я стигне. Изкрещя й да спре, но тя или не го чу, или не пожела да се подчини. Жребецът му се изравни с Блейз и той скочи на седлото зад нея, улавяйки я в прегръдките си. Тя се изви на седлото, завъртя се и двамата се озоваха на земята. Тейлър я притисна с цялото си тяло. Тия се бореше като побесняла тигрица.
— Моля те, Тейлър, в името Божие, имай милост към мен…
Той се взря в лицето й с искрящи от ярост зеници и Тия внезапно си спомни, че точно на това място, на тази пътека, те се бяха срещнали за пръв път. Тогава започна тяхната любов.
— Моля те, моля те! — разгорещено повтори младата жена. — Отведи ме у дома! Трябва да бъда там. Ще ти се подчинявам във всичко! Ще бъда послушна! Ще престана да яздя, сама ще се предам в „Олд Капитъл“, сама ще си надяна примката на врата, кълна се, Тейлър, моля те, аз ще…
Очите й се взираха в неговите, толкова открити, толкова честни. Тя обичаше семейството си. Само ако можеше да обича и него поне наполовина толкова силно…
— Ще ме обичаш, ще ме почиташ, ще ми се покоряваш? — сухо попита той. Не беше й простил, но в момента бяха по-близо до Симарон, отколкото до имението на Елингтън и нямаше смисъл да се връщат.
Тейлър с един скок се изправи на крака, подаде й ръка и я вдигна от тревата.
— Ще яздиш с мен, на моя жребец! — грубо й нареди той. — И ще слушаш каквото ти казвам. За нищо на света не искам да се замесваш в схватки или сражения, ако някой ни нападне по пътя! Не се притеснявай за Блейз — тя ще ни следва, много добре знае пътя до имението.
— Да, ще слушам! — обеща му тя.
Той отново подсвирна. Фрайър, добрият стар боен кон, бе забавил вихрения си устрем, когато господарят му се бе прехвърлил на Блейз. Сега се върна. Тейлър нагласи Тия на седлото и се метна зад нея. Смушка Фрайър и конят отново полетя напред.
Нощното небе оставаше призрачно осветено от зловещата луна. По всичко личеше, че вече наближават Симарон, като подхождаха откъм юг, малко под реката, където се очакваше да бъде организиран първият защитен рубеж. Голямата къща в плантацията внезапно се появи пред тях, осветена от червеникавата луна. На Тия й се стори, че къщата бе опръскана с кръв.
Чу изстрелите още преди да стигнат до имението. Въздухът се огласяше от команди, викове и тропот на ботуши. В далечината войниците вече бяха изградили защитната линия покрай реката. Битката бе започнала. Някъде там ехтяха гърмежи, кънтяха викове, неясни фигури залягаха в окопите.
Иън бе пристигнал с войниците си и те бяха заели позиция зад окопите.
Но в Симарон се виждаха и войници в униформата на Конфедерацията. Тейлър зърна сред тях Джулиан, който крещеше и даваше заповеди.
Сега и бунтовници, и юнионисти се биеха рамо до рамо. А с отряда на Тейлър те вече имаха числено превъзходство. Още един път в тази война цветът на униформата нямаше значение.
Тейлър бе спрян от часовоя в задната част на имението:
— Стой или ще стрелям!
— Аз съм полковник Дъглас! Идвам, за да помагам за отбраната на дома на Маккензи! — извика в отговор Тейлър и скочи от седлото.
В реката бе закотвен военен кораб. Мъжете товареха пушки и оръдия.
Зад гърба си Тейлър внезапно чу как Тия скочи от седлото на Фрайър.
— Мамо! — изкрещя тя и се втурна през поляната.
— Тия! — прогърмя предупредително викът на Тейлър и в този миг той видя Тара Маккензи да пресича забързано поляната към съпруга си. Но бунтовниците се бяха научили да стрелят бързо в тази война. Прогърмяха изстрели.
— Тия! — отново изкрещя Тейлър.
Тия бе стигнала до майка си, хвърли се върху нея и двете паднаха в тревата.
Отново се чу мощен залп.
Тейлър се спусна към нея като вихър. Бунтовниците от кораба явно се готвеха за втори залп.
