въпреки драматичните обстоятелства, колко много всъщност го обича. Обичаше го от известно време. Никакви мисли за всичко останало, за чест, достойнство и дълг не можеха да заглушат това усещане, защото изцяло бе погълната от любовта си към него и само към него.
— Моля те! — прошепна тя.
Той протегна ръка и докосна бузата й.
— Молиш ме? За какво ме молиш? Съжаляваш ли, страхуваш ли се? Или се опитваш да съблазниш и мен? Е, може би няма да се окажа чак толкова лесна плячка, защото знам каква е стръвта, защото познавам прелестите, които ще ми предложиш, защото вече съм залагал на тази игра и съм платил доста скъпо. Когато те видях тази нощ… досещаш ли се какво бе първото, което ми хрумна? Сигурно си мислиш, че съм искал да те удуша, да те смажа от бой. Е, да, признавам си, и това ми мина през ума. Когато се намесят гордостта и емоциите, мъжете винаги прибягват до насилие. Но си помислих за нещо повече. Да ти подрежа перата. Да подрежа абаносовочерните ти къдрици, да те оставя късо подстригана, без луксозен тоалет, сякаш си… гола, макар че това не е точната дума в случая. Какво ще стане, ако отрежа прекрасните ти коси? Ще можеш ли да съблазняваш мъжете, като се оправдаваш, че всичко е само за да спасиш семейството си или нацията? Най-добре ще е да те окова във вериги, докато не свърши войната. Да, точно така ще постъпя сега, а по-късно ще мисля какво да те правя.
Окована… държана под ключ? Наистина ли възнамеряваше да я превърне в своя пленница? Смаяна, Тия си припомни, че Тейлър и преди бе отправял подобни заплахи. Сега обаче всичко бе доста по-сериозно, твърде много неща бяха излезли извън контрол.
— Аз… аз никого не съм съблазнявала. Аз… — Тия пак се задави от надигащите се в гърлото й сълзи. — Аз не съм блудница, Тейлър! — прошепна тя. Очите й срещнаха неговите.
И в следващия миг той внезапно пристъпи към нея и я притегли в прегръдката си. Устните му се притиснаха към нейните с ярост. Зацелува я страстно и горещо, с гняв… и със съжаление може би, сред мъчителна смесица от бурни емоции, за да я накара да се почувства сломена, разтреперана, изпомачкана от необуздания прилив на желанието му и… жадуваща за още. Пръстите му разрошиха косите й, стократно обходиха врата й, прокраднаха се до бузата й, после пропълзяха към шията й. Докосването му ставаше все по-настоятелно и търсещо, ръцете му все по-плътно се притискаха към извивките на тялото й под тънката памучна рокля. Усети пръстите му по гърдите си, палеца му, галещ зърното й, после другото, галещ и предизвикателно възбуждащ. Сладостна слабост я обля цялата. Искаше да може да се притисне към него, да изпита наново онези блажени усещания, отново да се възцари мир между тях. Мислено се помоли гневът му да се стопи и да отстъпи пред нежните чувства към нея, които толкова пъти досега й бе показвал. Пожела си за миг Тейлър да я грабне на ръце и да я понесе нагоре по стъпалата към стаята, където я бе заловил броени мигове преди тя да съгреши, за да й докаже, че е неин пълновластен господар, за да я накаже чрез дивашко и необуздано обладание, за да й напомни, че тя се бе заклела да му принадлежи… Изведнъж той я отблъсна от себе си.
— Ах, Тия, толкова съжалявам. Вече не съм сигурен какво целиш, но както по всичко личи, си готова отново да се превъплътиш в ролята на любяща съпруга, да ми се отдадеш без никаква съпротива, и безкрайно съжалявам, че сега не мога да се възползвам от пристъпа ти на угризение. Не мога, защото решителната битка тепърва предстои.
Тя също се отдръпна, смръщи вежди и попита:
— Битка? Каква битка? Нали успя да осуетиш плана на Уиър да нападне имението на баща ми?
— Колко си глупава! Уиър командва само половината от войските в района. Забрави ли за майор Хокинс, командващ гражданското опълчение? Всеки момент майорът може да атакува Симарон. Не зная дали Иън е наясно с положението, нито дали Джулиан е осведомен за надвисналата опасност. Но ти очевидно си научила отнякъде. Може аз да се окажа единствената надежда за спасение на баща ти.
