— Госпожице Тия, не може да бъде!
— Канби! Да, аз съм. Радвам се да те видя.
— Радвате се, но аз май не изглеждам особено добре, нали?
— Ще се оправиш.
— Не, аз умирам — спокойно отвърна той. — Няма значение. Направих своя избор. Знаех за какво се бия и за какво де умра. Вярвам, че съм бил прав и че Бог ще се радва да ме поздрави. Радвам се, че дойдохте да ме видите. Помислих, че може би няма да искате. Знаете ли, тази война раздели семейството ми. Сега майка ми е в Савана. Миналата пролет баща ми загина. Беше в Масачузетския четвърти артилерийски полк.
— Канби, съжалявам. Ще пиша на майка ти.
— Няма нужда да й пишете, Тия. Когато се записах в армията на Севера, тя каза, че за нея синът й е мъртъв.
— Не може да го е мислила наистина. Никоя майка…
— Не всички родители са като вашите, госпожице Тия — отвърна той и пак се усмихна. — Винаги съм бил влюбен във вас. Дири и сега си представям как изглеждахте на онези чудесни празненства, които се устройваха в Симарон. Вие танцувахте и се смеехте… всички мъже и младежи бяха влюбени във вас, дори и едно такова грозно и нещастно момче като мен!
— Канби, ти не си нито грозен, нито нещастен.
— Значи вие се омъжихте за полковник Дъглас. Това е прекрасно. Той е добър човек, госпожице Тия. Ще го разберете, когато войната свърши. Всъщност не би трябвало да бъда толкова изненадан, че дойдохте да ме видите. Вашият баща е прекрасен човек, на когото искрено се възхищавам. Той обича и двамата си синове, независимо какъв път са избрали. Предполагам, че и вас е научил на същото.
— Аз обичам и двамата си братя.
— И полковник Дъглас.
— И приятелите си, Канби, независимо на чия страна са — увери го тя. Не искаше той да забележи колко бързо се просмуква кръвта в превръзката. — Канби, трябва да ти сменя превръзката.
— Не, оставете я.
Но тя извика един санитар да й донесе чисти превръзки. Накуцващият младеж знаеше от какво точно се нуждае Канби.
Когато санитарят се върна с чистите превръзки, Канби помоли:
— Тия, искам да напишете писмо до съпругата ми. В началото на войната бях в тренировъчния лагер в околностите на Вашингтон. Там се запознах с една много мила жена. Казва се Дарла. Дарла Джейкъбс. Имаме си прекрасно малко момченце, истински красавец. Ще й напишете ли, че съм издъхнал, мислейки за нея, че съм я обичал с цялото си сърце до последния миг, да не тъгува прекалено дълго, а да се погрижи нашето дете да израсне щастливо и да го възпита да бъде добър човек. Ще й пишете ли, че съм умрял достойно, вярвайки докрай в пътя, който съм избрал?
— Разбира се, Канби.
Тия внимателно започна да сваля старите превръзки. Сърцето й сякаш заседна в гърлото. Половината му гръден кош го нямаше.
Тя бързо постави новите превръзки.
— Попейте ми, Тия. Изпейте ми песента „Божествена милост“. Спомням си как двете с майка си обичахте да я пеете, седнали на пианото в Симарон. Баща ви ви гледаше с такава гордост, а вие бяхте като два славея, по-точно като Червената роза и Бялата роза — майка ви толкова руса, а вие — толкова тъмна! Беше много красиво, мислех си, че приличате на ангели, слезли на земята.
— Ще ти попея, Канби. Ти само не говори и си пази силите.
— Няма за какво да си пазя силите! Остана ми само един дроб, така че ще говоря, докогато мога. Отец Рафаел вече е тръгнал за насам. Повечето армии имат епископални свещеници, но при нас има много ирландци и затова имаме и католически свещеник.
— Сигурна съм, че той скоро ще дойде.
— Попейте ми. Мисля, че ангелите ще чуят повече вас, госпожице Тия, отколкото молитвите на свещеника.
Тя се усмихна, стисна ръката му и тихо запя. Но когато пое дъх, за да започне втория куплет, един войник извика:
— Моля ви, по-високо, госпожо! Пейте за всички нас!
Тя изпълни молбата му. Когато свърши и последния куплет и погледна надолу, Канби бе мъртъв. На устните му бе застинала усмивка, сякаш наистина бе видял ангели.
Тия бе виждала много мъже да умират. Умираха по един я същ начин, независимо дали бяха облечени в сините униформи на Севера, или в сиво-кафявите униформи на Конфедерацията.
Докато държеше безжизнената му ръка, тя сведе глава, а сълзите се стичаха по страните й.
В палатката на доктор Брайър Иън бе разстлал няколко карти на бюрото и описваше в основни линии настоящата военна ситуация, както бе представена на последната среща, на която той бе присъствал във Вашингтон.
— Може да се обобщи, че ситуацията тук почти не се е променила. Често се изказва мнението, че е нужно мащабно нападение на целия полуостров. Хората тук са неотстъпчиви в праволинейни във вярата си. Онези, които биха признали Съюза, твърде често се боят от репресии, ако се обявят за Федерацията. Необходима е многобройна армия, за да се спечели голяма битка. В същото време блокадите трябва да се затягат все повече. Полковник Брайър, имате още няколко седмици в тази полева болница. Боя се, че след това ще се наложи да изоставим нашите ранени пленници и тези, които се водят за изчезнали. Ще трябва да се върнете в Сейнт Огъстин, където вашите хора ще имат по-леки задължения, преди отново да се върнат на тежката и отговорна служба в армията на Потомак.
— Тези мъже вече преживяха много — каза полковник Брайър. — При последната битка силите бяха почти равни и тя бе много кървава. Тези войници бяха ранени от саби, оръдейни снаряди, куршуми и щикове.
— Тъкмо затова времето в Сейнт Огъстин за повечето от тях ще бъде като ваканция — отбеляза Иън.
— Боя се, че войната тук ще продължи както досега — никоя от двете страни няма да спечели голяма победа, но…
— Много хора ще загинат — обади се Тейлър и погледна към Иън. — Предполагам, че имаш нови заповеди и за мен.
Иън кимна и му подаде кожен водоустойчив калъф.
— Това е все едно да търсиш игла в купа сено! — възкликна Тейлър и погледна към Иън, след като прочете документите.
— Знам. Да си призная, доволен съм, че са възложили тази задача на теб, а не на мен.
— И защо са я възложили на мен?
Иън го изгледа за миг, преди да отговори.
— Защото си индианец — откровено заяви Иън. — Висшето началство винаги е смятало, че най-добре познаваш блатата и не си лукав и хитър като белите. Затова си най-подходящ за тази задача.
— Каква е тази задача? — полюбопитства Брайър. — Ако не е тайна, разбира се. От известно време работя заедно с полковник Дъглас и откровено мога да кажа, че не съм служил с по-свестен офицер.
Тейлър погледна към Брайър, изненадан от категоричните думи на стария офицер.
— Благодаря ви, сър. Но се боя, че тази мисия е поверителна. Ще тръгна след няколко дни.
— Полковник Дъглас, знам какъв е моят чин и какви са задълженията ми, но аз съм лекар и не съм подготвен като вас да ръководя военен лагер.
— Смятах, че ще трябва да тръгна тази сутрин — рече Иън, — но пристигна куриер от Сейнт Огъстин с нареждане да забавим заминаването на кавалерията с толкова много тежко ранени войници. Ще останем тук още известно време, преди да потеглим за Сейнт Огъстин. След това аз също ще се присъединя към
