— В затвора?
Очите му бяха много сериозни.
— Нима смяташе, че ще се оставя да бъда съблазнен и подмамен от страстта и ще забравя, че ти излъга, че ме направи на лъжец и глупак?
Тя рязко се отдръпна от него. Той се протегна и я сграбчи, за да й попречи да стане от леглото.
— Махни се от мен! Махни ръцете си от мен! Извикай стражите си и ме арестувай още тази нощ, макар и да не знам в какво ме обвиняваш! Извикай ги веднага! „Олд Капитъл“ е прекрасно място за прекарване на нощите, особено щом ти няма да си там! Ти си прав, там ще бъда сред свои — хора, които са като мен. Предпочитам да спя с бунтовници, отколкото със змии!
— Ела при мен.
— Не!
— Сидни…
— Ти смяташ да ме арестуваш отново; направи го.
— Не и тази нощ.
— Защо да не е тази нощ? Има време за всичко.
— Не, няма! Аз бих могла да вдигна въстание; да помогна Юга да спечели войната, докато ти спиш!
Ядосан, той я обхвана през кръста и я притисна към леглото. Сидни не можеше да повярва, че е възможно да изпитва такава силна болка.
— Мразя те!
— Съжалявам, но е война.
— Да, война е. Така че арестувай ме още в тази минута, или ме пусни да си отида.
— Не.
И той наистина не я пусна. Остана да лежи до нея, докато ръката му здраво я обгръщаше. Тя се извиваше, опитвайки се да се освободи, но напразно. После се обърна с гръб към него, но усещаше тежестта на ръката му. Бъдни вечер… Време за мир.
Тя никога досега не се бе чувствала повече като на война.
Глава 9
Беше на зазоряване.
Слънцето току-що се бе показало на хоризонта; небето беше съвсем чисто; денят се очертаваше прекрасен. А тук, в най-южната част на полуостров Флорида, още отсега беше доста топло.
Джеймс Маккензи стоеше до малкия проток, свързващ лагуната пред имението му с морето. Оттук се разкриваше очарователната гледка на безбрежната морска шир. Стоеше неподвижен като скала, без риза въпреки бурния вятър, галещ мускулестото му тяло с бронзов загар. Беше излязъл бос на брега, за да усеща приятния досег с топлата морска вода. Обичаше морето, обичаше неговите топли ласки. Облеклото му беше съвсем небрежно, но тук, в една от най-южните точки на страната, местните жители не се съобразяваха много с условностите на цивилизацията, а и него доста често го бяха обявявали за див и непокорен особняк. Пък и беше на своя земя, в своето имение — можеше да се облича както си иска, още повече, че сега това никак не го вълнуваше. Взираше се напрегнато към линията на хоризонта.
Синът му беше някъде там. Джеймс не знаеше какъв курс бе поел. Най-големият му син Джеръм се опитваше да открие нови морски маршрути за преодоляване на блокадата, наложена от Севера около най- важните пристанища на Юга. Въпросът беше от изключителна важност за съдбата на южняшката Конфедерацията, тъй като от него зависеше дали Югът ще може да се снабдява с оръжие, муниции и други стратегически важни стоки. Джеймс замислено съзерцаваше вълните, проблясващи в утринния полумрак. Надяваше се синът му да успее да приключи мисията си и да се завърне у дома за празниците.
На хоризонта не се забелязваше приближаващ кораб, но Джеймс не се отчайваше. Не биваше да губи надежда, че двамата му синове, а също и дъщерите му ще оцелеят до края на тази война. Но в момента Джеймс се тревожеше много повече за синовете, отколкото за дъщерите си. Сега той живееше с Дженифър, неговата дъщеря от брака му с Наоми. Тя и синът й Антъни — очарователният му шестгодишен внук — бяха с него, откакто Джарет ги бе довел от дома на Дженифър след смъртта на съпруга й. Като се преобличаше в мъжки дрехи, тя се бе заела с доста опасни шпионски мисии, но я бяха заловили и едва не я окачиха на бесилката. Племенникът му Иън бе успял да я спаси и оттогава тя се опитваше да живее спокойно, въпреки че Флорида си оставаше бунтовнически щат, а военната флота на Севера, базирана в пристанището на Кий Уест, доста често приближаваше техния бряг.
