След малко всичко утихна. Тя заобиколи верандата и се сепна — Реймънд Уиър бе все още там, излегнат на един шезлонг и загледан в нощното небе.
— Тия? — тихо рече той.
Тя се усмихна и приближи — много й се искаше да не се чувства толкова неудобно.
Той наклони глава и погледът му се плъзна с възхищение по тялото й. Тя се почувства поласкана от одобрителната му усмивка.
— Наистина е хубаво, че си тук, Рей.
— Само ако този дом бе наистина лоялен към Конфедерацията… Колко прекрасно би било, Тия, ако баща ти осъзнае, че трябва да обвърже съдбата си с тази на щата!
— Той обича този щат, Рей, дори го обожава.
— Ти, Тия, си олицетворение на всичко добро в нашия живот, в нашия щат, в нашето съществуване.
— Изразявате се твърде поетично за един войник, сър — усмихна се младата жена.
Той се пресегна, хвана я за ръцете и я притегли към себе си. Дланите му покриха нейните.
— Тия, омъжи се за мен.
Тя не отговори. Колко странно. Преди малко се бе шегувала, че вече не са останали мъже за женене. Той бе идеалният кандидат. Офицер от армията на Юга, смел воин, добър военачалник, готов да рискува живота си за каузата, в която вярваше. Умен, красив, страстен…
Един мъж, който би могъл да пожелае жена като Годайва, но който никога не би се оженил за нея!
Когато той се наведе и притисна нежно устни към нейните, тя се стъписа, но не се отдръпна, а зачака… Да изпита страст, да почувства нещо…
Какво очакваше? Тя нямаше опит…
И все пак имаше. Вече бе усетила целувка, изпълнена със страст, дръзко желание, ярка искра, буен пламък, изгарящ огън, заплаха, предупреждение и обещание…
Тейлър. Тейлър Дъглас.
Отдръпна се от Реймънд.
— Обичам те, Тия.
Тя поклати глава.
— Не, не сега, Рей. Войната… баща ми, моите… искам да кажа, аз имам задължения.
— Обичам те — повтори той.
— И аз…
Какво тя? Всъщност тя не знаеше какво изпитва. Привличане? Разочарование?
— Рей, когато войната свърши…
— Не мога да чакам войната да свърши.
— Може би някой друг път.
— Винаги има и друг път. Аз ще чакам, Тия, колкото решиш. Ще чакам само теб и съм готов да приема всяко твое условие.
Той отстъпи, поклони се изискано и се запъти към къщата. Тия закрачи по моравата. Мъглата се бе вдигнала и нощта бе много красива. Върху тъмното небе се очертаваше блестящият лунен сърп.
— Лека нощ… — промърмори тя по-скоро на себе си и в същия миг чу нечий глас:
— Лека нощ, Годайва.
Тя се извърна бързо и вдигна глава — гласът прозвуча от балкона на втория етаж. Тейлър Дъглас. Беше свалил мундира си въпреки хладната нощ и сега беше само по бялата си памучна риза. Тъмните му къдрици леко се поклащаха от бриза.
— Не споменавайте това име! — гневно просъска Тия.
— Лека нощ — повтори той, усмихна се, после се обърна и изчезна.
Студ.
Бъдни вечер, но беше дяволски студ.
Е, положението му все пак се бе променило, помисли си Брент Маккензи и се надвеси над огъня в малката къща, където се бе настанил, близо до болницата.
Бяха го призовали да се грижи за войниците, които се връщаха от фронта.
Те бяха толкова много.
Тази вечер се питаше защо толкова много бе искал да стане лекар. От едно странно задължение по време на война — да се опитва да помогне на войници, болни от сифилис и да разяснява на цяла армия новобранци как да се предпазват от разпространението на болестта — той се бе върнал, за да помага на мъже, които бяха простреляни, намушкани, накълцани и разкъсани на части. При всички положения това бе доста тягостно занимание. Дори на Бъдни вечер пристигаха ранени. Генерал Грант бе повел в настъпление войските на Севера. Главната му квартира сега бе преместена край река Потомак и той бе заповядал на Мийд да превземе Ричмънд. Уморените войници на Лий се опитваха с всички сили да блокират придвижването на армията на янките.
Брент бе уморен до смърт и премръзнал. Не бе свикнал да посреща Коледа далеч от дома си. За него Коледа обикновено означаваше свеж, прохладен, но слънчев ден. Спомни си синьото море, зелената трева и буйната растителност на Флорида. И цветята. Майка му обичаше растенията, билките и цветята. Тийла винаги имаше разцъфнали цветя за Коледа. Изобилие от цветя.
Ставаше късно. Той бе поканен на вечеря от неколцина офицери, но беше доведено едно момче с признаци на гангрена и Брент не искаше да отлага прегледа му за следващия ден — знаеше, че инфекцията може да се развие много бързо. Наложи се да ампутира крака, колкото и да съжаляваме. Той беше добър хирург, дяволски добър хирург — обикновено успяваше да извърши чудо и да спаси ранения крайник, но в случая гангрената бе в напреднал стадий и ампутацията беше неизбежна. Брент силно се надяваше инфекцията да не се е разпространила по цялото тяло на нещастното момче.
Припомни си миналата Коледа, когато също бе далеч от къщи. Тогава Сидни беше с него. Докато се грижеше за ранения с пет куршума кавалерист от армията на Севера Джеси Халстън, сестра му се бе влюбила в него. Сидни замина за Вашингтон, за да уреди размяна на пленници, беше ранена, докато помагаше на брат им да избяга, а после се омъжи за Джеси Халстън. Брент бе доволен. Харесваше Халстън и бе щастлив, че успя да спаси живота му. Сега Сидни бе отново във Вашингтон, очаквайки завръщането на съпруга си. Дано рангът на Джеси Халстън му позволеше да се върне у дома за Коледа. Дано не лежеше мъртъв някъде по бойните полета…
Брент взе ръжена, разбута огъня и се замисли за войната. Странно — мразеше да се занимава с проститутки и с венерическите болести на мъжете, да изнася лекции за ползата от презервативите. Но по- късно установи, че тази работа не му е вече толкова противна. В крайна сметка проститутките също бяха хора, като много от тях бяха жени с добри, топли сърца, грижовни, понякога тъжни, понякога забавни, всяка със своя човешка съдба.
Признай си, каза си той. Преживяното те промени завинаги. В много отношения. Завинаги щеше да бъде преследван от спомените. Заради Мери.
Беше се грижил за баща й, докато той почина. И с тъга си припомни как смяташе красивата млада дъщеря на полковника за негова любовница и се бе държал като глупак, заради което Мери го бе намразила завинаги.
Разрови яростно огъня — питаше се къде ли е тя тази нощ.
Пламъците избухнаха високо и ярко, разхвърчаха се синкави и червени искри. Брент остави ръжена и сгря ръцете си на огъня. Свали мундира, разкопча горните копчета на ризата си и отиде до елегантната масичка от черешово дърво, на която имаше гарафа с коняк. Наля си една чаша и отново разрови огъня.
— Наздраве, доктор Маккензи. Честита Коледа — пожела си той на глас и изведнъж някой му отговори:
— Наздраве. Честита Коледа, доктор Маккензи.
Брент едва не изтърва чашата, конякът се разплиска, той скочи, обърна се и се втренчи изумено в
