Крийк, недалеч от бащиното им имение Симарон. Тия се надяваше да намери малко свободно време, за да посети родителите си, след което планираше отново да се върне в лагера, за да помага на брат си в грижите за пострадалите бойци.
— Госпожице Тия!
Гласът на Джейми я сепна. Тонът на младежа сега бе още по-отчаян.
Трябваше да се съвземе, да се отърве от вцепенението.
Кобилата й бе наблизо, но дрехите й бяха останали на отсрещния бряг на реката. Цялата бе мокра, но още не бе успяла да измие косата си, която сега бе разпусната и покриваше гърба и раменете й като черен плащ.
Войникът щеше да стигне до нея след броени секунди.
— Спри там, където и да си. Събери групата и ги поведи по пътеката. И побързай! — извика Тия. Неочаквано дори за самата нея, гласът й прозвуча заповеднически.
— Да тръгваме ли? — учуди се Джейми.
— Да, тръгвайте! Колкото е възможно по-бързо. Аз ще ви настигна.
— Не можем да ви оставим тук сама! — ядосано отвърна Джейми.
Тия напрегна слух и чу стъпките, въпреки че младежът се движеше по покрита с борови иглички пътека.
— Не смей да се приближаваш повече, чуваш ли ме? Прибери ранените войници и тръгни с тях и останалите. Познавам всички пътеки в околността по-добре от всеки друг, така че не се страхувай. Ще ви настигна най-много след половин час. Аз сама ще проверя кой идва насам и ако е неприятел, ще го заблудя, за да не може да ви открие.
— Но, госпожице Тия…
— По дяволите, Джейми, това е заповед! Тръгвай по-скоро!
Разбира се, тя нямаше военен чин. Дори не бе записана в гражданското опълчение. Но въпреки това притежаваше достатъчен авторитет сред местните хора — през последните години се бе научила да се грижи за ранените бойци, да помага на тиловаците, да напада и да се отбранява. Когато военните действия наближиха района, Тия Маккензи вече имаше немалък опит. Не странеше от никакви задължения, дори и от най-тежката работа, макар че беше от изтъкната плантаторска фамилия и всички наоколо познаваха и почитаха родителите й. Уважаваха я и заради образоваността й. Доскоро тя мечтаеше да пътува в далечни страни, да види грандиозните египетски пирамиди, английските замъци, френските дворци. Но вместо това сега младата жена бе принудена да живее предимно сред мъжко обкръжение. Съдбата я срещна с какви ли не мъже — млади, по-възрастни, някои красиви и галантни, очарователни и образовани, други по-груби и простовати. Щом войната наближи нейния роден край, Тия се сблъска с воюващи и от единия, и от другия лагер. Беше се нагледала как ожесточено се избиват привържениците на северняците и на южняците. Винаги се стремеше да им помага да оцеляват, превързваше раните им, стараеше се да облекчава страданията им. След толкова хирургически операции, на които бе свидетел, вече познаваше анатомията на мъжкото тяло по-добре, отколкото някога можеше да допусне…
— Госпожице Тия, някой приближава насам, при това доста бързо. — Джейми стоеше съвсем близо до нея. Но нямаше време да се тревожи за благоприличието.
— Да, зная, Джейми. Ако обичаш… е, нищо, няма значение.
Надигна се нерешително. Джейми не бе виновен за неудобната ситуация, в която се бе озовала. Той беше все още много млад и неопитен, от онези незрели хлапаци, които трябваше да излъжат за възрастта си, за да ги приемат във войската. Тия не се съмняваше, че младежът още не бе навършил осемнадесет години. Не че тя бе кой знае колко по-голяма от него, но натрупаният опит я караше да се чувства доста по-зряла.
А сега, разбира се, той я зяпаше смаяно, със зейнала уста. Че как иначе? Нали бе гола-голеничка. Но не съвсем. Косата й бе толкова дълга и гъста, черна като абанос. Падаше като воал над раменете й и прикриваше по-голямата част от голия й гръб и — което бе много по-важно — от голите й гърди.
Така тя остана на пътеката, прикриваща голотата си само с косите си, вперила изпитателен поглед в дълбоко смутения Джейми.
