Тейлър. Той беше в стаята, но бе облечен в униформата си, Иън и доктор Флауърс също бяха там. Лекарят сложи ръка на челото й. Лицето му бе сериозно и загрижено.
— Чуваш ли ме?
— Да. — Гласът й бе прегракнал, гърлото я болеше и трудно преглъщаше.
— Изпий още малко от това.
Тия покорно го послуша и затвори очи. Вече не й бе толкова студено, само беше уморена, много, много уморена.
— Заразила си се с треска в болницата, Тия — нежно заговори доктор Флауърс. — Но мисля, че най- лошото вече мина. Сега трябва да спиш и да почиваш. Разбираш ли?
Тя кимна. Стори й се, че ги чу да разговарят отново помежду си. Видя нещо странно в очите на Тейлър.
— Тейлър… — промълви с усилие името му.
Той мигом се озова до леглото и пое ръката й. После отново тъмнината я погълна.
Когато следващия път се събуди, Тейлър го нямаше. Иън беше в стаята с нея, седнал на стола до леглото, а сините му очи я гледаха загрижено. Тя се усмихна едва и немощно прошепна:
— Здравей.
— Здравей, малка сестричке. Как се чувстваш?
— Мисля, че съм по-добре.
Той се пресегна и докосна челото й. Изглежда, остана доволен. Стана и й донесе чаша вода. Тя я пое, внезапно осъзнала, че е много жадна.
— Благодаря.
— Ще кажа на Моли, че си будна. Като за начало тя ти е приготвила чаша горещ чай, а след това ще хапнеш малко бульон и препечена филийка.
— Звучи добре. Много съм гладна.
Той се запъти към вратата, но тя го извика.
— Иън, къде е Тейлър? Не че искам да узная нещо за военните тайни или за придвижването на войските на Съюза, просто искам да знам къде е той?
— Той трябваше да замине. Джеси получи заповед да се върне във Вашингтон, а Тейлър трябваше да замине за Джорджия.
— Джорджия! Кога замина? Кога ще се върне?
— Не знам, но той ти уреди да се върнеш у дома.
— Какво? — учуди се Тия.
— Каза, че си искала да се върнеш във Флорида. Когато се съвземеш, генерал Магий ще ти уреди ескорт до най-близкото безопасно пристанище, откъдето ще можеш да се качиш на някой кораб за Сейнт Огъстин. Аз ще се опитам да те последвам, още повече че бебето на Алайна ще се роди през септември и аз искам да бъда при нея.
— Значи той няма да се върне, а аз просто ще замина?
— Нали точно това искаше? — попита брат й. — Поне така ми каза.
— Разбира се — промълви тя.
Брат й я гледаше, но нейните клепачи бяха сведени.
— Тейлър остана, докато не се увери, че си вън от опасност. Той ми каза, че дори и в треската си бълнувала, че искаш да си отидеш у дома. — Поколеба се. — Трябваше да занесе важни документи на Шърман. След като започна да оздравяваш, той не можеше да чака повече, налагаше се да замине.
— Разбирам — кимна Тия.
Иън отново се запъти към вратата.
— Иън! — спря го за втори път тя. — Аз бих… искала да го чакам тук — прошепна младата жена.
— Тия, аз не знам кога ще се върне. Генерал Шърман се опитва да завземе Атланта. Тейлър може да отсъства много дълго. Мислех, че ще бъдеш щастлива да си отидеш у дома.
— Щастлива съм — отвърна сестра му.
И наистина беше, но в същото време с изненада установи, че мисълта да напусне Тейлър й причинява болка. Но аз не го напускам, той вече е заминал!
— В бюрото има бележка за теб.
Тя се опита да се изправи, но й се зави свят и се отпусна отново на възглавниците. Погледна тъжно към брат си, който забързано се върна при нея.
— Добре съм, само още не съм се възстановила напълно — прошепна тя.
Иън отвори чекмеджето на бюрото и й подаде сгънат лист хартия. След това излезе и я остави сама, за да прочете писмото на Тейлър.
То не беше точно такова, на каквото се бе надявала.
Тия,
Ти ми каза, че искаш да се върнеш във Флорида. При така стеклите се обстоятелства смятам, че трябва да заминеш. Един от нашите кораби ще те отведе до Сейнт Огъстин. Знам, че там ще можеш да бъдеш с членове на семейството си, а и ще можеш да си полезна. Но не си и помисляй да препускаш из щата, прикрила голотата си само с дългата си коса. Погрижи се за себе си, пази се и се опитай да не се забъркваш в неприятности. Как ти звучи това — като честно предупреждение или заплаха? Да, любов моя, по-скоро е последното.
Нямаше да плаче… не беше толкова глупава. Той винаги бе настоявал тя да остане с него. А сега най- внезапно беше заминал, и то за неопределено време. А мисълта, че в писмото я бе заплашил…
Дали той наистина се интересуваше от нея?
Нали точно това искаше тя? Без значение какви бяха чувствата й, той си оставаше враг. Заклет враг. А сега вече се бе превърнал в заплашителен, непрощаващ враг.
И така, тя щеше да си отиде у дома. Там, където бяха корените й. Не можеше да остане в Сейнт Огъстин. Щеше да се върне с брат си. И у дома щеше да намери сили да започне отначало.
Избухна в сълзи.
И тогава, чак тогава най-после призна пред себе си, че я боли толкова силно, защото обича Тейлър Дъглас.
Беше посред нощ. Вратата рязко се отвори.
Сидни подскочи в леглото, обзета от паника. Какво се бе случило? Дали бунтовниците бяха нахлули в столицата? Не! Не бе чула тътен на оръдия, нито дори един изстрел.
Скочи от леглото и се спусна към салона. Видя го на светлината на пламъците в камината. Джеси. В пълна бойна униформа, с шапка на главата, с кавалерийски мундир върху снежнобялата риза и жакет. Ръката й се стрелна към гърлото. Толкова време бе минало, откакто го бе видяла за после ден път.
Дали той знаеше, че тя се бе изплъзнала от пазача си, че бе напуснала града, без да зачита заповедта му? Дали беше ядосан или…
Дали се бе видял с Тейлър?
— Джеси — промълви Сидни.
Той прекоси стаята и приближи към нея. Тя почувства погледа му, видя малките бръчици по красивото му лице. Отстъпи назад.
— Сидни, дяволите да те вземат, Сидни…
Протегна ръце. Тя срещна погледа му, устата й пресъхна, а сърцето се разтуптя. Той бе жив. Това беше истинско чудо. Толкова бе щастлива да го види. Така жадуваше да го докосне…
