — прекъснаха работата си и зашепнаха помежду си.
Без съмнение — за нея.
Тя не им обърна внимание и се запъти право към бюрото на лекаря.
— Извинете, аз съм опитна медицинска сестра и бих искала да работя тук, ако е възможно.
Лекарят вдигна глава. Той беше висок мъж, около петдесетгодишен, здрав, с прошарена коса и спокойно и уравновесено държание, което внушаваше доверие. Прикова поглед в нея, без да обръща внимание на суетнята и шума около тях, съпроводил пристигането на нова група ранени.
— Вие сте?
— Казвам се Тия Маккензи.
— Маккензи Дъглас, така ли? — попита той и се усмихна. Стана и й подаде ръка. — Реджиналд Флауърс, на вашите услуги. Знам коя сте. Имате тъмни очи и сте много, много по-красива, но приличате удивително на братята си.
— Нима познавате и двамата ми братя?
— Джулиан беше с мен след Гетисбърг. Иска ми се още да е с мен. А Иън е легендарен сред кавалерията, също както и съпругът ви, госпожо Дъглас.
— Разбира се — промърмори тя.
Двете жени я бяха последвали и сега се взираха в нея от прага на малкия параклис. Тия се обърна и на свой ред се втренчи в тях.
— Те смятат, че сте бунтовничка, която може посред нощ да стори нещо лошо на нашите ранени — каза доктор Флауърс.
— А вие какво мислите, сър? — запита Тия.
— Мисля, че те са просто две дебели стари клюкарки — заговорнически прошепна той и тя се усмихна. — Защо не дойдохте по-рано?
— Моля?
— Полковник Дъглас беше тук преди няколко дни. Каза, че симпатиите ви са на страната на Юга, но че имате призвание да лекувате. Ако сте истинска сестра на Джулиан, не се съмнявам, че ще ми бъдете от голяма помощ. Може да започнете с онези момчета, които току-що пристигнаха… — предложи той.
Тия не чака втора покана. Изми раните им, заши ги, превърза ги, а след това се зае да помага на доктор Флауърс при операциите.
Тия не се съмняваше, че съпругите на другите янки ще продължават да говорят за нея през целия ден. Но не се притесняваше от това. Неколцина от санитарите, пристигнали заедно с д-р Флауърс, познаваха Иън
