Тия много развълнувано описваше изложението. Изглежда, раните от войната бяха започнали да заздравяват. Изминаха повече от десет години от кървавия конфликт, но все още раните и горчилката не бяха забравени. Въпреки това повечето от хората искаха да гледат в бъдещето и да се радват на мира.
— Татко! Защо стоиш тук в гробището? Майка иска да разрежеш тортата за рождения ден на децата.
— На кои деца? — пошегува се той.
— На тези, които са родени през септември — засмя се дъщеря му. В тъмните й очи проблеснаха весели пламъчета. Тя се повдигна на пръсти, прегърна го и го целуна по бузата.
Той я прегърна и двамата поеха заедно през поляната.
Деветнадесетгодишният Антъни Малой, най-големият от третото поколение в рода Маккензи, току-що се бе завърнал за ваканцията от Талахаса. Също като братовчед си Тейлър Дъглас, той искаше да стане архитект и в момента седеше до една от масите за пикник заедно с Тейлър, който му обясняваше нещо за строителството.
След войната Тейлър бе построил много от къщите, които мечтаеше да създаде. Въпреки това винаги казваше, че съпругата му все още обича най-много родния си дом Симарон, независимо от всички къщи, които се бе опитал да построи за нея и за децата им.
Антъни, изглежда, не се дразнеше от закачките на близнаците Ана и Ашли Лонг. От време на време разрошваше косите на момичетата, докато слушаше Тейлър. Но младият Шон Маккензи не бе толкова толерантен и когато сестрите му Ариана и Кели го напръскаха с вода от маркуча, той се обърна, готов да се нахвърли яростно срещу тях, и подпомогнат от братовчедите си Конар, Алън и Робърт — най-големия син на Тия, — успя да си го върне на момичетата. Въздухът се огласи от смях и писъци, особено след като всички намокриха Риса, която в този момент минаваше през поляната с поднос с кана, пълна със студена лимонада.
Джеръм се бе върнал към корабостроенето и двамата с Риса бяха собственици на малък флот и дори позволяваха на туристите от Севера да отсядат понякога в една от къщите, които държаха на брега. Иън се бе отдал на политиката, решен да види щата си напълно възстановен с целия му минал блясък и слава.
Джулиан и Брент продължаваха да упражняват лекарската си професия. Сидни и Джеси Халстън прекарваха по-голямата част от времето си във Вашингтон. Джеси работеше в детективската агенция „Пинкъртън“, докато Сидни се бореше за правата на жените. Но дори Сидни с децата бяха дошли на юг за празненството по случай 4 юли.
Тия седеше до баща си, хванала го за ръка, и двамата разговаряха.
— Имаше време, когато не съм и мечтал, че ще доживея до ден като днешния — тихо каза Джарет на дъщеря си.
— Знам — отвърна тя. — Но ние всички оцеляхме и ще оцелеем като семейство, разбира се, благодарение на теб и на чичо Джеймс.
— Преживяхме много през тази война.
— Наистина преживяхме, но ти ни научи на нещо, което никога няма да забравим.
— О, и какво е то? — попита Джарет и се обърна към дъщеря си.
— Как да обичаме — усмихна се тя и на бузите й се появиха познатите трапчинки.
Той отново си помисли, че тя е неговото съкровище.
— Как да обичаме.
— Хм, може би.
Тя се засмя.
— Научи ни на смелост, на постоянство! И всички ние оправдахме доверието ти, татко! Не можеш да си представиш какви неща видяхме на изложението! Двустранен телеграф, телефони! Нови парни машини, нови идеи, климатични инсталации, двигатели… о, доста от тях няма да влязат в употреба още дълги години, но бъдещето е в тях.
— Твоите деца ще доживеят да го видят — каза баща й.
— Може би и аз ще доживея. Може би всичко ще стане много по-бързо, отколкото си представяме, и всички ще доживеем да го видим.
— Може би. А дори и аз да не доживея…
— Татко…
— Няма нищо. Аз доживях да видя мира. Доживях да видя как семейството ми се увеличава, как децата ми и племенниците и племенничките ми порастват и се превръщат в умни, интелигенти и отговорни младежи. Знам, че независимо от това какво ще ни донесе бъдещето, страната ни ще процъфтява и в нея ще има равни права за всички мъже и жени от всички раси, цветове и религии.
— Благодаря ти за всичко — промълви тя и му се усмихна. Отметна кичур от тъмната си коса. — Щатът ни процъфтява, татко. Но все още мирът не се е възцарил напълно. За истинския мир са необходими поне още няколко десетилетия.
— Може би, но ние навлизаме в нова епоха. Епоха на изобретения и технически възход. — От поляната се разнесе още един писък. — О, Господи! Това е ерата на Маккензи — изпъшка Джарет.
— Ти ги обичаш всички и не се дръж като стар мърморко! — смъмри го Тия. — Ще отидем ли да разрежем тортата?
Джарет погледна към дъщеря си, после отмести поглед към поляната на Симарон, където бе семейството му.
После извърна поглед към гроба на баща си.
„Ако можеше да видиш в какво се е превърнала тази дива земя, татко! Пълна с хора, които я обичат и които ще се грижат за нея и в бъдеще…“
— Какво има, татко? — попита Тия, когато той се забави.
— Просто си мислех колко горд щеше да бъде баща ми — отвърна Джарет. После я хвана за ръката и двамата се запътиха към поляната.
— Надявам се, че си прав — рече Тия, докато вървяха. — Той наистина вярваше в хората. Мисля си, че той може би щеше да се гордее най-много със Сидни. Знаеш ли колко усилено работи тя за избирателните права на жените.
— Какво? — сепна се баща й.
— Татко! Ти много добре знаеш, че жените са равни по интелект на мъжете и… — Замълча, защото баща й избухна в смях. Тия се изчерви. — Е, вероятно ще мине още доста време…
— Е, може би бъдещето не е на мъжете — примирително рече баща й. — Хайде да отидем да похапнем заедно с децата от тортата.
— Знаеш ли колко са на брой?
— Не знаеш колко на брой са внуците ми?
— Е, в къщата има и твои племенници и племеннички… Освен това, струва ми се, че в момента тук с нас има още един внук.
Баща й спря и повдигна вежди.
— Тия…
— Татко, пътуването по поречието на Нил беше много романтично.
— Да, но шест деца? Доколкото си спомням, някога ти не искаше да имаш деца.
Тя се усмихна.
— Плашеха ме смъртта, войната и болката. А сега живеем в мир.
— Това не означава, че няма да има смърт и болка.
— Знам. Но ние преживяхме толкова много заедно… затова повече не се страхувам. Може би в това е смисълът на всичко. — Поколеба се, погледна към поляната, после отново се усмихна на баща си. — Споделям всичко хубаво в този живот с един много специален мъж и той ще бъде до мен, каквато и болка или тъга да ни поднесе животът в бъдеще.
— Ти имаш всичко — кимна Джарет.
— Както и още шестима, с които да го споделя! — засмя се дъщеря му.
Той нежно повдигна брадичката й.
— Твоят съпруг сигурно е много щастлив.
— Така е.
