Той се взря в лицето й с искрящи от ярост зеници и Тия внезапно си спомни, че точно на това място, на тази пътека, те се бяха срещнали за пръв път. Тогава започна тяхната любов.
— Моля те, моля те! — разгорещено повтори младата жена. — Отведи ме у дома! Трябва да бъда там. Ще ти се подчинявам във всичко! Ще бъда послушна! Ще престана да яздя, сама ще се предам в „Олд Капитъл“, сама ще си надяна примката на врата, кълна се, Тейлър, моля те, аз ще…
— Ще ме обичаш, ще ме почиташ, ще ми се покоряваш? — дрезгаво измърмори той.
Тя внезапно осъзна, че по ирония на съдбата тази нощ много напомня на онази, когато техните житейски пътища се пресякоха. Дали той не съжаляваше, че така им бе отредила съдбата?
Тейлър с един скок се изправи на крака, подаде й ръка и я вдигна от тревата.
— Ще яздиш с мен, на моя жребец! — грубо й нареди той. — И ще слушаш каквото ти казвам. За нищо на света не искам да се замесваш в схватки или сражения, ако някой ни нападне по пътя! Не се притеснявай за Блейз — тя ще ни следва, много добре знае пътя до имението.
— Да, ще слушам! — обеща тя.
В първия миг бе очарована, че той се погрижи за нея въпреки всичките страдания, които му бе причинила, но после се сети, че няма никакво време за размисли. Сега трябваше да препускат като обезумели, за да стигнат навреме до имението на баща й.
Като че ли отгатнал мислите й, Тейлър не щадеше жребеца. Тия едва се крепеше на седлото пред него, но въпреки стремглавото препускане не можеше да забрави, че не са сами в среднощната езда. Опита се да прецени приблизително колко бяха конниците, които ги следваха. Шестдесет, а може би осемдесет. Колко ли щяха да се окажат неприятелите, решени да атакуват Симарон? И дали Иън вече е стигнал у дома? Дали ще намерят помощ от някъде другаде?
Нощното небе оставаше призрачно осветено от зловещата луна. По всичко личеше, че вече наближават Симарон, като подхождаха откъм юг, малко под реката, където се очакваше да бъде организиран първият защитен рубеж. Голямата къща в плантацията внезапно се появи пред тях, осветена от червеникавата луна. На Тия й се стори, че къщата бе опръскана с кръв.
Напред! Нямаше никакво време за губене. В далечината войниците вече бяха изградили защитната линия покрай реката. Битката бе започнала. Някъде там ехтяха гърмежи, кънтяха викове, неясни фигури залягаха в окопите. На Тия й се счу гласът на баща й да дава кратки команди. После се взря по-напрегнато и долови силуетите на тичащи войници, забързани да изпълнят нарежданията му. Това бяха работниците от неговата плантация, както и други мъже в сини униформи и…
Тогава ги видя. Мъжете в сиво. Значи двамата й братя бяха дошли. Радостна вълна заля сърцето й. Дори и в този ужасен миг се доказваше старата мъдрост, че кръвта вода не става, че приятелството в нужда се доказва и че добрият човек си остава добър независимо от обстоятелствата.
Ала в следващия миг младата жена се смрази.
Тия зърна майка си, нейната прекрасна майка, все още стройна, със златисторуса коса, да тича през поляната с някакво важно послание за баща й. Неясно, но зловещо предчувствие вледени сърцето на Тия.
Когато Тейлър нахълта с жребеца си в двора, един от защитниците, укрит в задната част на къщата, изкрещя към него:
— Стой или ще стрелям!
— Аз съм полковник Дъглас! Идвам да помагам за отбраната на дома на Маккензи! — извика Тейлър и скочи от седлото.
Въпреки че цялата сцена се разиграваше на лунната светлина и на отблясъците на факлите, Тия успя да забележи войниците, насочили пушките си от борда на шлепа, напредващ по реката. Повечето от мъжете, работещи и живеещи в Симарон, бяха залегнали в окопите. Само майка й не беше в укритията. Тия скочи от Фрайър, преди Тейлър да се досети за намерението й.
