— Откъде, за Бога, можеш да знаеш това? — раздразнено попита тя.
На устните му отново заигра суха усмивка.
— От шпионите — тихо рече той. — Сидни, защо те нямаше, когато пристигнах? Къде беше?
— Аз… — започна тя, после се поколеба. Имаше ли право да му каже. Дали той щеше да разбере това, което двете със Сиси бяха направили? Тя сведе глава. — Нямам право да ти кажа.
— Сидни, в името на Бога…
— Да, тъкмо в името Божие. — Погледна го и внезапно сърцето й се изпълни с болка. — Между нас не съществува никакво доверие, нали?
— Сидни, а как би могло да съществува?
— В такъв случай, ако ме извиниш, ще се облека… за да можеш да ме арестуваш.
— Сидни, не бъди глупава. Няма да изляза от тази стая.
— Тогава остани.
Тя отметна завивките и стана от леглото. Извади чисти дрехи от малкия гардероб в ъгъла на спалнята и се обърна с гръб към него, за да се облече. Едва бе обула дългите долни гащи, когато почувства ръцете му на раменете си, а топлият му дъх опари тила й.
— Сидни…
— Джеси, остави ме!
Той я обърна към себе си, погали дългите й разрошени кичури и плъзна пръсти по бузата й. Прииска й се да се от пусне на гърдите му, да зарови глава на рамото му, да почувства закрилата му… и страстта му. Отдръпна се от него, а зелените й очи заблестяха студено като нефрит.
— Остави ме, Джеси, остави ме.
За нейна изненада той го направи. Изруга грубо, отдръпна се от нея и се запъти към вратата. На прага се спря.
— Ти си под домашен арест, Сидни. Не искам да те изпращам отново в „Олд Капитъл“.
— Разбира се. Дори и янките могат да те попитат какво престъпление съм извършила този път!
— Щом не искаш да ми кажеш…
— Не мога!
— Тогава не ми оставяш избор.
Вратата се отвори и той излезе. Затвори се с трясък след него.
Беше Коледа.
Обаче той не се върна.
Решен да намери Тия Маккензи, Тейлър се отправи към кухнята, където го посрещна мургавият коняр, облегнат на дървената врата. Индианецът мърмореше недоволно нещо неясно. Доколкото Тейлър си спомняше, това бе Били Клауд, главният коняр на Джарет Маккензи. Чертите на лицето му издаваха произхода му от племето на семинолите. Щом зърна Тейлър, Били се притесни и закърши пръсти:
— Полковник, извинявайте, но се бях умислил, защото съм много разтревожен.
— Не са необходими извинения. Само ми кажете какъв е проблемът? Може би ще мога да ви помогна.
— Единствено баща й може да се справи с тази буйна кобила — промърмори Били Клауд и мрачно поклати глава.
— Да не би да става дума за Тия Маккензи? — попита Тейлър и се усмихна леко.
— Да, за нея става дума. — Внезапно конярят се втренчи в Тейлър. — Вие май сте роднина на Джеймс Маккензи. И на Оцеола.
— Да, далечни роднини сме.
— Чухме, че ще идвате насам. Спомням си ви отпреди много години. Хубаво е, че ви виждам пак, сър… макар и в тази странна униформа.
— Били, мъжете, които преследват жестоко нашите хора, облечени в тази униформа, са раздвоени, също както е раздвоена и нацията ни. Аз мислих много дълго, преди да избера пътя, по който съм поел.
— Може би сънищата са ви показали този път.
Тейлър се усмихна. Доста отдавна не бе общувал със семинолите.
— Направих избора си напълно трезвен и в пълно съзнание. А ти си останал с Джарет Маккензи.
— О, аз смятам, че някои от онези наконтени самохвалковци в униформа на Конфедерацията, са чисти негодници — ухили се Били и додаде: — Ще ви доведа коня. Тръгвате ли си?
— Ще потърся госпожица Маккензи.
— Това е добре, тъкмо ще ми спестите доста неприятности. Хората на баща й охраняват къщата и земите наоколо, но извън тях… Казах й да внимава и да избягва опасностите. Тя ми обеща, но няма да го направи. И не че ме излъга. Тя просто отказва да види опасността, ако ще й попречи да направи това, което си е наумила.
Били изведе Фрайър от клетката и отиде да вземе седлото, докато Тейлър слагаше юздата на коня. Помисли си, че Били съвсем точно бе охарактеризирал младата госпожица Маккензи — тя не мислеше разумно и не виждаше опасността. Правеше това, което в момента на нея й се струваше най-правилно. Тя не виждаше дори опасността, която сама създаваше за къщата на баща си. Нямаше никаква представа как всяка нейна дума и движение се отразяват на Реймънд Уиър.
— Благодаря ти, Били — усмихна се Тейлър и отстъпи, за да му даде възможност да нагласи седлото.
Тейлър препусна по пътеката, по която бе поела и Тия. Тя водеше право към гората. Щом навлезе сред дърветата, можеше лесно да следва дирите й. Местността бе необикновено красива — земята бе покрита с килим от борови игли, а дърветата оформяха над главата балдахин от зелено кадифе. Отначало той се движеше в лек галоп, но после забави ход, тъй като бе сигурен, че тя е спряла някъде наблизо. Слезе от коня и тръгна по пътеката. Скоро стигна до един шубрак, който заобикаляше малко горско поточе. Тя седеше върху един дънер, загледана във водата.
— Май е прекалено студено за гмуркане? — попита той.
Тя се сепна и се обърна. В първия миг очите й се разшириха, после се изпълниха с гняв и тя отново се извърна към водата.
— Как ме откри? Били ли ти каза къде да ме търсиш?
Тейлър приближи до дънера, клекна наблизо, скръсти ръце пред себе си и също зарея поглед в кристалната вода. Не я погледна. Нямаше нужда. Сякаш тя се бе запечатала в съзнанието му. Очите й бяха много тъмни, тъмномахагонови, също като тези на баща й — странен каприз на наследствеността, още повече, че мъжете и жените от рода да Джеймс, в чиито вени течеше и индианска кръв, бяха със светли очи — сини или зелени. Цветът на очите и косите й бяха част от красотата й. Очите й изглеждаха безкрайно дълбоки, а цветът им бе в идеална хармония с копринената мека на косата й. Кожата й бе като слонова кост и кадифе, скулите й бяха фини и красиво оформени. Върху страните й бяха разцъфнали нежните листенца на роза, а устните й бяха като кървавочервено вино — плътно, уханно и упойващо. Тейлър съвсем ясно си спомняше вкуса им.
— Нямаше нужда никой да ми казва къде да те търся — рече той. — Не беше никак трудно да те проследя.
— Защо си ме проследил? Излязох от къщата, за да избягам…
— От какво да избягаш?
— Най-вече от теб — заяви тя, обърна се към него и го погледна в очите.
— А може би по-скоро защото не можа да понесеш разочарованието на баща си? — подхвърли той.
Тя бързо се извърна и Тейлър разбра, че е прав. Тя искаше да засегне него и затова изпя южняшкия химн „Дикси“. Но не успя да го уязви — той харесваше песента, — а разстрои Джарет.
— Това не е твоя грижа. Защо си ме последвал? Защо просто не ме оставиш на мира?
— Били смяташе да тръгне да те търси. Каза ми, че те е предупредил да не се отдалечаваш от границите на имението.
Тя поклати глава, впила поглед в лицето му.