Тейлър се отпусна на колене до жена си и майка й. Насочи пушката си и започна яростно да стреля, опитвайки се да спечели време, за да премести двете жени извън обсега на обстрела. Почувства погледа й. Наведе се над нея, за да провери зле ли е ранена. Тя протегна ръка и докосна бузата му. После затвори очи.
— Тия!
По рамото й имаше кръв. Той не знаеше дали куршумът бе минал през нея, но поне не беше близо до сърцето. Тара простена и се опита да се изправи.
— Не ставай! — предупреди я той.
В този миг Джарет Маккензи коленичи до него. Появи се и Джулиан.
Джарет повдигна Тара.
— Трябва да ги отнесем в къщата — пресипнало изрече той.
Тейлър започна да повдига Тия. Джулиан приклекна до сестра си и погледна към Тейлър.
— Тейлър, остави на мен. А ти ни прикривай.
Тейлър искаше да бъде с нея. Искаше го повече от всичко друго в този живот. Ала Джулиан бе прав. Джулиан беше лекар, а той — не. Той беше един отличен стрелец.
Мисълта се стрелна само за миг в съзнанието му. Не, нямаше да се остави да го убият. Щеше да сложи край на тази битка. За да може да се върне при нея.
Чу хората си да пристигат след него. Свежи попълнения. Всичко можеше да свърши много бързо, дори имаха бунтовници на своя страна. Понякога дори и в разгара на войната мъжете можеха да осъзнаят кое е добро и кое е зло.
— Тейлър! — кимна му Джулиан. — Дръж тези проклети копелета по-далеч от къщата, за да мога да се погрижа за майка си и сестра си!
Той кимна на Джулиан, изправи се, затича покрай окопите и започна да стреля. Оръжието внезапно прогърмя, разтърсвайки малкия пристан. Навсякъде се посипаха прах и пепел. Тичайки през облака от прах, Тейлър стигна до позицията на Иън. Иън не знаеше какво бе станало с майка му и сестра му и Тейлър реши, че е по-добре да не му казва.
— Прикривай ме с преграден огън! — извика Тейлър. — Аз ще отида при оръдието!
Иън го разбра. Ако Тейлър успее да обезвреди оръдието, най-главната заплаха ще бъде отстранена. Иън му кимна и изкрещя няколко заповеди към хората си.
— Внимавай да не попаднеш под нашия огън!
Откъм брега се раздаваше непрекъснат тътен от пушките на моряците от борда на кораба и от слезлите на брега пехотинци. Тейлър свали ботушите и мундира си и се промъкна под полуразрушения дървен пристан. Гмурна се във водата.
Чуваше свистенето на куршумите над реката. Гмурна се още по-надълбоко и доплува до катера. Видя, че защитниците си бяха свършили добре работата.
Лодката бе пълна с трупове. Тейлър пресече безшумно палубата към единственото оръдие. Когато артилеристът отиде да зареди оръдието, Тейлър замахна с юмрука си и го стовари с все сила върху темето му. Мъжът падна. Вторият артилерист измъкна пистолета си, готов за стрелба. Тейлър сграбчи ръката му, изви я и пистолетът издрънча върху палубата. Появи се още един моряк с кама в ръка. Тейлър отскочи и мъжът връхлетя върху дървения парапет. Тейлър го хвърли през борда. Чу някакъв звук зад себе си и се обърна. Челото му бе оросено от пот и вече губеше сили. Четвъртият бунтовник сигурно щеше да го прониже със сабята си, но се олюля и падна прострелян от куршум, долетял откъм брега.
Тейлър бързо зареди оръдието и запали фитила. След секунди се гмурна във водата и заплува с все сила. Беше още под водата, когато чу експлозията. Надигналата се вълна го тласна към брега, но после го всмука назад. За миг си помисли, че ще потъне, но успя да изплува на повърхността, доплува до брега и се просна върху насипа.
Остана да лежи в нощта, усещайки мокрия пясък под себе си. Пое дълбоко дъх и отвори очи. Един непознат войник от Конфедерацията се бе надвесил над него. Мъжът се усмихна и му протегна ръка.
— Полковник, сър, никога не съм виждал нещо толкова забележително! А казват, че ние, южняците, сме по-добри войници и по-добри стратези!