Тия го изгледа смаяно:
— Мили Боже! Бях забравила, че има още войски. Веднага трябва да се прибера у дома! — извика тя и с все сила се завтече към стълбата.
— Не! Тия!
Не успя да изчезне в нощта. Защото бе заловена. За собствената си коса. Каква ирония на съдбата… Тия безпомощно изохка, но само след миг отново се озова притисната към гърдите му. Погледите им пак се срещнаха.
И сега тя остана поразена от пламтящите му очи, от разширените му от гняв зеници. Пръстите му се вкопчиха в раменете й.
— Никъде няма да ходиш!
— Но баща ми… моят роден дом…
— Твоят заклет враг ще се постарае да ги запази за теб — заяви Тейлър с горчива нотка в гласа.
— Не, моля те, нека да дойда с теб! Моля те, Тейлър, кълна ти се, това е толкова важно за мен, че…
— Не ми обещавай нищо повече, Тия, защото се уморих да гледам как нарушаваш всичките си обети.
— Но мога да ти се закълна, че…
— Тази битка ще бъде на живот и смърт и никак не ми се иска някоя от воюващите страни да те залови и да те използва за размяна на военнопленници.
— Моля те! — извика тя, но докато отчаяно се опитваше да се отскубне от ръцете му, вратата се отвори широко. В първия миг тя не се обърна по посоката на шума, защото вниманието й бе изцяло приковано към него. Но дочу стъпки от войнишки ботуши и разбра, че са дошли, за да я отведат.
— Господа, заведете жена ми на кораба. Никой няма да се изненада, ако в затвора „Олд Капитъл“ се появи още един представител на фамилията Маккензи.
Един от войниците се изкашля смутено.
— Госпожо Дъглас, ако сте готова…
Тия сведе глава и се отдръпна от Тейлър. Той също побърза да я освободи от прегръдката си.
Но тя не издържа и отново се извърна към него.
— Не! — тихо промълви тя, но в следващия миг изкрещя с все сила: — Не!
Обърна се толкова бързо и устремено, че двамата войници от армията на янките не успяха да я спрат, когато профуча покрай тях.
Втурна се надолу по стъпалата. По същите тези стъпала, водещи към залата на партера, където някога, в безвъзвратно отминалите щастливи дни младите южняшки дами и кавалери безгрижно се бяха смели, бяха флиртували и танцували.
Щом изскочи навън, Тия веднага повика коня си. Слава Богу, нейната благословена, чудесна кобила Блейз изскочи иззад близките дървета точно когато Тейлър се втурна по стълбата към верандата.
Тя се метна на седлото. Тейлър нямаше да стреля към нея. А никой друг не можеше да я стигне, защото никой нямаше кон като нейния. Освен, разбира се…
Освен самия Тейлър.
— Хайде, момичето ми, откарай ме у дома! — пришпори Тия кобилата и я смушка припряно.
Наведе се над седлото и изчезна в нощта. Дори насън можеше да намери просеката, водеща към дома й — цялата й младост бе преминала в езда точно по тези пътища.
Светлините на къщата скоро се стопиха зад гърба й. Пътят напред се осветяваше само от луната, която й се струваше като кървавочервено петно сред проблясващите звезди.
Струваше й се, че земята трепери. Напрегна слух. Сега наистина долови далечен тропот. Тръпки я побиха, щом осъзна, че не бе сама в нощната пустош — някакъв конник я настигаше, галопирайки в бесен ритъм. Това бе той! Тейлър я преследваше, а след него сигурно препускаха хората му.
— Моля те, Господи! — помоли се тя в нощния мрак. На всяка цена трябваше да се добере до дома си. Длъжна бе да провери как са майка й, баща й, Симарон. — Моля те, Господи…!
Тази нощ обаче Господ явно не бе на нейна страна. Тейлър беше опитен ездач. Жребецът му скоро настигна Блейз и той успя да хване поводите на кобилата. Тия се опита да избяга, но след напразните й усилия да се пребори с него и двамата се озоваха в тревата. Той улови насочения към лицето си женски юмрук, изви го надолу и я повали по гръб. Погледите им отново се кръстосаха като две яростни мълнии.
— Моля те, Тейлър, в името Божие, имай милост към мен…
