— Къде е той? — нетърпеливо попита Тия.
— Предполагам, че е отишъл да се измие на потока — отвърна Иън. — Нали видя, че изглежда сякаш е събрал половината прах от цяла Флорида.
— Иън…
Ръката му се отдръпна от рамото й.
— Според мен най-добре е сега да отидеш при него.
Тия набързо прекоси лагера, проправяйки си чевръсто път сред войниците и боровете. Край палатката на Тейлър имаше часовой, но той само й се усмихна и й направи път. Тя се затича между дърветата — искаше да стигне по-скоро до езерото, където бяха предишната нощ. Както Иън бе предположил, Тейлър бе там, с гръб към нея, приседнал на един повален дънер. Беше измъкнал от джоба си униформения жълт шал на кавалеристите от армията на Севера, за да намокри раната на гърдите си и да спре кръвта.
На две крачки от него Тия се спря — двоумеше се дали в този момент той ще иска да говори с нея. Но той явно бе усетил присъствието й и заговори пръв:
— Любов моя, моля те, не стой там, не ме гледай така втренчено. Ела тук. Можеш да ми помогнеш.
Тя се доближи до него и ахна, като видя колко дълбока бе раната на гърдите му. Помогна й опитът, който бе придобила от военните болници. Веднага коленичи до него, пое кърпата от ръката му и започна да попива кръвта, като му шепнеше трескаво:
— Иън ми разказа какво се е случило, но аз все още не разбирам…
Тейлър хвана ръката й и погали лицето й. Повдигна го към своето и се вгледа замислено в красивите й очи.
— Ти се оказа права. Има неколцина сред нашите войници, които смятат, че всички противници трябва да бъдат избивани до крак. Снощи наш патрул се натъкнал на група ранени южняци и довел пленниците в лагера. Тази сутрин реших да проверя как са. Не можех да повярвам, че сред нашите войници има такива хора, но явно тази война е много жестока. При капитан Ейърс има доста фанатици и знаех кого трябва да наблюдавам. — Вдигна ръце. — Да посегнеш на толкова безпомощен човек е равносилно на хладнокръвно убийство. Те се паникьосаха и се опитаха да ме застрелят.
— Ти щеше да си в правото си да стреляш в самоотбрана.
— Благодаря, но не. Изкушението бе голямо, но нямам никакво желание да отговарям пред военния съд по обвинение в убийство. Струва ми се, че строших няколко кости и достатъчно ясно показах на всички какви са правилата тук. Освен това провинилите се ще бъдат арестувани и преместени оттук.
— Но погледни тази рана на гърдите си! Трябва да бъде зашита.
— А, сега разбирам загрижеността ти. Просто искаш да забиеш иглата в мен!
— Тейлър, говоря сериозно.
— Аз също.
— Правя отлични шевове. А ако се боиш от мен, в лагера има достатъчно морфин!
Той я потупа по бузата.
— Никакъв морфин и никакви шевове за такава малка драскотина, а и със сигурност сега не е моментът. През времето, което ми остава да съм тук, искам да бъда в пълно съзнание и да владея чувствата си.
Тя се изчерви и сведе очи, но отново настоя:
— Тейлър, раната наистина трябва да бъде зашита. Ако не ми вярваш…
— Но аз ти вярвам — прекъсна я той и Тия усети как сърцето й се изпълни с радост. — Поне за това ти вярвам.
Тя вдигна поглед и очите й гневно блеснаха.
— Е, аз много добре знам как се чувстваш по отношение на останалото. Риса е тук, за да ме държи под око.
— Аз мислех, че Риса ти е приятелка, все пак е жена на братовчед ти Джеръм.
— Да, съпруга на опасен беглец бунтовник.
— Този опасен беглец бунтовник е и мой роднина, Годайва.
— Не ме наричай така! — прошепна младата жена и внимателно докосна раната. — Не бива да се отнасяте толкова лекомислено към раната си, полковник Дъглас, защото може да се окажете жертва на инфекция. А нищо чудно да прерасне и в гангрена.
— Всичко ще бъде наред. — Той отново хвана ръката й. — Вземи каквото ти е нужно от доктор Брайър и се върни в палатката, а аз ще се измия от калта. Върви.
Тя се изправи и побърза да изпълни молбата му — раната наистина трябваше да се зашие. На връщане към лагера внезапно я спря капитан Ейърс.
— Госпожо Дъглас, искам само да знаете, че много съжалявам. Повечето войници никога няма да се опитат да убият ранен враг; те много добре знаят, че също могат да бъдат пленени от противника. Трябва да ми повярвате. Не знаех, че сред хората ми има способни на такава отвратителна постъпка. Не намразвайте всички северняци заради жестокостта на неколцина мъже, които са преживели прекалено много сражения.
— Няма, сър — побърза да го увери Тия, смутена от начина, по който Ейърс я наблюдаваше. Запита се дали някой ден той ще разбере, че тя е жената, която бе изненадал при онзи поток. — Извинете ме, моля, трябва да се погрижа за съпруга си.
Тя взе каквото й трябваше от болничната палатка и забърза към тяхната. Тейлър вече се бе върнал. Панталоните и косата му бяха мокри. Беше се измил от прахта и кръвта, но раната на гърдите му още кървеше.
Седеше на походната маса с бутилка уиски в ръка. Отпи голяма глътка и я попита:
— Готова ли си?
Тия кимна и приближи към него с конци и игла в ръка. Той я погледна изпитателно и й подаде бутилката.
— Ти трябва да пиеш, за да изтърпиш болката, а не аз. Нали искаш шевът да бъде малък и хубав?
Той се усмихна.
— Подадох ти уиски, за да промиеш раната с него — обясни Тейлър и сам изля от течността върху гърдите си. Потрепери от болка, но стисна зъби. Тя измъкна бутилката от ръцете му, коленичи до него и започна да шие. Работеше колкото можеше по-бързо и сръчно, а когато свърши, завърза внимателно края на конеца и вдигна поглед към него. Без да откъсва очи от нея, Тейлър отпи още една голяма глътка.
— Справи се много добре.
— Болеше ли?
— А ти искаше ли да боли?
— Аз първа те попитах. Болеше ли?
— Не много. Разочарована ли си?
— Не съвсем, макар че малко повече болка може да те накара в бъдеще да бъдеш по-внимателен.
Той я потупа по бузата.
— Аз бях внимателен. Много добре знаех какво правя. Освен това смятах, че ти ще бъдеш доволна, когато този въпрос се уреди.
— Доволна съм. — Тя сведе очи. — Натъжих се, когато узнах, че страданията на един безпомощен мъж са се увеличили. Наистина съм ти благодарна.
— Не е нужно да си ми благодарна, Тия. Не го направих заради теб, а защото смятам, че така е правилно.
Тя се отдръпна от него и се изправи. Той улови един кичур от косата й и без да й причинява болка, я придърпа към себе си. Тия отново коленичи пред него, а той хвана брадичката й, за да срещне очите й.
— Не го направих заради теб, но ще се чувствам щастлив, ако си доволна от постъпката ми.
— Защо трябваше да им позволяваш да те нападат?
— Защото бях ядосан. Исках да ги нараня заради онова, което са направили. Аз мога да прострелям летяща муха и Бог ми е свидетел, но в тази война има много, които ще се изправят срещу мен, ако се стигне до военен съд. Да си призная честно, исках да забия юмрука си в лицето на единия от войниците и го направих. — Поколеба се, без да сваля поглед от нея. Пръстите му галеха нежно косата й. — Тия, всичко стана заради Гили.
— Какво? — Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Хората й, тези, които искаше толкова отчаяно