А трябваше да мисли още и за дъщеря си Мери — родена едва миналата година за изненада на него и на съпругата му Тийла. Раждането й бе много мъчително и Джеймс бе изплашен до смърт, че жена му ще умре, но вече и Тийла, и бебето бяха добре. Момиченцето бе игриво, сладко и много палаво, тъкмо прохождаше и внасяше оживление и радост в живота им, карайки ги да забравят, макар и за малко, тревогите за другите им деца. Джеймс бе загубил съпруга и дете, които починаха от треска по време на войните със семинолите; той бе познал болката и мъката от загубата на жена и дете и често се молеше дано Бог бъде милостив и не му позволи да надживее някое от другите си деца. Брент, помисли си той, сигурно е в много по-голяма безопасност отколкото Джеръм — Джеръм беше безразсъден, луда глава, но многократно бе награждаван заради дръзките си набези срещу янките. Брент беше хирург, посветил се на спасяването на човешкия живот. Джеймс искаше да вярва, че Брент ще прояви достатъчно разум и ще се погрижи и за своя живот. Но оставаше Сидни…
Безразсъдна и страстна като истински древен воин. Тя беше с Брент в Чарлстън, когато Южна Каролина обяви своята независимост и напусна Съюза. Дъщеря му бе станала медицинска сестра в Ричмънд. Беше заминала да уреди размяната на един янки срещу брат си, когато Джеръм бе заловен при поредното си морско приключение.
После съвсем внезапно се бе омъжила за някакъв янки.
Бил дяволски свястно момче, както всички го уверяваха.
Но оттогава Сидни живееше във Вашингтон, а той копнееше дъщеря му да си бъде у дома. Джеймс зарея поглед над морската шир и се запита дали да не замине на север, за да се опита да убеди съпруга на Сидни, че в разгара на войната за нея ще бъде по-добре да си бъде у дома.
Никой обаче не подкрепи тази идея. Тийла му припомни, че той самият е избухлив и твърдоглав и няма право да иска от дъщеря си да бъде друга. Още повече че Сидни се бе омъжила по свой избор; беше писала на баща си преди сватбата, за да го уведоми, и очевидно обичаше съпруга си. Но всеки баща копнее да бъде с детето си, особено на Коледа.
— Татко?
Той се обърна, изненадан, че някой го бе открил край брега на лагуната в толкова ранен час. Беше Дженифър. Вече бе зряла, тридесет и пет годишна жена, която с всяка измината година ставаше все по- красива. Имаше лешниковите очи на майка си, с благородни черти на лицето и нежна усмивка. От нея струеше някакво особено вътрешно спокойствие. Тя приближи до него и баща й я прегърна.
— Татко, той е достатъчно умен, за да не дойде. Знае, че офицерите от флотата го следят много зорко! Те са наясно колко много Джеръм е привързан към семейството си. — Замълча за миг. — Представям си, че днес Риса също е излязла край брега на морето и го очаква с нетърпение.
— Риса е в Сейнт Огъстин. Тийла настояваше тя да дойде при нас, но Риса се бои да не би Джеръм де е някъде на север и тя да не може да стигне при него.
— Той не е глупак. Сигурна съм, че е в безопасност. Освен това току-що получихме писмо от Брент, в което ни пише, че е добре, но е много зает…
— Вярваш ли, че поне за Коледа ще спрат да се избиват? — тихо попита Джеймс.
— Получихме и писмо от Сидни. Донесе ни го един от кавалеристите на капитан Дикинсън.
— Знам.
— Татко, иска ми се по някакъв начин да облекча мъката ти.
Той я притегли към гърдите си и притисна лице към чернокосата й глава.
— Ти го правиш. Ти, Антъни и Мери. Напоследък казвал ли съм ти колко много те обичам? Колко си ми скъпа?
— Татко, аз… — Внезапно замълча.
