Уиър смята, че може да докаже, че баща ви е предател, убеден е, че ще намери доказателства за вината му. Той не е получил разрешение за разследване от нашата армия. Просто го е решил на своя глава.
— Уиър смята да нападне Симарон? Как се осмелява? Откъде тази дързост, как си е въобразил, че има подобно право?
В следващия миг тя проумя всичко. И това не би трябвало да я изненадва. Уиър мразеше баща й. Мразеше неговата самоувереност. Мразеше това, че Джарет не отстъпва от принципите си. Баща й бе толкова смел и непоколебим. Той бе устоял сам сред морето от враждебност и сляп фанатизъм около него. Никога не се бе усъмнил в правотата на убежденията си, въпреки че другите не мислеха като него.
— Сигурен ли си в това? — тихо попита тя.
— Да, госпожо, сигурен съм. — Мъжът отново навлажни устните си. — Той събира войските си в старата плантация на Елингтън. Както сигурно знаете, семейство Елингтън я напусна преди време.
— Да, знам. Те са наши приятели и тяхното имение е съседно на Симарон.
— Да, госпожо, много е близко и мястото е удобно за целта. Той смята да нападне… чакайте да пресметна… след четири дни, привечер. Времето на нападението е много важно за координацията между хората му. Някои от тях ще дойдат от север, докато той се придвижва от юг, за да обхване имението като в клещи от двете страни. След това ще завземе Симарон и…
— И какво?
— Смята да обеси баща ви в имението. Да даде пример, както казва той, на останалите предатели във Флорида.
— Той възнамерява да обеси баща ми? — гневно възкликна младата жена. — А какво ще прави с майка ми? — остро попита тя.
Мъжът отначало не отговори, после сведе засрамено очи.
— Тя ще… ще бъде като награда за войниците. Не съм сигурен какво ще стане… какво ще направят…
Тия се вцепени от ужас. Трябваше да спре Уиър, но как? Да успее да се добере до него и да спечели време. Но после какво? Трябваше да изпрати Лиам със съобщение за Джулиан. Някой трябваше веднага да замине за Сейнт Огъстин и да открие Иън. Но дали Иън беше там? Дали бе пристигнал в града? Ако не беше, със сигурност приятелите му са там и ще могат да съберат достатъчно войници, за да се справят с хората на Уиър. Приятели, които ще могат да се доберат по-бързо до Симарон и да предотвратят трагедията.
— Значи имам четири дни — прошепна Тия.
Достатъчно, за да пресече щата.
— Е, може би по-скоро три дни и половина.
— С колко души разполага Уиър?
— Доколкото знам, с пет роти. Но са останали от десет до двадесет души във всяка рота. Госпожо Тия, Дикси никога не би позволил подобно нещастие, ако бе повярвал, че Уиър говори сериозно. Все пак Уиър е от опълчението на Флорида, но, изглежда, всички са се ожесточили и бесят шпиони и предатели из цяла Флорида.
— Благодаря ти, редник. Много ти благодаря.
Тия импулсивно го целуна по бузата, а после го остави. Понечи да изтича при Рианон, но се поколеба. Не биваше да казва на Рианон, че смята да отиде в Симарон. Това бе само неин дълг. Щеше да остави на снаха си бележка. Освен това щеше да напише писмо на Джулиан и още едно на Иън — о, Господи, дано вече да е пристигнал в Сейнт Огъстин! Симарон беше неговото наследство, неговият роден дом. Той щеше да дойде и да се бие за него до последния си дъх. Да спаси…
Да спаси баща им. И майка им. О, Господи! Трябваше да отиде в Симарон; не можеше да рискува някой да се опита да я спре. Ще се наложи да препуска сама из щата…
Ще вземе Блейз. Знаеше пътя, знаеше какво трябва да направи. Ще се справи. Трябваше да се добере до Уиър. Да го спре. И после какво? Не знаеше. Знаеше единствено, че трябва по някакъв начин да го спре. А ако не можеше, трябваше да спечели време.
Забърза към палатката си, за да напише писмата. След това отиде да оседлае Блейз. Тъкмо се канеше да я възседне, когато се появи Лиам, забързано накуцвайки с изкуствения си крак.
— Госпожо Тия…
— Изпрати тези писма, Лиам.
— Не, почакайте! Къде сте решили да ходите?
— Погрижи се Рианон веднага да изпрати писмата. И извикай Джулиан. Въпросът е на живот и смърт.
— О, Господи, госпожо Тия, моля ви, обещайте ми, че няма да направите нещо безразсъдно или нередно…
Тя вече се бе метнала на седлото.
— Лиам! За Бога, направи това, което ти казах!
Обърна коня и препусна в галоп от лагера.
Едва ли някой в цялата армия на Грант се е придвижвал по-бързо и почти без отдих, помисли си Тейлър, докато слизаше от седлото. Изпи водата от манерката и огледа опустошения пейзаж. По дяволите, наистина се придвижваше бързо и неуморно. Сякаш бягаше. Само ако това можеше да му попречи да мисли, да се тревожи… да се страхува.
Трябваше да я накара да остане. Странно, но не можеше да превъзмогне копнежа си по нея. Не можеше да забрави страстта, която бяха споделили. Почти бяха станали приятели. А той я остави да си отиде. Като някой глупак. Защо?
Да, това беше. Той знаеше как се чувства тя, когато гледа безпомощно как децата умират, разбираше страха й. А й се бе присмял и й бе казал, че тя трябва просто да продължи да живее, да приеме трагедията по същия начин, по който приемаше щастието в живота. Но когато се разболя и се мяташе и бълнуваше в треската, че иска да си отиде у дома…
Не можеше да не удовлетвори желанието й. Беше решил да се бие все по-ожесточено и по-ожесточено, сякаш той сам можеше да сложи край на тази война.
И така…
И така Тейлър щеше да стори всичко, което бе по силите му, за да проследи придвижването на хитрия и опитен генерал Худ от Конфедерацията, който според думите на Шърман бе способен да премести войските си само с усилията на волята си.
Проблемът беше в това, че много скоро за Худ нямаше да остане пространство за маневриране.
Генерал Шърман разрушаваше всичко по пътя си. Хората се шегуваха мрачно, че той не бе оставил в Джорджия дори храна за птиците. Наистина това, което войната бе причинила на този щат, бе истинска катастрофа. Самият Бог рядко можеше да постигне подобно опустошение с бурите, торнадата, проливните дъждове, снежните виелици или други природни бедствия. Когато войските на Шърман унищожаваха една територия, те я унищожаваха докрай.
Тейлър току-що бе докладвал на генерала и за негова изненада бе получил лично писмо от неговия щаб. Докато дъвчеше парче сухар, той приклекна до Фрайър и извади писмото. То беше изпратено от Джарет Маккензи — топло, приятелско писмо, каквото всеки мъж би желал да получи от тъста си. Джарет го поздравяваше с брака му и му съобщаваше, че се е видял с Тия. Тя бе пристигнала в Симарон направо от Вирджиния. Явно не бе казала на родителите си за болестта си, защото Джарет не споменаваше нищо за това. Обаче пишеше, че Реймънд Уиър е бил в Симарон и разтревожено е разпитвал за Тия. Двамата са се скарали и Уиър си е тръгнал, но Джарет очакваше в бъдеще неприятности от него.
Тейлър сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Макар че в писмото нямаше нищо за намеренията на Уиър спрямо Тия, Тейлър знаеше, че Уиър е опасен и яростен фанатик, способен на всичко в името на целите си.
Не биваше да изпраща Тия у дома.
