наистина беше пътувала на юг…
Ръката му внезапно се отметна и изплашената жена прикри лицето си с ръце и стисна зъби, сигурна, че той ще я удари. Шест месеца, разделяха ги тези проклети шест месеца. Толкова отдавна очакваха тази среща, а ето как започна тя.
Но удар не последва. Ръцете му изненадващо се впиха в раменете й и той я раздруса силно, после я блъсна и тя падна във ваната. Водата се разплиска на всички посоки. Пръстите й напипаха сапуна. Запрати го по него. Той обаче успя да приклекне и да избегне удара. После се вгледа още по-намръщено в нея и тя изтръпна. Разбра, че най-лошото тепърва предстои.
Той скочи при нея във ваната. Сидни се изви, опитвайки се да освободи ръцете си. В крайна сметка успя да се измъкне от ваната, но той я улови пред камината. Тя го ритна, решена на всяка цена да се отърве от него.
— Пусни ме, глупако! Нали искаше развод, ще го имаш, полковник Халстън! — Изруга, ала това не й помогна.
— Лъжкиня! — кресна той. — А аз ти вярвах! — просъска Джеси. Вярвах ти като последен глупак, въобразявах си, че държиш на думата си.
Този път тя се озова не във ваната, а върху матрака. Той се хвърли отгоре й.
— Махни се от мен, махни се от моя апартамент. Моята дума има своята стойност, проклет юнионист.
— Шпионка на бунтовниците.
— Северняшко копеле.
— Индианка! — ревна той в ухото й.
— Бог ми е свидетел, че ще те скалпирам! — не му остана длъжна тя.
— Къде беше? — повтори Джеси.
— Не е твоя работа. Пусни ме! Махни се от мен!
— Не и този път. Ще се върнеш обратно в затвора, скъпа моя женичке. Този път ще се погрижа да не се замесваш в никакви заговори.
Сидни за миг затаи дъх.
— Чудесно! Върни ме в затвора. Така ще получиш развода, за който толкова жадуваш.
— Да, ще го получа.
Но той не помръдна. Продължаваше да я притиска с цялата си тежест.
— Върни ме обратно — прошепна тя. Но не мислеше за това. Господ й бе свидетел, че съвсем не искаше да каже това. Ненавиждаше затвора. А сега… — Хайде, направи го! Върни ме в затвора! — повтори тя.
— Не сега.
— Защо? Нека да е сега, още сега… — Допирът на тялото му изгаряше като жарава. Толкова пъти се бе страхувала, той няма да се върне, че ще загине някъде по бойните полета. — Хайде! Какво чакаш? Направи го! — диво закрещя тя и го заудря като изпаднала в транс. — Направи го, направи го, направи го…
Той сграбчи китките й и поклати глава.
— Дойдох си у дома, за да посрещна Коледа, да прекарам Бъдни вечер с жена си. Тази война е толкова дълга, мъчителна, обричаща мъжете на самота. Толкова копнеех да съм с жена си за Коледа.
Устните му сякаш сами намериха нейните. Впиха се в тях. Тя се опита да се дръпне, дори обърна глава. Сълзи бликнаха от очите й. Ала неговите устни прекъснаха хлипането й и тя неочаквано усети, че откликва на целувките му. Припомни си как навремето се влюби в него още на първата им среща. И колко й бе трудно да се опитва да го намрази, за да го отблъсне от себе си, да не му позволи да я завладее.
А сега… Целувките му, допирът на ръцете му. Усещането за глад, гняв, страх. Мокрите му дрехи бяха полепнали по тялото му. Огън и лед се преплитаха в нея.
Той напълно осъзнаваше това, което става, но в същото време се молеше дано тя да го обича…
Само целувката му, докосването му. Изгарящо, разтърсващо. Събуждащо диво желание, което я караше да се притиска в него и в същото време да се бои. Той беше страстен, но нетърпелив в гнева си.
