Поколеба се за миг.
Беше тъмно, но отвън проникваше слаба лунна светлина. Тия можа да различи очертанията на леглото. Стъпвайки на пръсти, полека тръгна към него.
Съзря силуета му, широките му рамене, добре очертаните мускули под бялата риза. В сянката той изглеждаше заспал, дори й се стори, че леко изсумтя. Тия се поколеба, но после приседна до него на леглото.
— Трябва да поговорим. Моля ви, изслушайте ме…
Едва не изкрещя от ужас, когато той се извърна, сграбчи я с яките си ръце и я повали до себе си на леглото. Зашепна й нещо разгорещено. Но тя не можа да разбере нищо. Дали не бе нечие име?
Опря ръце на гърдите му. В нея се надигна дива ярост.
— Трябва да поговорим, искам да ме изслушате.
Но ръката му вече бе обвила кръста й.
— Госпожице Маккензи! Каква игра сте си наумили сега?
— Полковник Дъглас…
— Да, същият. Изненадана ли сте?
— Не, разбира се, не, но аз…
— Какво искате да кажете, по дяволите? Че сте сбъркали стаята ли, Годайва? Че сте решили да потърсите обожавания си южняшки любовник? Защото той ще приеме всичко от вас, защото с него можете да си позволявате всякакви волности?
— Вие сте един жалък подслушвач. И освен това сте най-грубото и безсърдечно създание, което съм…
— Аз ли съм груб? Защото не се уморявам да ви повтарям истината? Знаете, че мога да бъда много по- лош.
— Исках само да поговорим.
— Ние? Вие и аз? О, значи затова се появихте тук по нощница. Не мога да отрека, Годайва, че умеете да подбирате съблазнителни одеяния, за да разговаряте с мен.
— Не съм имала намерение да търся Реймънд! — настоя тя.
— Щом така твърдите. Колко мило. Тръгнали сте да ме търсите в тази прелестна полупрозрачна нощница, така ли? Очевидно сте нахлули в стаята ми с някакво намерение. Искрено съм поласкан и ни най- малко не съм изненадан.
— Спрете! Ще повикам баща си, брат си, цялата армия на конфедерацията!
— Да спра ли? Мога ли да ви напомня, че не аз вас, а вие мен преследвате?
— Въобще не ви преследвам.
— Тогава защо си създавате усложнения? Защо не повикате още сега баща си? Или още по-добре цялата армия на Конфедерацията? Тогава ще бъда заставен да се отбранявам пред противник, който ще ме превъзхожда числено.
— Слушайте, аз въобще не ви преследвам, защото…
— Но се озовахте в леглото ми.
— Моля ви!
— В такъв случай не мога да намеря друго обяснение, освен че приличам на добрия стар полковник Уиър — добави той. — Значи всичко е просто невинна грешка, за която е виновен нощният мрак.
— Как смеете да обиждате полковник Уиър! Той е лоялен и се сражава за своя щат, той е решителен, джентълмен и…
— И добър човек. В това не се съмнявам.
— Тогава…
— Той е фанатик. Прекалено много е чел Макиавели. Готов е на всичко в името на една цел. Би предпочел да унищожи този щат, но не и да му позволи да се присъедини към Съюза.
— Ние все още не сме изгубили войната!
— Ще я изгубите.
Тия се втренчи в него. Светлокафявите му очи срещнаха нейните. Тя различи в мрака красивите, като изваяни черти на лицето му. В миг й се прииска да протегне ръка и да погали скулите му. Въобще не бе толкова ужасно да лежи, да бъде докосвана от него. Внезапно си помисли за затворената врата на стаята и за всички онези неща, които бе пропуснала, посвещавайки се на войната. Стисна зъби, бясна на себе си. Какво ставаше с нея и как можеше да лежи тук, до един заклет враг, за когото, изглежда, най-голямото удоволствие бе да я дразни, а тя въпреки това да копнее да го докосне. Топлината, която се разливаше по тялото й, й се струваше дяволско изкушение и в същото време — Бог да й е на помощ — тя го желаеше.
— Не дойдох тук, за да си говорим за войната.
— Сега вече наистина съм поласкан. Нима сте дошли, за да ме съблазните, госпожице?
— Не! — възмути се Тия. Осъзна, че бе повишила тон и тихо го прокле. Усмивката му я вбеси още повече. — По дяволите, престани!
— Нищо не съм направил.
— Престани да се държиш така!
Той отново се усмихна, поклати глава, но после лицето му придоби сериозно изражение.
— Добре, Годайва, говори.
— Ти все още не си ме издал — задъхано промълви младата жена, като го гледаше право в очите.
— Много уважавам баща ти, брат ти и майка ти — отвърна Тейлър. — Едва ли ще изпаднат във възторг, ако разберат за твоите опасни лудории.
— Това, което направих, не беше никаква лудория. Стана случайно. Трябва да ме разбереш. Нали беше там?
— Да, наистина бях там — тихо рече той. — Годайва беше отклонила група мъже надолу по една заблудена пътека, за да не заловят капитан Дикинсън и неговите кавалеристи. Още колко пъти след това е яздила?
— Това беше единственият път, кълна се. Нямах намерение да…
— Изглежда, доста често ти се случва случайно да се окажеш гола, което е доста странно за една добре възпитана южняшка лейди, не е ли така?
— Не бих го нарекла „случайност“; това беше моментен импулс, в изблик на отчаяние…
— Би трябвало наистина да кажа на баща ти, защото трябва да престанеш с това.
— Не бива да му казваш, моля те…
Той се наведе по-близо до нея.
— Могат да те убият. И когато намерят тялото ти, те ще разберат и мъката им ще бъде още по-голяма. А аз ще се чувствам виновен, че съм предал доверието им, защото съм знаел и съм си мълчал.
— Моля те…
— Обещай ми, че никога повече няма да го правиш. Независимо от обстоятелствата.
Тия затаи дъх, впила поглед в лицето му.
— Това е единственият начин, Годайва.
— Няма да се повтори. Не исках да го правя, вече ти казах…
— Независимо от обстоятелствата.
Тя стисна зъби.
— Независимо от обстоятелствата.
— В такъв случай никога няма да издам тайната ти.
Тия се вгледа в светлокафявите му очи, молейки се дано да й казва истината.
Изведнъж осъзна ситуацията, в която се намираше. Лежеше в неговото леглото, кракът му бе преметнат през нея, а ръката му обгръщаше кръста й. И беше гол.
Това откритие бе толкова внезапно, че очите й се разшириха от паника, а плътта й пламна от прилива на кръв.
— Ами тогава, аз… аз…
— Ти като че ли изведнъж се озова пред врага и разбра, че си изложена на смъртна опасност! —
