Тейлър го изгледа за миг. После се усмихна с облекчение.
— За нещастие, сър, през по-голямата част от времето наистина сте такива. Ако не бяхте толкова дяволски добри, тази проклета война отдавна да е свършила.
— Позволете ми да ви помогна да станете, сър — рече войникът. Тейлър видя, че единият му крак е дървен. — Казвам се Лиам, сър, на вашите услуги.
Тейлър се изправи и се обърна към мъжа. Корабът в реката продължаваше да гори сред кълбо от червено сияние, издигащо се в нощта. Наоколо тичаха мъже, оглеждаха ранените, преценяваха ситуацията.
— Свърши ли се? — попита Тейлър.
— Да.
Тейлър кимна и затича през поляната към къщата. Изкачи на един дъх стъпалата. Озова се в коридора и се втурна задъхано в салона.
Първо видя Тия. Бледа като призрак, тя лежеше на викторианския диван. Беше покрита с одеяла и не помръдваше. Една негърка стоеше до нея.
Той прекоси стаята. Сърцето му сякаш бе заседнало в гърлото. Погледна към негърката и седна до жена си.
— Тия…
Очите й се отвориха.
— Тейлър? — прошепна тя.
— Тук съм. — Той пое ръката й. — Всичко свърши, Тия, всичко свърши. Баща ти е в безопасност. Симарон също е в безопасност.
Тя стисна ръката му.
— Ти си в безопасност — едва чуто промълви. Очите й отново се затвориха.
— Тия!
— Тя е добре! — разнесе се глас откъм вратата. Джулиан се бе върнал. — Раната е чиста, Тейлър. Улучена е в рамото. Ако куршумът не бе попаднал в нея, майка ми можеше да е мъртва. Навярно ще й остане грозен белег, но когато всичко това свърши, всички ще имаме грозни белези — и по телата, и в душите.
— Но тя е в безсъзнание! — тревожно рече Тейлър.
— Заради лауданума. Дадох й го, за да не я боли, докато я шия. Освен това ме подлудяваше с настояването си да види майка ни. Нали познаваш съпругата си?
Да, той добре познаваше съпругата си. Освен това щеше да го подлуди завинаги с независимия си дух, смелостта и решителността си.
Но нали всъщност затова я обичаше толкова много.
Глава 26
Три дни по-късно Тейлър се разхождаше покрай буйния поток, който пресичаше горите в имението на Маккензи. Джулиан му бе казал, че Тия обичала да идва тук.
— Това е като фамилно място за размисъл — поясни той и хвърли поглед към по-големия си брат. — Всъщност веднъж, докато гледал във водите му, Иън открил Алайна.
— Много смешно, малки братко — изсумтя Иън.
— Малък ли? Мисля, че съм с един сантиметър по-висок от теб! — възмути се Джулиан.
Тейлър се усмихна и ги остави да продължат разговора си на верандата. Куршумът, който бе пронизал рамото на Тия, бе изгубил силата си и бе пронизал кожата на Тара, засядайки малко под ключицата. Джулиан го бе извадил много бързо и лесно. Тара бе изгубила много кръв, но днес за пръв път се чувстваше силна. Знаеше, че не може много дълго да задържи децата си у дома, затова искаше да прекара със синовете си колкото се може повече време. Повечето от войниците на Съюза се бяха върнали в поделенията си, хората на Иън препускаха обратно през полуострова, а мъжете от отряда на Тейлър взеха в плен оцелелите при атаката на Симарон и ги качиха на кораб, който отплава на Север. Санитарите на Джулиан и ранените останаха, а Иън остави неколцина от своите войници да охраняват имението, в случай че отново бъде нападнато. Тейлър обаче се съмняваше в това; само личното отмъщение бе довело войниците на Реймънд в Симарон. Югът не разполагаше с достатъчно мъже, за да ги губи в лични схватки.
Все още имаше няколко дни, които му бе дал президентът Линкълн.