— Мамо! — изкрещя тя и се втурна през поляната.
— Тия! — чу се викът на Тейлър, дрезгав от прекомерното напрежение. — Тия! — извика той още веднъж. Не й бе нужно да се обръща назад. Знаеше, че той е по следите й. Но не можеше да спре, защото майка й бе в смъртна опасност. Тя почти бе стигнала до Тара, която все още не подозираше, че неприятелските войниците вече се прицелват в нея.
С крайчеца на окото си Тия отново зърна за миг вражеските пехотинци, чу командата за стрелба…
Тя стигна до Тара и се хвърли към нея, за да я принуди да залегне.
— Тия! — извика майка й миг преди да проехти изстрелът.
Пушечният залп я прекъсна.
Тия се вкопчи в майка си сред червената пелена.
Двете започнаха да пропадат, да пропадат… докато накрая се свлякоха заедно на земята.
Като на сън тя чу вика на Тейлър. Чу как той започна бясно да стреля с колта си. После коленичи до нея и тя отново зърна очите му. Пламтящи като въглени, златисти като огнено сияние — очи, които я порицаваха и укоряваха, които я задържаха при него, които я запленяваха дори и сега…
Протегна ръка да го погали по бузата. Ала неговото поразително въздействащо и красиво лице с мъжествено изсечени черти се размиваше пред замрежващия й се поглед. Струваше й се, че целият живот започва да се изнизва пред очите й… не, не нейният живот, а животът, който той й бе дал, изпълнен с вихрушка от страсти, ярост… о, да, и ярост имаше помежду им, но в същото време това бе живот, изпълнен с любов и копнеж…
Техният живот…
Преди тази нощ, преди войната да дойде и тук, в Симарон.
Глава 1
РАЗДЕЛЕНОТО СЕМЕЙСТВО
Зимата на 1863 година.
— Тия! Госпожице Тия! Някой идва насам!
Тия Маккензи застина, щом чу тревожния вик на редник Джейми Джонсън, долетял до нея през горичката.
— Госпожице! — отчаяно продължи Джейми. Тя напрегна слуха си и дочу дори смутеното му изкашляне. — Не исках да нарушавам вашето усамотение, но…
Младата жена не смееше да помръдне. Чувстваше се напълно уязвима, което за пръв път й се случваше, откакто бе започнала проклетата война, а и някой идваше.
— Госпожице Тия, зная, че сте… в неудобно положение, обаче…
Неудобно? Меко казано.
А, да, тя беше гола-голеничка, както обичаха да казват момчетата за някой чисто гол човек. Тя си бе въобразила, че вече бяха навлезли достатъчно навътре от морския бряг, за да избегнат срещите с неприятелските отреди.
В тези дни това беше очевидно невъзможно. Сега се прилагаха нови стратегии. Неприятелят избираше да нападне точно когато те бяха най-зле заради епидемии, когато страдаха от недостиг на храни или муниции, с надеждата, че ще спечели предимство благодарение на превъзходството си в снабдяването си с жизнено важни стоки.
Тя сама си бе виновна, задето се бе съгласила да потегли на път само с трима неопитни младежи. Тези редници бяха толкова зелени. Още не бяха започнали да се бръснат. Освен това в групата имаше още двама тежко ранени войници — именно заради тях Тия съвсем внезапно се бе решила да се отклони от пътеката. Отчаяно й се искаше да се отърве от следите от тежкия ден — чувстваше се непоносимо мръсна от кръвта на ранените и от прахта, полепнала по кожата й по време на дългия изнурителен преход. След последното сражение в предишния им лагер, разположен край реката, двамата войници бяха тежко ранени и животът им беше застрашен. Хирургът в полевата болница — братът на Тия, Джулиан Маккензи — ги оперира и така ги спаси от гибел, но скоро след това групата трябваше да напусне лагера поради внезапната промяна във фронтовата обстановка. Вместо да отведат ранените на север, както първоначално възнамеряваха, Тия и Джулиан бяха принудени да тръгнат на югозапад. Така стигнаха до предишния лагер
