— Уиър сам ли е в къщата? — тихо попита Тейлър.
— Не, сър.
— Кой е с него?
— Госпожица Маккензи.
Тейлър едва не изтърва оръжието си.
— Какво?
— Госпожица Маккензи, сър, госпожица Тия Маккензи. Едно местно момиче, стара приятелка на полковника. — Гласът му прозвуча ужасено и Тейлър осъзна, че неволно бе притиснал по-силно дулото на пистолета в тила на войника.
Отпусна леко пръсти, за да даде възможност на младежа да говори.
— Какво прави тя там?
— Не знам…
Тейлър отново притисна дулото.
— Какво прави тя там?
— Дойде да се омъжи за полковника.
— Да се омъжи ли?
— Само че той не може да се ожени за нея, тъй като тук няма свещеник.
— Но тя все още ли е в къщата?
Младежът си помисли, че сигурно след миг ще умре.
— Да! — успя да изрече той.
— И какво прави там?
— Ами, сър, мисля, че се опитва да го съблазни.
Тейлър имаше чувството, че плътта му изгаря, сякаш душата му бе избухнала в бялата светлина на яростта. Опита се да запази самообладание. Удари силно войника по главата. Бунтовникът се строполи на верандата, без да издаде нито звук. Тейлър се надяваше да не го бе ударил прекалено силно. Не искаше да убива нещастника само задето му бе съобщил тази ужасна вест. Наведе се, притисна пръст до гърлото на войника и усети пулса му. Младежът беше жив.
Тейлър искаше да се втурне в къщата, но все още не можеше, макар че едвам се удържаше. Това бе неговата мисия. Той бе отговорен за тези мъже и проклет да бъде, ако позволи да го изненадат неколцина бунтовници, които биха се из: плъзнали от кордона, след като веднъж той се озове в къщата, за да се изправи лице в лице срещу Уиър.
Изправи се и махна на Райли да се приближи с войниците. Както предварително бе решено, мъжете се разделиха и заобиколиха къщата. Когато се разпръснаха като ветрило, те чуха разговора на бунтовниците.
— Продължавам да твърдя, че това не е правилно! — оплака се един редник, който пристягаше седлото. — Искам да кажа, че в щата има достатъчно янки, а ние ще нападнем един от нашите?
— Защото никой янки не е такова голямо зло, колкото един южняшки предател! — отвърна един от мъжете, който пъхаше пушката в калъфа, окачен на седлото на коня му. — Полковник Уиър обясни, че това може би е най-важната работа, която ще свършим в тази война — да унищожим Маккензи. Със своите приказки, че отделянето на щата от Съюза не е правилно и че е неморално да притежаваш роби, Маккензи забива нож право в гърба на щата. Когато го обесим, това ще бъде предупреждение към бъдещите предатели, които мислят и чувстват като него, но притежават достатъчно разум, за да си мълчат. Така ще знаят какво ги очаква, ако предадат Юга.
— Направил ли е нещо, или е предател само на думи? — попита първият мъж.
— Той е предател на всичко, за което се борим! — прогърмя гневно гласът на втория.
— Аха, като правото свободно да изразяваш мнението си, Така ли, Луис?
Тейлър бе чул достатъчно. А и не разполагаше с много време — Тия бе в къщата с Уиър. Неговите хора бяха заели позиции от двете страни на къщата. Някои се бяха промъкнали зад обора, за да се уверят, че там е врагът. Тейлър прецени, че наоколо има около шестдесет и пет вражески войници. Неговият отряд наброяваше тридесет души — това бе всичко, което Шеридан можеше да му отпусне, но всички бяха опитни разузнавачи. Вече бяха заобиколили безшумно врага си. Време бе да го пленят, при това бързо.
Тейлър вдигна ръка, после я отпусна. Хората му изникнаха внезапно и заобиколиха в полукръг изненаданите войници с насочени срещу тях пушки. Тейлър им заговори тихо и бързо:
— Останете по местата си, господа. Не се движете. Всеки от хората ми е въоръжен с карабина „Спенсър“ и всички са отлични стрелци. А сега, момчета, не се съмнявам, че сте добри войници и че можете да заредите пушките си, но ще бъдете мъртви, преди да успеете да натиснете спусъците. Лейтенант Райли ще вземе оръжията ви — всичко, с което разполагате: пушки, саби, ножове. — Видя, че мъжът, който бе нарекъл Джарет Маккензи предател, плъзга ръка към калъфа, окачен на седлото. — Ти! — остро изрече Тейлър и вдигна колта си. — Нямам нищо против да те застрелям на секундата!
Мъжът отпусна ръка.
— Райли, ще са ми нужни трима-четирима за няколко минути. Двама, за да дойдат с мен при Уиър, после още двама — ти и още един. Съпругата ми е в къщата — изрече той със спокоен глас, опитвайки се да прикрие гнева и напиращите чувства.
Да, тя беше там. Съблазняваше Уиър. Бог да им е на помощ и на двамата!
— Тия не може да стои настрана от опасностите. Време е Северът да й даде урок.
— Да, сър — нещастно отвърна Райли.
Тейлър се запъти към къщата, но лейтенантът извика след него:
— Само още една дума, сър!
Тейлър се спря нетърпеливо. Време, време, време… Трябваше по някакъв начин да спре времето.
— Тя не е виновна, сър. Тя е тази, която е била нападната. Те са планирали да завладеят дома й, да убият баща й.
— Знам това, лейтенант.
Тейлър се промъкна през задната врата на къщата. Чу шум на горния етаж. Заизкачва се по задната стълба.
Чу ги в коридора, после как влизат в спалнята. За щастие единствената светлина в стаята бе лунната — странно червеникаво сияние. Той я видя да стои до прозореца. Стисна челюсти, за да не издаде нито звук. Тя бе свалила корсажа си. Лунните лъчи се плъзгаха по изящната извивка на гърба й. Косата й, този водопад от черна свила, който бе създал легендата за Годайва, се спускаше на вълни до кръста й.
— Леглото е чисто, чаршафите са изгладени от моя ординарец — казваше в този момент Реймънд.
Тейлър едва се сдържа да не нахлуе в стаята, да извади колта си и да застреля Уиър право в главата. Ами ако негодникът успее да се скрие в сенките в последната секунда? Ами ако бе чул Тейлър и извади сабята си?
И я насочи срещу Тия…
Трябваше да изчака Уиър да остави оръжието си. Стоеше притаен в сянката до вратата и нито един от двамата не го забеляза.
— Щом казваш — прошепна Тия.
— Любов моя… — прошепна Реймънд и се доближи плътно до нея отзад и я привлече към себе си. Той отметна косите й и притисна горещите си устни към рамото й. После тя усети пръстите му да се плъзгат по малките копчета на полата й. След броени мигове копчетата бяха разкопчани, сетне ръцете му се добраха до ластика на дългите й долни гащи и тя бе гола.
— Ела, любов моя…
— Погледни луната — умолително зашепна тя и пристъпи към прозореца.
Това бе неговият шанс! Ръката на Тейлър посегна да извади колта. Не! Не можеше да застреля човек в гърба, дори и това да бе копелето, което си позволяваше да докосва жена му…
— Тия, луната, както и войната никъде няма да избягат.
— Но луната е толкова прелестна сега, макар и обвита в това червено сияние…
— Не е време за приказки.
Чу се шум от свалянето на ножницата и сабята му. Тейлър се приготви да действа.
Уиър свали кавалерийския мундир и ризата си.