— Първо си затвори устата, войнико. Сега сме на война, а на война всичко може да се случи. Както ти каза, някой приближава насам с бързи крачки. Не е изключено да се окаже враг. А освен това имаме ранени бойци. Така че тръгвай, без да се мотаеш повече наоколо. Длъжен си да отведеш ранените на безопасно място. Аз ще вървя след теб, но първо трябва да разбера дали идва насам неприятел. Ако се наложи, ще го отклоня, за да не попадне на следите ти.
Джейми внезапно възвърна самообладанието си.
— Не! Вие сте жена. Не можем да ви оставим тук сама. Ние трябва да се справим с врага…
— По дяволите, Джейми! — изруга Тия. — В момента няма никакво значение кой е мъж и кой жена. Вече доста отдавна участвам в тази война, за да се замислям за това. По-дълго от теб, доста по-дълго. А сега ме чуй! Нали не искаш някой от нашите ранени да пострада? Затова веднага трябва да тръгваш.
— Но…
— Тръгвай! И да не си споменал на някой и думичка за случилото се, Джейми Джонсън, или аз лично ще те застрелям, ясно ли ти е? Отведи ранените по пътеката на семинолите. И побързай. Аз ще препусна с Блейз по източната пътека, като се надявам ездачът, който ни следи, да тръгне след мен. Така ще разбера кой е той, дали е сам и прочее. После ще сменя посоката и ще се срещнем малко преди да се стъмни.
— Да, госпожице!
За нейно облекчение Джейми чинно козирува. Тя също му козирува в отговор, но в следващия миг вече съжаляваше за този жест — косата й се люшна и откри част от голото й тяло. Горкият Джейми се стараеше да я гледа само в лицето, ала погледът му неволно се плъзна към гърдите й. Сетне засраменият младеж си спомни за заповедта й, рязко се обърна и побягна към просеката, откъдето се бе появил. Тия видя как Джейми и останалите от групата забързаха по индианската пътека, точно както тя бе наредила, и после се скриха зад завоя на реката.
Веднага щом изчезнаха в крайречния храсталак, тя се извърна към притока, като си мислеше, че ще има време да прибере дрехите си, обаче в следващия миг чу конски тропот. Някой се приближаваше към убежището й. Смутената жена се огледа припряно. Кобилата й Блейз беше от близката страна на притока, ала дрехите й бяха доста по-надалеч.
Невъзможно бе да се добере едновременно и до кобилата, и до дрехите си. Ситуацията изглеждаше безнадеждна. Секундите летяха ужасно бързо. Трябваше да направи нещо, да измисли някакъв спасителен изход. Дрехите… или коня? Дрехите, разбира се!
Не! Длъжна бе да се погрижи за безопасността на ранени бойци и невръстните им придружители. Какво означаваше нечия голота, когато въпросът бе на живот и смърт? Защо, за Бога, точно днес бе решила да се изкъпе и бе избрала точно това място? Може би пък този неприятелски войник ще спре само за напои коня си и ще отмине, без да я забележи? Ами ако не беше враг?
Миг след като й хрумна тази мисъл, сред дърветата се появи ездач — висок мъж на едър кон. Лицето му бе скрито под периферията на широкопола шапка, но си личеше, че е в униформата на северняците — тъмносин кавалерийски мундир.
Вече нямаше съмнение, че към нея се задава враг, офицер от омразните й янки. Все пак имаше едно утешение — непознатият яздеше сам, без никакви придружители. Тия за миг изпита облекчение, дори си каза, че тя има ценно предимство пред този нашественик — дори сред местните жители малцина знаеха по-добре от нея всички пътеки наоколо. Флорида бе нейната родина. Тия бе научила много за географията на щата от баща си чичо си, в чиито вени течеше индианска кръв, а освен това двамата бяха участвали в безброй преследвания по време на продължителните, коварни и кръвопролитни войни със семинолите. Обаче сега…
Но кой бе той? И какво търсеше тук, в тази пустош? Не беше вражески шпионин, понеже носеше униформа. Да не би а е военен разузнавач? Да, сигурно иска да научи нещо за преместването на неприятелските сили. Щом е така, навярно ще забележи нейната група от ранени южняци, охранявани от няколко невръстни хлапета, за които не можеше да се каже, че са бойци, защото по-скоро си играеха на войници.
Тия мислено се помоли новодошлият да не е забелязал, че момчетата са отвели ранените по старата