— Не, сър — отвърна тя, изумена от собствената си смелост.
— Не знаех, че съпругата ви е в лагера, полковник Дъглас.
— Тя дойде съвсем наскоро — обясни му Тейлър глухо.
— Е, а сега за рапорта…
— Имате ли нещо против да говорим по служба отвън, пред палатката? — предложи му Тейлър, макар че това бе по-скоро заповед.
— Както кажете, сър.
— Ще ни извиниш ли, любов моя? — попита я Тейлър и я изгледа изпитателно.
Той излезе заедно с Ейърс. Тия закрачи напред-назад из палатката, после приседна на твърдото войнишко легло и машинално впери отново поглед в дъното на палатката. Внезапно я осени спасителна мисъл.
Блейз!
Дали още скиташе самотна сред боровете? Длъжна бе да намери кобилата си. Нямаше да позволи някой зъл янки да я разстреля!
Изправи се. Трябваше да се върне и да потърси Блейз. Тейлър бе длъжен да я разбере. В края на краищата нали брат й бе в лагера. Тя бе длъжна да намери кобилата си и да се погрижи за нея.
Наведе се и пропълзя под платнището. Излезе от задната страна на палатката. Вдигна очи и с радост съзря лунния сърп и блестящите звезди. Бързо се затича към боровете и се скри сред тях.
— Блейз! Блейз! — извика младата жена. После изсвири с уста, обезкуражена от това, че никъде нямаше дори следа от животното. Пое по друга пътека, радостна, че Тейлър я бе снабдил с леко и удобно за ходене облекло.
На средата на пътеката Тия спря и се ослуша. Стори й се, че долавя някакво шумолене сред дърветата, и се обърна с радостно очакване.
Ала не видя Блейз.
Вместо нея съзря силуета на Тейлър.
Кръстосал ръце пред гърдите си, със заплашителна стойка, той я гледаше със страхотно пронизващия си поглед, от което на нея й стана нетърпимо горещо.
— Предупредих те да не правиш опити за бягство.
— Какво? Не говори глупости! Исках само…
Млъкна, защото той тръгна към нея.
— Не! Спести ми тази лъжа! За всеки случай имаш удобна измислица. Лъжеш със същата лекота, с която дишаш.
— Нямах никакво намерение да те лъжа! — разгневи се тя.
— Чудесно — кимна той. Вече бе почти до нея. Той излъчваше горещина като от жарава, като слънцето през зноен летен ден. Тия неволно отстъпи назад. Той я улови за ръката и властно я притегли към себе си: — Кълна се в Бога, не съм виждал друга жена така да се владее като теб! С такава лекота ме въвличаш в твоите игри, в твоите авантюри, след което отчаяно се опитваш да ми се изплъзнеш!
— Не, не е вярно… — опита се тя да протестира, докато се мъчеше да освободи ръката си.
— Стига игри, Тия. Ти ме принуди да се оженя за теб…
— Принудила съм те? Как? Да не съм те заплашила с опрян в челото пистолет?
— Не — саркастично отвърна той. — Само че забравяш, че брат ти бе готов да извади сабята си.
— О, но ти щеше да го убиеш със същата лекота, с която преследваш мен.
— За мое искрено съжаление, би могло да се стигне до такъв трагичен край.
— Или пък той щеше да те убие.
— И в единия, и в другия случай ти, Годайва, не заслужаваш заради теб да се пролива кръв!
От този упрек я заболя повече, отколкото ако я бе ударил.
— Нищо не разбираш… — започна тя.
— Не, ти не разбираш — прекъсна я той. — Но май ще се наложи да го разбереш.
Сякаш нещо в него се скъса. Той се наведе малко и с лекота я метна на рамо. Обхвана я паника, когато осъзна последствията от всичко, което бе направила. Брадичката й се одари в гърба му и тя си прехапа езика. В очите й запариха сълзи. Защо съдбата бе толкова жестока към нея, след като Намеренията й винаги биваха най-благородни?
— Пусни ме, Тейлър, моля те, пусни ме!
Отговор не последва.
— Моля ти се! Ще викам с все сила. Ще изкрещя бойния вик на южняците с такава мощ, с каквато не си го чувал досега. Ще крещя като луда! Ще вдигна невиждана суматоха! И тогава брат ми…
— Брат ти няма да се намеси в една разправия между съпрузи, Тия. Ти май не разбираш много от военна стратегия, явно не схващаш, че от днес правилата на битките между нас коренно се промениха, Годайва. Защото отсега нататък аз ще нося цялата отговорност за теб.
Отново закрачи напред с такъв устрем, че тя не можеше да се задържи спокойно на гърба му — главата й се люшкаше и непрекъснато се удряше в яките му плещи. Заболя я носът. Сълзите отново напираха в очите й. Дори не усети кога се бяха измъкнали от гората. Той я напъха под платнището и с лекота я внесе в палатката.
Тръшна я върху походното си легло, пое дълбоко дъх и изръмжа. Тия веднага седна и присви колене до гърдите си. Известно време никой от тях не продума, дори не помръдна, само се гледаха втренчено. Погледът му не й обещаваше нищо добро. Златисти, пронизващи и блестящи от гняв, очите му като че ли достигаха до най-скритите кътчета на душата й, безмилостни и остри като щикове. Вените на шията и на слепоочията му пулсираха в такт с разрастващия се гняв. Стоеше пред нея с ръце на кръста. Тия чуваше скърцането на зъбите му, докато той се опитваше да се овладее.
Младата жена пое дълбоко дъх и събра сили, за да посрещне това, което щеше да й каже или направи. Беше се приготвила да се бори — лесно щеше да спечели една война на думи. Знаеше, че умее да говори — дори той го бе признал. Но в момента не можеше да намери най-подходящите думи, макар че бе невинна.
Той заговори пръв.
— Добре, Годайва. Пак сме заедно.
— Пак сме заедно — повтори тя като ехо. — Слушай, искам само да се опитам да ти обясня…
— Не искам да слушам повече обяснения. Вече не вярвам на нито една твоя дума.
— Стига, ти нищо не разбираш! Исках само да намеря коня си.
— Е, ако е така, мога да те уверя, че твоята кобила е жива и здрава и скоро ще бъде доведена тук.
— Нямах никакво намерение да бягам от теб…
— Това е чудесна новина. Защото нямаше да успееш.
— Значи… — предпазливо промърмори тя, осъзнала, че той е надвесен над нея, а опасният му темперамент всеки миг може да избухне.
— Е, добре, а сега да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали — натъртено произнесе той.
Това не го бе очаквала. Той внезапно й се стори студен и далечен, разсъдлив и в същото време готов на всичко.
— С какво ще продължим? — с трепет промълви тя.
— С нашата любов! — Думата бе произнесена с дълбок и дрезгав глас, мъжествен и толкова… подигравателен! — Ти винаги толкова бързаш да сваляш дрехите си. Трябва да призная — сухо рече той, — че в миналото се възмущавах от навика ти да си губиш дрехите, но… тук и сега е най-подходящото време и място да го направиш. Днес ние се оженихме, Годайва. Така че сега и тук е твоят шанс. Любов моя, моя най-скъпа женичке, тъкмо лекотата и безгрижието, с които сваляш дрехите си, ни доведоха дотук — до този най-важен и решителен момент в живота на една жена. И така… Тия, да започваме. Веднага.
Глава 14
