— Но…
— Не се задълбочавай, Тия. Не искам да кажа, че всички военни са лишени от човешки чувства. Нали и брат ти Иън е военен. Но военните пълномощия понякога въздействат по странен начин върху хората. Мъжете винаги са искали повече власт. А ти просто не винаги осъзнаваш собствената си сила.
— Коя е тя?
— Младостта и красотата — усмихна се майка й.
— О, майко…
— Стига, скъпа, каниш се да ми възразиш. Искаш да кажеш, че си въобразявам, защото си ми дъщеря. Но ти просто си много, много красива и всички ще се съгласят с мен. Съвсем очевидно е, че и полковник Уиър е на същото мнение, а пък и…
— Полковник Уиър… и още кой? — рече Тия, изненадана от думите си и още повече изненадана от надеждата, криеща се в тях. — О, Господи, колко глупаво от моя страна и колко лекомислено е да задавам подобни въпроси сред целия ужас на тази война…
— Тия, няма да ти кажа нищо повече. — Тара силно я прегърна. — Хайде да отидем при останалите и да изпеем коледните песни. Денят е много особен, защото всички сте тук — и ти, и Иън, и Алайна, и децата. Няма да позволя този ден да отмине като всеки друг!
Питиетата бяха сервирани и по настояване на баща й Тия седна до майка си на пианото. Те често свиреха заедно, а още по-често пееха заедно. Сценичният опит на майка й, в комбинация с красивото й сопрано, я правеха наистина отлична учителка по музика и Тия осъзнаваше, че двете с майка си достигаха удивителна хармония. Отначало тя бе малко напрегната заради присъствието на Уиър и Дъглас, но не след дълго към тях се присъедини и Ариана със своя детски смях. Скоро и останалите деца запяха коледните песни. В един миг Тия усети, че Тейлър Дъглас я наблюдава с интерес и неволно пръстите й засвириха южняшкия марш „Дикси“. Изпълнението, както и гласът й бяха съвършени, толкова изпълнени с чувства, че караха песента да звучи още по-величествено.
Когато свърши, в стаята настана тишина. Очите й срещнаха тези на баща й и Тия прочете в тях гнева и разочарованието му, задето дъщеря му бе забравила за гостите им, както в за мълчаливото споразумение поне на днешния свят празник да оставят споровете и конфликтите далеч от гостната.
Тогава Реймънд Уиър започна да ръкопляска.
Тейлър Дъглас учтиво се присъедини към него. Останалите ги последваха. Младата жена почувства как кръвта се отдръпва от лицето й, защото видя, че баща й не ръкопляска. Бързо засвири „Тиха нощ, свята нощ“. Ариана се сгуши в скута й и двете запяха заедно. Сладкото малко гласче на детето придаде допълнително очарование на мига. Въпреки това й се искаше да потъне в земята от срам.
Беше съсипала празника.
Щом свърши песента, Тия целуна малкото дете по челото, настани го на столчето пред пианото и се извърна към баща си.
— Извини ме, татко… — смотолеви и изтича навън от стаята.
Не можеше да потъне в земята, но поне можеше да излезе на езда. Да препусне в студения зимен ден, възседнала Блейз, Да се почувства пречистена от свежия въздух.
— Тия!
Не беше гласът на баща й, а на майка й. Младата жена се престори, че не я чува.
Реши да не губи време в преобличане. Излезе от къщата през задната врата и се затича надолу през стръмната поляна към конюшните.
— Какво желаете, госпожице Тия? — попита Били Клауд, един от индианците, работещи в имението на баща й.
— Да пояздя, Били.
— Внимавайте да не преминете границата на имението, госпожице Тия.
Тя се поколеба.
— Защо? Нещо не е наред ли?
Мъжът сви рамене и я погледна с тъмните си очи.
— Това, което не е наред, е войната, госпожице Тия. Миналата седмица бе изгорена къщата на семейство Виши. Никой от военните няма да поеме вината за случилото се, но казват, че господин Виши е продал стадата си не на когото трябва. Внимавайте, докато яздите.
— Ще внимавам, Били, обещавам.
Отиде до клетката на Блейз, сложи й само юздата, без седлото. Излезе от конюшните, махна на Били и препусна към гората.
Сидни бавно се пробуди. Отначало отвори очи — чудеше се защо се чувства толкова замаяна и изтощена…
После изведнъж й стана студено. А не би трябвало. Нали бе Коледа и тя си бе у дома, където трябваше да е топло… у дома, при майка си, при баща си, при семейството си.
Опомни се — беше в съвсем друга къща.
Бързо се надигна и едва тогава се сети, че Джеси се бе завърнал. Припомни си цялата бурна нощ. Спомни си също как я бе сграбчил във ваната, как я бе заплашвал, как я бе обладал. Беше много уморена — бе спала малко, едва се сдържаше да не заспи отново. Но всеки път, когато се унасяше, се сепваше от сладостното усещане, от преживяването да бъде съблазнявана и насън, и наяве. Упреците и обвиненията, които си бяха разменили, ги настройваха един срещу друг повече от когато и да било, но тя все още го обичаше…
Огледа набързо малката спалня и видя, че той е застанал пред камината. Беше облечен в униформата си, а измитата му коса бе пригладена назад. Държеше шапката си, загледан с мрачно изражение в пламъците в камината.
Джеси знаеше, че тя е будна, и тихо заговори:
— Сидни, съжалявам. Господи, наистина съжалявам, но с нищо не мога да ти помогна!
— Да ми помогнеш…
Той се обърна към нея. Истински офицер и джентълмен, галантен, с изправена военна стойка. Тя си припомни как я докосвал през нощта и нещо повече — как я бе гледал, спомни си нежните думи и закачки, които бяха разменяли в миналото.
— Аз гарантирах за теб — продължи той. — Когато се оженихме, се заклех, че ще прекратиш шпионската си дейност. Заклех се в честта си.
Тя сведе поглед. Не знаеше какво да каже и дали простата истина ще бъде достатъчна.
— Джеси, аз не съм направила нищо. Кълна ти се, невинна съм и не съм извършила нищо срещу Севера.
— Ще ми се да можех да ти повярвам.
— Как можеш да твърдиш, че ме обичаш, и в същото време да не ми вярваш! — извика младата жена.
На устните му заигра горчива усмивка.
— Лично съм те виждал как действаш, Сидни. Знам колко страстно си отдадена на каузата си.
— Джеси, не съм те виждала от шест месеца. Напуснах града, за да се видя с брат си Брент.
— Който по стечение на обстоятелствата се оказа в покрайнините на Ричмънд.
— Не съм пренасяла никакви правителствени или тайни военни документи, Джеси. Просто исках да видя брат си. Прехвърлиха го във военната болница, след като дълго бе работил по специален проект…
— Да, Сидни, знам върху какво работи Брент. Не съм изпускал от поглед семейството ти. За щастие — както и за нещастие на толкова много, които бяха убити — армията от Потомак и армията от Северна Вирджиния постоянно се дебнеха. Брент бе изпратен да обучи някои от прославените южняшки воини и да спре надигащата се вълна от венерически болести. Сега се е върнал, за да се грижи за войниците, ранени при постоянните сблъсъци между двете армии. Това обяснява действията ти в миналото. А сега?
— Отидох да го видя пак.
— Не си имала време да стигнеш до Ричмънд.
