подразни я той и се наведе още по-близо към нея. — Е, но не е нужно да се опитвате да избягате така панически, скъпа госпожице Маккензи. Нима смятате, че ще загубя контрол в дома на баща ви и ще изнасиля дъщеря му под собствения й покрив?
— Не, аз… аз… Господи, това е…
— Шт! — Той внезапно притисна пръст към устните си. Тя не чу нищо обезпокояващо, но той скочи от леглото, втурна се към балконската врата и се спотаи зад завесите. Тия нервно хапеше устни, опитвайки се да не гледа към изящната му фигура, изваяна като бронзова статуя. Широките му рамене и мускулестите му ръце на приказната лунна светлина изглеждаха напрегнати като опъната тетива на лък. Бедрата му бяха също така мускулести, а краката му — дълги и чудесно оформени.
Той пристъпи крачка напред, предпазлив като хищник, който дебне плячката си. Напомни й за чичо й Джеймс и братовчедите й, воюващи със семинолите. В тишината Тейлър продължаваше да следи с поглед балконската врата и решетката пред нея, заслушан в нещо. Тя все още не можеше да разбере какво точно дебнеше той. След малко Тейлър се върна и трескаво нахлузи панталоните си.
— Какво правиш? — прошепна тя.
— Тихо! Не мърдай, чакай ме в леглото — заповяда й той.
За секунди Тейлър се озова на балкона и Тия чу как той шумно поздрави някого, който явно се разхождаше там.
— О, вие ли сте, полковник Уиър! И вас ли не ви хваща сън?
— Здравейте, полковник Дъглас — отвърна му Уиър. В гласа му прозвуча нотка, издаваща неловкост и неудобство.
— Красива нощ, нали? — попита Тейлър. — В този прекрасен дом, при това небе с блестящи звезди човек може дори да забрави, че някъде бушува война.
— Аз никога няма да забравя войната, сър.
— Да, разбира се, не се съмнявам — съгласи се Тейлър.
Тия долови ироничната нотка в гласа на Дъглас.
Но защо Рей Уиър се разхожда по балкона? И то точно около нейната спалня?
— Струва ми се, сър, че тази вечер ние с вас свършихме добра работа — продължи Тейлър. — Толкова много кръв се проля. Да се спасява човешки живот е благородна мисия.
— Но свободата, сър, винаги иска жертви! Понякога животът е цената, която се плаща за оцеляването на нацията.
— Напълно вярно. Това обаче не омаловажава цената на нито един човешки живот — отвърна Тейлър. — Е, сър, не бих ви пречил, ако искате да се усамотите. Всъщност тази врата не води ли към стаята, където ви настаниха? Не предполагах, че сме съседи. Интересно подреждане на гостите са организирали нашите любезни домакини.
— Не, това не е моята стая. Просто реших да се пораздвижа по балкона откъм задната страна на къщата. Оттук се разкрива такава прелестна гледка към реката. Исках, хм, да се полюбувам на архитектурата на този разкошен южняшки дом.
— Аха, разбирам. Е, да, тогава тази стая е на някой от семейството, може би на Иън или не, по-скоро на неговата сестра, струва ми се.
— Вероятно е така — сковано отвърна Уиър.
— Добре, добре, нямам намерение да се намесвам в семейните тайни — добави Тейлър.
— Надявам се, сър, защото това би означавало, че таите някакви по-особени намерения към дъщерята на главата на семейството, в чийто дом сте подслонен! — сърдито заяви Реймънд.
— Не, сър, не е нужно да заемате отбранителна позиция. За всички тук е извън всякакво съмнение, че вие обожавате дъщерята на нашите любезни домакини.
— Защото тя е най-красивото създание, което някога съм виждал — призна Реймънд. — Обичам я, откакто я срещнах.
— Любопитно е, че вие така и не сте се оженили. Предполагам, че преди войната тя е била непълнолетна, нали не греша?
