Но не успя дори да го докосне. Ръката й увисна във въздуха, като че ли уловена в капан със стоманени челюсти. После изведнъж неведома сила я завъртя и Тия се озова притисната до гърдите му. Ръцете му плътно стискаха нейните.
— Трябва да си по-внимателна с този твой огнен темперамент, Годайва. Съветвам те най-приятелски, за твое добро. Още веднъж те предупреждавам, внимавай, много внимавай. Ако спазваш обещанието си, ще бъдеш в безопасност.
— А теб това какво те засяга? — предизвикателно извика тя.
— Брат ти ми е приятел, твоите братовчеди са и мои роднини, а пък баща ти наистина е достоен за уважение мъж.
— Няма защо да се безпокоиш за тях.
— Ами тогава може би просто трябва да им кажа истината?
— Не! — изкрещя тя, но след това продължи съвсем тихо: — Не, моля те.
— Добре. Ще внимавам да не споменавам пред никого каквото и да било по този деликатен въпрос, особено в присъствието на твои родственици. Но и ти трябва много да внимаваш.
— Аз също няма да споменавам нищо за теб.
— Най-добре се върни в леглото си, Годайва. И не забравяй, че съм те предупредил.
Тия се отдръпна от него, все още толкова смутена, че се затрудняваше да намери подходящи думи.
— Сега се води война, сър. Могат да ви убият.
— И теб могат да убият, малка глупачке.
— Лека нощ, полковник. Дано имаме късмет никога повече да не се срещнем.
Обърна се, готова да се отдалечи с достойнство. Ала той улови ръката й. Тия се изви, неспособна да се отскубне.
— Почакай! — прошепна Тейлър. — Не искаш ли да се видим някога, някъде, където няма да има опасност някой да ни проследи?
Тия прехапа устни до кръв, после сведе глава, но не отрони нито дума.
Тейлър веднага разбра какво изпитва тя и деликатно отстъпи крачка назад.
— Хайде, тръгвай — меко й рече той. И тя послуша съвета му.
Бъдни вечер, в навечерието на Коледа.
Нямаше причини Сидни да не си отиде във Флорида. Но съпругът й живееше във Вашингтон, така че редно бе тя да е там, при него, но тъй като не се бе виждала с него след тяхната набързо импровизирана женитба в затвора, никой не бе в състояние да разубеди Сидни да се върне у дома. Все още живееше в една квартира със Сиси и Марла — нейна приятелка ирландка, вдовица от войната, която им бе помагала навремето в шпионирането. Нейното убежище сега бе тук, във Вашингтон — стая три на три в апартамента, който трите жени бяха наели недалеч от Белия дом.
Във Вашингтон беше дяволски студено. Отвратителна зима. От покривите висяха ледени висулки, духаше пронизващ вятър. Да се прибере у дома, във Флорида, за Сидни означаваше слънце и топлина — термометърът там рядко спадаше под нулата. Да си бъде отново у дома означаваше да се види с майка си, с баща си, със сестра си. Може би ще завари там Джеръм — по-големия си брат. Стига да поиска, той беше способен да се придвижва с неподозирана скорост. Но ако не успее да се върне у дома за Коледа, Брент ще остане стотици мили на юг от нея. Евентуално Сидни можеше да се отбие при снаха си в Сейнт Огъстин или да прекоси Флорида и да прекара коледните празници в Симарон при леля си и чичо си.
Трябваше да престане да мисли по този начин. Имаше много други неща, които би трябвало да върши, вместо това, с което се занимаваше в момента…
Да рискува отново живота си като някоя идиотка!
— Хей, стойте!
Дежурният офицер бе млад мъж, около двадесет и пет годишен, слаб, с тъжно лице, посинял от студ. Пагоните му бяха на лейтенант. Около врата си бе увил износен шал. С пушка в ръка пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Тя дръпна поводите и зачака въпросите му. Той й се усмихна, пъхна пушката под мишница и духна в ръцете си, за да ги сгрее. Имаше ръкавици, но те целите бяха на дупки.
— Добър вечер, госпожо. Може ли да видя документите ви? Кажете каква е целта на пътуването ви.
Сидни му подаде пътните си документи.
— Дойдох на юг с писма от приятели в „Олд Капитъл“. Имам разрешение от властите на янките да премина границата. Ето, полковник Мийк, чиито войски са се насочили към Харпър Фери, получи писмата и подписа документа за връщането ми във Вашингтон.
Офицерът се втренчи в нея.
— Госпожа Сидни… Маккензи Халстън?
Тя кимна.
Мъжът внезапно се усмихна.
— Ако се видите със съпруга си или братовчед си Иън, предайте им, че Рейф Джонстън им изпраща най-добрите си пожелания.
— Служили сте с братовчед ми Иън?
— И със съпруга ви. Заедно с Магий. Чух, че брат ви се е оженил за дъщерята на Магий.
— Те са много добре — рече Сидни. — Аз… — започна тя, но в следващия миг замръзна. От задната част на фургона се чу кихане.
Джонстън се вторачи в нея. Тя също впи поглед в него. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Представи си какво ще последва. Щеше да я арестува. Тя беше южнячка, тръгнала на север с избягали роби. Щеше да има процес, може би нямаше да има и щяха да я обесят още тази нощ, за назидание и като доказателство, че Югът няма да търпи шпиони и предатели, дори и сред своите.
Видя, че Джонстън сведе очи, после отново я погледна. Той знаеше какво прави тя.
Подаде й документите.
— Честита Коледа, госпожо Халстън. Празниците са много подходящо време да се помолим за мир.
От устните й се изтръгна тиха въздишка.
— Честита Коледа, лейтенант… — Вдигна юздите, но пръстите й бяха толкова вцепенени, че едва ги държеше. Пое дълбоко дъх и си спомни за подаръка, който бе взела, в случай че срещне брат си.
Ръкавици. Хубави нови ръкавици от телешка кожа, меки и еластични.
— Лейтенант… тези ръкавици са предназначени за брат ми Брент. Не успях да се видя с него. Моля ви…
— Не, госпожо, не мога да ги взема.
По погледа му разбра, че ръкавиците биха могли да бъдат сметнати за подкуп.
Тя поклати глава.
— Моля ви, толкова исках да ги подаря на някого, за когото да имат особена стойност. Моля ви…
Той погледна към ръкавиците в ръката й, после впи поглед в очите й. Взе ръкавиците.
— Благодаря ви. А сега побързайте.
Сидни сграбчи поводите, дръпна ги и подвикна на мулетата. Животните веднага потеглиха.
— Господ бди над нас! — задъхано прошепна Сиси.
— Все още сме на територията на Юга. А ни предстои да минем и през линиите на янките. Ако се натъкнем на някой проклет офицер, както последния път…
— Няма — увери я Сиси.
Сиси се оказа права. Беше Бъдни вечер. Дежурните в заставате на янките, също както техните колеги южняци, бяха настроени сантиментално. Всички искаха войната да свърши по-скоро. Всички искаха да си отидат по домовете. Бойните линии се огласяха от коледни песни.
Офицерът, който я спря на главния път, съвсем бегло погледна документите й.
Този път никой не кихна.
Минаха през града и най-после стигнаха до тъмната алея близо до Африканската методистка