Вече бе изгубил няколко от тези скъпоценни дни, зает с военни дела — изнасяне на мъртвите от Симарон, както и изпращане на хората му и на пленените противници в различните затвори на Севера. И макар че бе прекарал часове край леглото на Тия, през нощта не бе влизал в стаята й и двамата почти не бяха разговаряли. След като се възстанови, Тия прекарваше повечето време с майка си. А и Тейлър не смееше да се приближава много до нея, докато Джулиан не го увери, че раната на рамото й е зараснала.
Някога смяташе, че не може да си позволи да отсъства от бойното поле дори и когато му предлагаха отпуск — Тейлър бе убеден, че мястото му е на фронта. А сега се нуждаеше от време за себе си и смяташе, че войната ще продължи и без него.
Докато вървеше към потока, той спря за миг и затвори очи. У дома. Това бе неговият дом, неговото убежище. Във въздуха се усещаше съвсем лекият дъх на идващата зима — долавяше се в шепота на палмите, в полъха на вятъра, в крясъците на чаплите в блатата.
Да, зимата наближаваше, но дните още бяха топли и красиви, а слънцето ярко светеше. Боровете, дъбовете и палмите му предлагаха прохладната си сянка, докато крачеше към потока. Когато наближи малката горичка, Тейлър видя Тия. Тя седеше на един дънер, люлеейки крака, потопени в бистрата вода. Беше облечена в светлосиня памучна рокля на нежни цветчета, а разпуснатата й коса се стелеше по раменете й. Изглеждаше като някоя малка нимфа или водна фея. Но когато се извърна към него, погледът в черните й очи бе на зряла жена, а напрежението в красивите й черти издаваше преживяната трагедия.
Той отиде до дънера и седна до нея.
— Значи това е мястото за размисъл на семейство Маккензи — отбеляза той след малко, усещайки погледа й върху себе си.
— Да, това е. А освен това е моето любимо място — отвърна Тия и той долови напрегнатата нотка в гласа й. — Обичам го. Обичам птиците и водата — бистрата и буйна вода на потока, на реката и на морето отвъд хълмовете. Обичам лятната горещина, прохладния бриз и дните и нощите… Тейлър, благодаря ти. Аз… — Обърна се към него и го погледна. — Симарон означава толкова много за мен. Но не е заради собствеността, заради притежанието. Баща ни винаги ни е учил, че няма нито едно нещо, нито един предмет, нито едно място на тази земя, което да е по-скъпо от човешкия живот. Отидох при Уиър, защото смятах, че ще мога да го спра. Не съм планирала нищо предварително. Аз… — Не довърши и се извърна. — Тейлър, защо ме отпрати от себе си?
Сърцето му подскочи в гърдите, после се сви от мъка.
— Защото искаше да си отидеш у дома.
— Исках да си отида у дома — прошепна младата жена, — но не и да бъда далеч от теб.
— Всеки път, когато те любех — дрезгаво заговори той, — имах чувството, че за теб бе като насила. Ти ми каза, че не искаш деца.
— Страхувах се! Но аз… аз бях доволна, че пренебрегна страховете ми. Господи, Тейлър, не може да не си разбрал какво изпитвам.
— Знам, че плачеше!
— Защото… защото се нуждаех толкова много от теб, а ти… — Гласът й замря. Тя го погледна. — Но когато дойде в имението на Елингтън, а после когато ми позволи да дойда с теб…
— Бях голям глупак! Виж какво се случи.
Тя се усмихна.
— Аз съм добре и майка ми е добре. Трябваше да бъда тук, Тейлър. Навярно това бе отредила съдбата. Но ти можеше да… ти можеше да ме спреш. А аз ти казах, че ще направя каквото пожелаеш. И ще удържа на обещанието си, Тейлър. Ще отида където ми кажеш. Ако поискаш, можеш дори да ме заключиш в някой
