— Ти си този, който е в опасност, а не аз. Аз съм на страната на бунтовническата армия. На мен никой не ми е ядосан.
— Боя се, че не е нужно някой лично да ти е ядосан, за да станеш жертва на насилие. Но както ти казах и преди — аз съм ти ядосан.
— Да не би да ме заплашваш?
— О, да. Вече те предупредих.
— Но ти ми обеща, че няма да издадеш тайната ми.
— Докато спазваш обещанието си.
— Казах, че ще го спазя.
— Но дали ще е така наистина? Ти обичаш да си играеш с огъня.
Тия въздъхна.
— Защо когато един мъж се бие за каузата, в която вярва, всички го смятат за герой, а когато една жена иска да направи същото, я смятат за глупачка?
— Не смятам всички жени за глупачки.
— Само мен? Колко избирателно от твоя страна! — Тя сърдито поклати глава и панделката, която привързваше косата й, се разхлаби. Косите се разстлаха по гърба й.
Той се изправи и тръгна към нея, но тя скочи от дънера. Облегна се на близкото дърво. Тейлър протегна ръка и улови една дълга къдрица от косата й. Тя се уви около пръстите му като копринена лента.
— Би трябвало да отрежа тази къдрица, за да те накарам да спазиш обещанието си.
— Баща ми ще те убие.
— За какво — задето съм отрязал кичур от косата ти?
Тя дръпна косата си.
— По-добре да вървим.
— Може би, но след като си поговорим. Кажете ми, госпожице Маккензи, кого познавате по-добре: Уиър или мен?
— Какво, за Бога, искате да кажете с това, полковник? — нетърпеливо попита тя. — Познавам полковник Уиър, откакто се помня — той е приятел на семейството.
Тейлър се наведе към нея и опря свободната си длан върху дървото, на което тя се бе облегнала.
— Не, госпожице Маккензи, не ме разбрахте. Кого познавате по-добре? Имало ли е сериозна връзка между вас двамата?
— Това не е ваша работа, нали така, сър?
— Вероятно.
— Какво ви засяга това?
— Ами аз имам чувството, че започвам да те опознавам доста добре. И след като от собствен опит узнах колко си веща в изкуството да съблазняваш, се чувствам длъжен да попитам. Дали полковник Уиър познава вкуса на устните ти също като мен? Или дали е усещал голите ти гърди в ръцете си…
Тя бе бърза като светкавица. Върху бузата му едва не изплющя звънка плесница, която щеше задълго да му остави червен белег.
Но както осъзна в следващия миг Тия, той я бе предизвиквал нарочно и явно бе очаквал плесницата, защото с мълниеносно движение стисна китката й миг преди тя да го удари.
Тя вирна брадичка, а очите й гневно блеснаха.
— А защо вие не ми кажете, сър, дали усещането за моите голи гърди е същото като за тези на съпругата ви?
Все едно го бе ударила. Внезапната болка, която го прониза, бе остра и силна.
Аби беше мъртва. От много години, както му се струваше в този миг.
При все това въпросът й спря дъха му, разкъса сърцето му.
Тя не знаеше, че съпругата му е мъртва.
Тейлър нямаше намерение да й го каже. Той се взираше невиждащо в нея, опитвайки се да се пребори с болката и безсилния гняв, който го бе изпълнил при нейната смърт. Беше се научил да живее с него. След смъртта й бе имал и други жени. Не разбираше какво му бе подействало толкова силно, докато една мисъл не прониза мозъка му: тя прилича на Аби, толкова много прилича на Аби.
Отначало не го бе осъзнал, защото двете бяха толкова различни. Аби притежаваше красотата на феите — със златисти коси и очи, сини като утринно небе. Но в същото време можеше да бъде толкова упорита и твърдоглава. Следвайки собствените си планове, отказвайки да види опасността…
Сякаш все още чуваше виковете й, че ще може да стигне до ранените мъже. Чуваше и собствения си вик:
— Аби, не!
Тя се бе извърнала с усмивка, но после бе продължила напред.
— Ще стигна при тях.
Ала той не успя да я стигне.
— Аби, не!
Беше хукнал след нея. Денят бе изпълнен с тътена на оръдията, толкова оглушителен, че Тейлър не чу единичния изстрел. Очите й все още бяха извърнати към него.
Аби, Аби…
Огромни сини очи, широко разтворени към неговите…
Но тя падаше. Успя да я хване, объркан — не можеше да повярва на случилото се… Положи я нежно на земята. Отдръпна ръка.
Беше червена, толкова червена; Господи, да, цяло море от кръв сякаш се стичаше от дланта му, кръвта струеше от дупката на гърба й, където бе преминал куршумът, пронизвайки сърцето й…
Пръстите му се свиха. Не осъзнаваше, че неволно бе дръпнал косата на Тия, докато тя не извика.
Тейлър пусна косата й. Взря се в нея. Да, по някакъв начин тя му напомняше за Аби. А в същото време беше толкова различна. Тя го привличаше и вълнуваше. Изглежда, не осъзнаваше силата на собствената си страст. Караше го да чувства много по-силно желание, отколкото някога бе изпитвал към нежната си съпруга, а толкова много я бе обичал. Тия го вбесяваше, омагьосваше, понякога го отблъскваше. Тя бе дъщеря на негов приятел; не беше жена, която би могла да бъде играчка на някой мъж, ала в същото време не осъзнаваше въздействието си върху мъжете. По-добре да се махне далеч от нея. Той нямаше власт над тази млада жена, нямаше сила да спре изкушението, което се излъчваше от нея. Трябваше да се махне.
— Всичко у Аби е съвършено, госпожице Маккензи, включително и гърдите й. Обърнете се. Качете се на коня си. Върнете се там, където тези, които ви обичат, могат да ви защитават.
— Не си ти този, който ще ми казва какво да правя! Върви да се грижиш за своята съвършена Аби!
Завъртя се на пети и си тръгна — може би точно навреме. Той бе уловен в примката на болката и яростта, които Тия бе събудила у него.
Остави я да си върви, остави я да си отиде. Ти не можа да промениш съдбата заради една жена, която те обичаше, която те слушаше. А за тази ти си враг, омразен и презрян…
Тейлър не понечи да я спре. Втренчил поглед във водата, младият мъж се закле, че ще препусне надалеч и ще я остави на собствената й съдба.
Когато се събуди на Коледа, Брент си помисли, че ще се обърне и ще види, че тя си е отишла, или ще открие, че изминалата нощ е била само прекрасен сън. Но не беше. Тя лежеше до него, свита под завивките. Изглеждаше толкова невинна и недокосната, както когато бе дошла при него. Ала всичко се бе променило завинаги.
Той стана внимателно от леглото, изми се и се облече. Излезе от къщата, без да я буди, и закрачи към болницата. Помощниците му го посрещнаха с чаша горещо кафе. Пациентите му, дори тези, които умираха, сякаш се бяха съживили заради Коледа. Сестрите и санитарите го почерпиха с домашно приготвени сладкиши, малко, но дадени с обич. Брент прегледа болните си и времето мина неусетно.
Накрая бе свободен да се прибере. Отново изпита страха, че тя ще си е отишла.
