да защити, бяха заловени.
— Твоят приятел, един от младежите, който беше с теб, когато се срещнахме за пръв път.
Тия понечи да се изправи.
— Трябва да отида при него! Трябва да видя с какво мога да му помогна.
Той й попречи да стане и поклати глава.
— Полковник Брайър наистина е добър човек и е един от най-способните хирурзи, с които съм имал удоволствието да работя. Знам, че ще направи всичко необходимо, а и Сесилия е с него. Риса им помага за останалите ранени. Знам, че искаш да го видиш, и по-късно това ще стане, но точно сега присъствието ти в болничната палатка не е необходимо.
— Но…
— Имам нужда от теб тук.
Тя кимна и леко потръпна. Ръцете й лежаха отпуснати върху бедрата му, беше толкова близо до него и двамата разговаряха почти като истински съпруг и съпруга.
— Тейлър…
— Той беше един от мъжете, които ти се опита да защитиш, играейки ролята на Годайва, и така попадна тук, нали?
— Тейлър, не съм играла нарочно никаква роля.
— И така, ти дойде тук и сега сме женени, уловени в капана на една лъжа, от която се оказа, че няма никаква полза. Въпреки всичко твоите ранени са били заловени от янките.
— Сега вече знаеш, че това, което чух да си говорят войниците, е истина! Нямах избор, Тейлър.
— По това може да се поспори. Ти си чула разговора им и ако беше осведомила капитан Ейърс…
— Откъде можех да знам, че Ейърс не е като тях?
— Виж до какво доведе безразсъдството ти.
Той я гледаше настойчиво и пръстите му продължаваха да я галят. Тя сведе глава, после изправи брадичка.
— Е, има много хора, които смятат, че ако една жена е толкова пропаднала, че да стане медицинска сестра, никога няма да си намери съпруг.
— Но ти се омъжи за един полудивак.
— Знам — отвърна сериозно тя.
Той се наведе напред и отново погали бузите й.
— Аз познавам невинността и безразсъдството ти. Знам, че действаш решително и прибързано. Знам, че си лоялна, упорита, дори прекалено твърдоглава. Знам, че си страстна и предана до смърт на Юга и генерал Робърт Лий може само да се гордее, че жени като теб помагат на неговата кауза. Каквото и да говорят разни стари квачки, ти би могла да избираш сред десетки кандидати за съпрузи преди войната, пък и сега и след нея. Но ти вече направи своя избор!
— Да… но това е обвързване на хартия — напомни му тя.
— Обвързване, с което ще трябва да живееш отсега нататък. — Палецът му се плъзна по бузата й. Той продължи да се взира в нея. — Скоро ще трябва да замина.
— Знам. След няколко дни…
— Днес.
Думите му я сепнаха, но много повече я изуми болката, която прониза сърцето й.
— Но ти си ранен…
— Драскотина.
— Аз те предупредих…
— Знам как да поддържам една рана чиста. Няма да умра от гангрена.
Тя отново сведе поглед.
— Колко време ще отсъстваш?
— Няколко седмици. Не знам какво ще стане, след като се върна; битката при Олъсти стейшън бе пълен разгром за нас. Може би ще получим заповед отново да се опитаме да навлезем във Флорида и да затегнем блокадата заедно с янките, които владеят крайбрежието. Може да ми наредят да се върна във Вирджиния. Но аз ще дойда в Сейнт Огъстин и искам ти да си там.
Тия затвори очи. Думите му прозвучаха почти като молба.
— Ще бъда там — тихо рече младата жена. Погледна го и поклати глава. — От години съм с Джулиан и нищо не се е случило. Не съм правила нищо друго, освен да му помагам за ранените. Никога не съм била в опасност. — Сведе глава при последните думи. — Не мисля, че разбираш. Нашите войници може отчаяно да се нуждаят от допълнителни помощници. Не съм направила нищо лошо.
— Не, няма нищо лошо в това, което си правила. Но не става въпрос кое е добро или кое е лошо. За Конфедерацията Годайва е голяма героиня. Проблемът е, че това, което си направила, е било опасно. Много опасно. Погледни ме — нареди той.
Тя се подчини.
— Закълни се, че никога повече няма да яздиш като Годайва и аз ще ти повярвам.
— Кълна се! — тихо промълви Тия.
— Ела при мен.
— Тейлър, но ти си ранен и кървиш!
— През следващите дни ще лежа самотен, единствено със спомените и копнежа — много по-голяма и болезнена рана от тази на гърдите ми. Не ми остава много време. Искам да бъда с теб.
— Но Тейлър…
— Да? — Лешниковите му очи се взираха тъжно в нея.
— Още е ден.
— Тия, повярвай ми. Никой няма да ни обезпокои.
Тя се повдигна и обви ръце около врата му. Отпусна глава на гърдите му, като внимаваше да не засегне раната му. Плъзна пръсти по мускулестите му ръце.
— Не искам да те нараня — колебливо прошепна младата жена.
— Любов моя, няма да ме нараниш — увери я той. Само след миг вече не я интересуваше дали е ден, дали слънцето грее и дали войната продължава. Времето бе скъпоценно и тя не знаеше нито какво мисли, нито дори какво точно чувства.
Единственото, което знаеше, бе, че иска да бъде с него.
Глава 17
Когато Тейлър замина. Тия се замисли върху нещастията, които я бяха сполетели.
Никога не бе предполагала, че един мъж може да й липсва. Осъзна го напълно след като почти цяла нощ не можа да мигне, унесена в мисли по него. Той бе докоснал най-нежните струни в душата й, може би още от първата им среща. Би трябвало да й се иска да избяга от този лагер, от този брак, от всичко, което се случи, откакто отчаяна се озова тук.
Но всъщност не искаше да избяга. Искаше само Тейлър да се върне.
Странно, но вече не изпитваше към янките в този лагер онова дълбоко презрение и омраза, с каквито бе свикнала от началото на войната.
Брат й Иън беше в лагера, снаха й Риса бе с нея, а полковник Брайър и Сесилия се оказаха чудесни, много приветливи хора. Капитан Ейърс продължаваше да я поздравява възпитано при всяка тяхна среща, но не преставаше да си задава въпроса откъде се познават. Нямаше съмнение, че Ейърс дори за миг не би могъл да допусне, че полковник Тейлър Дъглас ще рискува да се ожени за прославената героиня на Юга, подвизаваща се под прозвището Годайва.
Освен това за Тия се намери доста работа в болничната палатка. Всяка сутрин, веднага след събуждането си, тя отиваше там, за да помага на ранените. Особено се радваше, ако можеше да помогне с нещо на Гили.
За щастие с всеки изминал ден състоянието на младежа се подобряваше. Гили вече вярваше, че ще оздравее, още повече, че край леглото му неотстъпно дежуреше Тия.
На третия ден след онази ужасна сцена, когато Гили едва не загина, треската му стихна и младежът
