армията на Потомак, макар и малко по-късно, отколкото очаквах. — Иън пак погледна картите. — На девети март Линкълн назначи Юлисъс Грант за главнокомандващ на всички армии на Севера. Нашите цели са следните: генерал Мийд, който остава начело на армията, но под командването на Грант, ще нападне армията на Лий. Генерал Бътлър ще съсредоточи силите си на южния бряг на Джеймс ривър и ще атакува откъм форт Мънроу, Саймък ще се промъкне през долината Шенандоа, Шърмън ще нападне Атланта, а генерал Банкс трябва да превземе Мобийл.
— И с това ще се сложи край на войната? — попита Ейърс.
— Ако всичко мине както трябва — промърмори Тейлър.
— Грант не се вълнува колко убити ще има — добави Брайър.
— Да, но ние все се оплакваме, че повечето от нашите генерали са прекалено предпазливи! Ако след Гетисбърг Мийд бе продължил да преследва Лий, досега тази братоубийствена война щеше да е свършила — заяви Тейлър.
— Смятате ли, че можем скоро да победим? — попита Брайър.
Тейлър погледна към Иън, после сви рамене и посочи картата.
— Свежата армия на генерал Борегард се намира някъде тук и ще направи всичко, за да попречи някой да нападне Ричмънд откъм тила. Войските на Джубал Ърли ще се срещнат с тези на Сайгър при Шенандоа…
Внезапно млъкна и се ослуша. Някой пееше тъжна балада с ясен и чист глас, нежен и в същото време силен.
— Сестра ми — промърмори Иън.
— Да — рече Тейлър и стана. Пъхна заповедта във вътрешния джоб на мундира си и излезе от палатката на Брайър, която се намираше близо до голямата, където полковникът и сестрите се грижеха за ранените. Денят бе топъл и платнищата на палатката бяха навити, за да може вятърът да разхлажда ранените мъже.
Тия седеше на един войнишки стол в средата на палатката. Някой й бе дал китара и тя подрънкваше леко на струните, докато пееше песента — една от най-популярните песни за войниците и от Севера, и от Юга. Песента не възхваляваше нито едната от двете воюващи страни, а бе просто отрицание на жестокостта на смъртта.
Всички наоколо бяха затаили дъх и слушаха.
Някои от войниците лежаха на походните легла, други седяха на земята или се бяха облегнали на дърветата отвън пред палатката. Сестрите и санитарите за миг оставиха задълженията си. Дори Сесилия бе спряла да се суети около своите „момчета“, доволна, че те, изглежда, бяха забравили за болките си.
Когато Тия свърши песента, се разнесоха аплодисменти.
— Изсвири „Дикси“! — извика някой.
В очите й проблесна изненада. Огледа се, за да разбере кой бе извикал.
— Госпожо, тук съм. Името ми е Хъчинс, сержант Хъчинс. Роден съм на малка лодка, плуваща по Суони ривър. Макар че съм израснал в Ню Йорк, се смятам за южняк. А и просто не приемам идеята да се напуска Съюзът. Затова ви моля, ако обичате, изсвирете „Дикси“ за мен. Момчетата няма да имат нищо против.
— Можете да изсвирите каквото искате, госпожо Дъглас. Ние няма да имаме нищо против — извика друг мъж.
И тя изпя „Дикси“. После някой я помоли да изсвири и изпее националния химн на Съюза, защото все пак се намираха в лагер на войските на Севера. След като бяха изслушали „Дикси“, сега бе редно да чуят и химна на Съюза. Тия се поколеба, но после изпя песента. Когато свърши, подаде китарата на един от мъжете и им благодари.
— Не се тревожете за Канби Джейкъбс, госпожо Дъглас! — увери я мъжът, който я бе помолил да му изпее „Дикси“ — Ние ще съберем пари, за да бъде изпратен на съпругата му!
— Може би той би искал да бъде погребан в земята на Флорида — тихо рече Тия.
— Той обичаше Флорида, но съпругата си обичаше повече.
— В такъв случай е много благородно от ваша страна, сър, че ще се погрижите тялото му да бъде върнато на жена му. Така е по-редно.
Тия тръгна да излиза от палатката. Тейлър все още бе на известно разстояние от нея и затова бе сигурен, че тя не го е видяла.
Изведнъж пред нея пристъпи капитан Ейърс, който предишния ден бе излязъл на разузнаване.
— Госпожо Дъглас, здравейте. Как сте? Извинете ме за безпокойството… но мога да се закълна, че сме се срещали и преди.
Тейлър видя как тя се поколеба, а после пребледня. Да, разбира се, Ейърс я бе видял вчера. Като Годайва. Тя го бе отклонила от бунтовниците, отвеждайки го в собствения му лагер.
— Брат ми е в този лагер, сър. Полковник Иън Маккензи. Може би двамата много си приличаме. Иън и другият ми брат Джулиан си приличат толкова много, че често ги бъркат един с друг; дори братовчедите в нашето семейство си приличат.
Ейърс се усмихна.
— Госпожо, вие не приличате на нито един от мъжете, които съм срещал. Убеден съм в това.
— Може би сте гостували в дома на баща ми в Симарон?
— Не, госпожо, не е това…
Нещата отиваха твърде далеч. Тейлър влезе в палатката с ранените и приближи до Тия. Прегърна я през раменете.
— Ейърс!
— Сър! — отдаде чест Ейърс. Той бе чудесен млад кавалерийски капитан, изпълнителен, смел и лоялен. — Простете ми, но имах странното чувство, че съм срещал жена ви и преди.
— Е, капитан Ейърс, съгласен съм, че тя не прилича на мъж, но ако познавате братята и семейството й, както аз ги познавам, щяхте да знаете, че те наистина много си приличат. Имат сходни черти на лицата и една и съща форма на очите. Аз самият съм братовчед на полковник Маккензи и мога да ви уверя, че дори тези от рода Маккензи, в чиито вени тече и индианска кръв, също много си приличат.
— Сигурно е затова. Моля да ме извините — отвърна Ейърс.
— За мен бе удоволствие. Разбрах, че сте били в бунтовнически лагер, по-точно в полевата болница на брат ви. Много великодушно от ваша страна, че днес се съгласихте да пеете за нашите войници.
— Изпитвам жал към всички пострадали в тази война, сър — увери го Тия със спокоен глас, макар че вътрешно цялата трепереше.
— Амин! — прекръсти се капитан Ейърс.
— Капитане, ще трябва да обсъдим някои текущи задачи. Тия, любов моя, ще ме извиниш, но имам работа с капитан Ейърс. Няма да се бавя много.
— Тейлър, ти трябва да изпълняваш задълженията си — заяви тя и се извърна към него.
Черните й очи, които срещнаха неговите, изразяваха искрена благодарност. Странно, но ръката й, облегната на гърдите му, изглеждаше съвсем на мястото си.
Той я погледна. Дали двамата най-после бяха успели да постигнат някакво примирие? Дали онова, което се бе породило от абсурдността на една лъжа, се бе превърнало в истина?
Той хвана ръката й, усмихна й се и докосна с устни пръстите й.
Разнесоха се радостни възгласи, подсвирквания и ръкопляскания.
— Да, полковник, май че сте успели да спечелите един истински южняшки бунтовник!
— Така е! — съгласи се той.
Продължи да се усмихва, но сърцето му се сви. Дали наистина я бе спечелил? Не, все още не вярваше в това.
Бъдещето му с нея, както и това на войната, все още бе неизвестно.
Глава 15
Рианон изруга нетърпеливо и скъса петата чернова на писмото, което от половин час се опитваше да напише, прехапа устни и за пореден път започна отначало.