— Аз никога не се отказвам от целта, която съм си поставил, сър. Тази лейди копнее за пътешествия и приключения. Мисля, че преди да се задоми, ще поиска да обиколи света. Въпреки това аз винаги съм вярвал, че един ден ще се влюби в мен.
— Е, това може би е вярно, както е вярно и че все някога ще доживеем края на войната — заяви Тейлър.
— Да, и това ще стане. Вярвам, че ще се поздравим с победата.
— В такъв случай всичко хубаво, сър.
— Лека нощ — пожела Реймънд на Тейлър. — Ще се приберете ли да спите?
— Щеше ми се да се полюбувам на звездите още малко, но не искам да ви принуждавам да стоите навън само заради мен, сър.
— Да, хм, лека нощ, тогава.
Тия чакаше сгушена на кълбо в топлото легло на Тейлър. Той се върна в стаята си и се приближи към нея. Приседна в края на леглото. Тя за пръв път забеляза, че той носи около врата си златна верижка с медальон, а на безименния пръст на лявата му ръка има златна халка.
— Струва ми се, че любовникът ти бе излязъл на балкона, за да се срещне с теб. Беше се насочил към твоята стая. Нямам право да ви упреквам, ако сте си уговорили романтична среднощна среща, но съм уверен, че не би искала той да узнае, че в момента си в моята стая. Освен ако не възприемем появата ти тук като визита на учтивост. Сега можеш незабелязано да се промъкнеш обратно в стаята си, преди да се е появил още някой любопитен свидетел. Защото ако те открие тук някой от твоите роднини, нищо чудно да се стигне до проливане на кръв.
— Никой няма да си помисли, че мога да се замеся в някаква авантюра с един янки — увери го тя.
— Тогава как ще обясниш присъствието си тук? — усмихна се Тейлър.
— Ами може да се предположи, че съм дошла тук, защото… защото съм знаела коя е Годайва! Или съм решила да я предупредя, че янките са узнали за нея и че…
Тя млъкна, засегната от смеха му.
— Нима си въобразяваш, че родителите ти ще повярват на баснята, че съм те подмамил да се озовеш в леглото ми, за да беседваме за странното поведение на онази загадъчна личност?
— Защо не?
— О, стига, Тия, не се прави на глупачка. Много добре знаеш, че бедният полковник Уиър отчаяно копнее да бъде с теб. А ти си способна да отклониш вниманието на цяла войска и да я поведеш след себе си, за да прикриеш следите на вашите бойци. Не, Тия, ако се стигне до подобно разкритие, ще има дуел, по-скоро три дуела — с баща ти, брат ти и с Реймънд Уиър — и поне трима мъже ще загинат.
— И кои точно ще загинат?
— Не бих искал да съм между тях.
— Забравяш, че брат ми е сред най-добрите майстори на сабята…
— Но аз съм по-добър от него.
— Твоята арогантност е безгранична.
— Годайва, върни се обратно в леглото си и ме остави на мира.
— Няма да оспорвам решението ви, сър! — сърдито промърмори тя и се надигна от леглото.
В гласа й се долавяше едва сдържан гняв. Прииска й се да го удари, но успя да запази самообладание. Той се изправи пред нея, протегна ръка и нежно погали лицето й. Главата му се доближи до нейната. Устните му едва не докоснаха нейните. А тя още помнеше вкуса им. Тия не смееше да помръдне. И все пак не можа да се сдържи и импулсивно политна към него. Вече усещаше силните му мускулести гърди, опрени о нейните.
— Хм… — промърмори той. — Слава Богу, че никога няма да се влюбя в теб така безумно както онзи нещастник Реймънд Уиър. Да, Годайва, никога няма да оглупея дотам, че да загубя ума си по теб.
Тейлър се отдръпна и не я докосна повече. Тия едва сега усети полъха на хладния нощен въздух откъм отворената балконска врата.
Обзе я неукротима ярост.
Не можеше повече да се сдържа, вдигна ръка, готова да го удари.