Тя извика и се задави, искаше й се да умре. Ноктите й се забиха в раменете му. Той застина, изчакващ. Очите му срещнаха нейните. Нейните се затвориха. Той отново започна да се движи. Тя продължаваше да си мисли, че ще умре. Болката продължаваше… но примесена с някакво ново усещане. Тя стисна зъби, опитвайки се да го отблъсне. Зарови глава на рамото му, вкопчи се по-силно в него, внезапно изпълнена с желание за още и още, започна да се движи заедно с него, искаше още, още…
По тялото й се разля сладостна нега, като разтопена стомана, увличайки в огнената си вихрушка силата и гнева, и всяка друга мисъл, оставяйки само опиянението на мига, което я издигна до върховете на екстаза. Тя се сля с тази магия, с жарта на прегръдката му, а после пак се понесе надолу и пак й бе студено, а тялото й пулсираше болезнено, увито в оплетените чаршафи и дрехите му.
Той лежеше до нея. Не каза нито дума за извинение. След малко стана и свали мокрите си и измачкани дрехи. Тя потрепери, впила поглед в тялото му, обляно от лунната светлина. То беше съвършено. Бронзовият загар по раменете му бе Прорязан от бялата линия на раната от Гетисбърг. Вероятно заради тази рана е получил ново повишение за проявен изключителен героизъм на бойното поле.
Тя сведе поглед и преглътна. Имаше време, когато и двамата се интересуваха от едни и същи неща, когато флиртуваха, когато се влюбиха един в друг. Някога бяха приятели. После се ожениха… а сега, когато нищо не изглеждаше добре, дойде този изблик на страст. Господи, как мечтаеше да бъде с него! Смях и може би бутилка шампанско, всички и възбуждащи и нежни думи, нашепвани в ухото й. Мразеше го, мразеше го, задето я бе осъдил. Отглас от болката се надигна у нея и заедно с това й се искаше той да легне до нея.
Той се върна до леглото, дръпна завивките и каза хладно:
— Пъхни се под чаршафите и одеялото. Цялата трепериш.
Ах, какви нежни и мили думи, подходящи за случая!
— Не ми е студено. Ядосана съм. Искам да си вървиш.
— Ти замръзваш. Направи каквото ти казвам… поне веднъж.
— Защото се намираме във Вашингтон и смяташ, че имаш та власт?
— Защото е логично.
Тя се отдръпна от него и се опита да стане. Той я дръпна надолу: чаршафите и одеялото я покриха. Легна до нея. Тя изстина на разстояние от него. Той я привлече към топлото си тяло, притисна я към себе си. Тя затвори очи. Имаше да му каже толкова много неща. Но нито едно от тях не каза.
После го почувства.
Устните му опариха тила й, все едно я жигосаха, после рамото, спуснаха се по гърба. Ръцете му обхванаха гърдите й, плъзнаха се надолу по корема, достигнаха до слабините. Пръстите му се притиснаха и загалиха…
Този път внезапно я обзе опустошителен огън. Извърна се към него, водена от инстинкта. Докосваше го, дразнеше, целуваше, подивяла от страст. Желанието избухна в гърдите й като изгаряща спирала, подлудяващо и покоряващо. Устните му бяха навсякъде. От всяко докосване на пръстите му лумваха пламъци. Тя се изви, тръпнеща и жадна под него. И когато той отново проникна в нея, тя отвърна на всеки негов тласък, обезумяла от страст, жадна и пулсираща от желание…
Сякаш светът експлодира. Войната бе свършила; животът бе свършил. Ослепителни светкавици прорязаха черните атлазени небеса, после всичко изчезна. Този път като че ли измина цяла вечност, докато летеше надолу и докато осъзнае, че той е с нея, също тръпнещ в екстаза на освобождението.
Беше чудо, истинско чудо. И тя отново бе влюбена, готова да му признае какво се бе случило, как се бе оказала въвлечена във всичко и как всъщност бе предала Юга, наследството си, това, в което бе вярвала и което винаги бе отстоявала. Никога нямаше да го направи отново. Ако не бяха любезността и справедливостта на лейтенант Джонстън, щяха да я заловят, но…
Той погали косата й и каза:
— Вече не може да става и дума за анулиране.
— Да — прошепна младата жена, извърна се към него и сгуши лице на гърдите му. Той ухаеше толкова прекрасно. Мускулите му потръпнаха под пръстите й. Топлината му я обгръщаше отвсякъде.
— Господи, колко ще ми бъде мъчно да те видя пак в затвора.
Тя застина. Отдръпна се.
