— Не е нещо чак толкова ужасно и страшно, че да не мога да го понеса — нехайно отвърна Тейлър. — Извини ме, ако съм те накарал да изпиташ вина.
— Ами… аз… ти ми даде да разбера съвсем ясно какво е отношението ти към брака.
Тия смутено отстъпи няколко крачки, защото той тръгна към нея.
— Всъщност — започна той и на устните му заигра лека усмивка — ти успя по някакъв начин да промениш мнението ми за брака.
— Радвам се, че не се оказа такова огромно мъчение, каквото очакваше.
— А за теб какво е бракът? — попита той и протегна ръце към нея.
Тя нямаше накъде да отстъпва повече, ако не искаше да падне във водата. Поколеба се за миг, после го погледна в очите.
— Не е мъчение.
— Това е добре. Нали не съм ти неприятен?
— Казвам ти съвсем честно, не се опитвах да избягам.
— Радвам се, защото се уморих непрекъснато да те връщам обратно.
Младата жена сведе поглед.
— Искам да се видя с брат си, ако още е тук и не съм го изпуснала. Така се залисах, че забравих, че може да не остане време да се видя с него преди…
— Той няма да замине скоро.
— Няма ли? — попита тя и изведнъж се почувства неудобно.
Той я гледаше по странен начин. Нито сърдит, нито подигравателен.
Изненада се, когато след миг той се извърна, но после очите му отново се насочиха към нейните.
— Не, той ще остане в лагера още няколко дни, а след това ще замине за Сейнт Огъстин.
— О! — доволно възкликна тя. Щом се налагаше да живее сред врагове, поне брат й щеше да бъде с нея.
— Да — дрезгаво отвърна той. — Да, ще бъдеш с брат си поне още няколко дни. Така че не е нужно сега да бързаш да отиваш при него.
Тя усети лекия вятър, който докосна страните й. Те пламтяха. Това беше толкова странно. Изминалата нощ бе буря от емоции, паяжина от лъжи и неочаквани събития. Но сега секундите се точеха ужасно бавно, докато той се взираше в нея. Мракът се сгъсти. Макар че небето оставаше все още синьо, луната започна да се издига иззад короните на дърветата.
— Днес се справи много добре.
— Мислеше ли, че няма да успея?
— Ти не обърна гръб на ранените, макар че са ти врагове.
— В болницата край Олъсти стейшън се грижехме за ранени юнионисти.
— Както и ние се грижим за пленените бунтовници.
Тя сведе глава.
— Един стар мой приятел беше тук.
— Стар приятел янки?
Тия кимна.
— Той умря.
— И ти си била край него до последния му дъх?
— Единия му дроб го нямаше… Както и половината от лицето. — Чувстваше се много несигурна, сякаш всеки миг ще се разплаче. — Той говореше за баща ми… за Симарон. За онези времена, които отдавна отминаха…
Внезапно зарови лице в шепи. Стана й приятно, когато той я притегли в прегръдките си, докато сълзите се стичаха по страните й.
— Всичко е наред, Тия.
— Изобщо не е наред. Той е имал жена и дете, за които да живее, а беше толкова ужасно ранен — виждаше се остатъкът от дроба му. Истинско чудо е, че живя толкова дълго.
— Шт… — тихо промълви той, докато я настаняваше внимателно върху едно паднало дърво край брега. Притисна я към гърдите си и бавно я залюля. — Тия, вече си свикнала. Това е горчивата страна на войната — мъжете умират, а смъртта им съвсем не е красива гледка.
— Но неговата съпруга, бедната му млада съпруга…
— Има хиляди бедни млади съпруги. Хиляди млади вдовици, които ще изживеят остатъка от живота си самотни, изпълнени с горчивина и съжаление.
— Вдовици и… — Тя млъкна внезапно, припомняйки си портрета, който майка й му бе дала за Коледа. Портрета на Аби.
— О! Съжалявам, наистина забравих…
Почувства как той изведнъж се скова. Ръцете му сякаш не я държаха вече толкова плътно. Той не искаше да се жени. Тя не беше неговата истинска съпруга, неговата истинска съпруга беше мъртва. Тя беше една бунтовничка, лъжкиня, която бе хвърлила сянка върху честта му и го бе насилила да се ожени за нея.
— Всичко е наред — рече Тейлър.
— Как може да е наред? — прошепна младата жена, повдигна мокрото си от сълзи лице и потърси очите му. — Разбрах, че тя е била застреляна, че е умряла в ръцете ти…
— Всичко е наред — повтори той. — Ако нямаш нищо против, това е много болезнен спомен, който не бих искал да съживявам отново.
— Но…
Той внезапно я пусна и стана.
— Предполагам, че Иън е в палатката си, която е близо до моята. Сигурно няма търпение да те види.
Тия осъзна, че той я отпраща, и се почувства засрамена. Отпращаше я съвсем ясно и безцеремонно.
— Разбира се — хладно отвърна тя. — Благодаря ти. Сама мога да намеря брат си.
Тейлър не каза нищо. Тя стана, но той сякаш не забеляза. Взираше се във водата.
Тия закрачи между боровете.
Лагерът бе оживен от приготовленията за вечерята. Сержант Хенсън й махна. Тя също му махна, видя току-що опънатата голяма палатка до тази на Тейлър и се запъти право към нея.
— Иън! — извика тя.
— Тия! — възкликна той и се появи на входа на палатката. — Влизай!
Това временно жилище бе далеч от дома му, но вече носеше неговия отпечатък. На масата се виждаше медальон с капаче, в който имаше миниатюрен портрет на Алайна и къдрица от косата й — обичайна вещ за един войник. До него бе пръсната купчина писма, заедно с ръководството по огнестрелни рани, което брат й четеше. Мундирът му бе закачен на облегалката на сгъваемия стол, а на поличката пред огледалото бяха подредени принадлежностите му за бръснене.
— Сядай!
Иън посочи походното легло. Тя седна, а той се настани на сгъваемия стол.
— Боях се, че ще те изпусна — започна Тия. — Днес бе странен ден и мина много бързо. Радвам се, че все още си тук.
— Никога нямаше да си тръгна, без да се сбогувам с теб, без да се уверя, че си добре и си в сигурни ръце. Както и че осъзнаваш това, което направи.
— Какво съм направила? — попита Тия.
Иън остана замислен за миг, после стана, отиде до масата и взе медальона.
— Тия, ти се омъжи за прославен офицер от кавалерията на Севера, прочут със способностите си да открива всеки, по всяко време и на всяко място. Както и със способността си да улучва муха от сто метра.
