започна бързо да се възстановява.
Тия седеше на столчето край леглото му, внимателно проверявайки превръзките на осакатения му крак.
Гили следеше движенията на ръцете й и с кимване й подсказваше дали го боли.
Когато за пръв път я видя тук, в лагера на янките, Гили много се изненада, но тя успя да му обясни какво се е случило. Младежът с усмивка бе посрещнал признанието й, че вече е съпруга на Тейлър Дъглас. Гили отлично знаеше за подвизите на този прославен офицер и като че ли не се изненада много от нейното решение.
— Е, той е смел и добър човек. Рядко срещани качества сред янките.
— Не забравяй, Гили, че и той като нас е роден и отрасъл във Флорида. Макар че някои от местните водачи още го смятат за предател.
— Също като брат ви — напомни й Гили.
— Да, също като брат ми — призна тя. — Само че…
— Един силен духом мъж е в състояние да се противопостави на предразсъдъците и да следва единствено подтиците на сърцето си. Обаче много по-трудно е да продължи да се сражава, след като е станал свидетел на жертвите, на избитите и ранените в сраженията. Тейлър Дъглас, също като вашия брат, въпреки че се сражава в редиците на нашите противници, доказа, че може да се отнася с мен като с истински приятел. Той се държа благородно и почтено и с вас, госпожице Тия Маккензи, о, извинете ме, госпожо Дъглас — добави Гили и се усмихна. — А той знае ли за тайното оръжие на Конфедерацията? — Сега Гили изглеждаше още по-развеселен.
— Тайно оръжие ли?
— Да, вие.
— Никога не съм възнамерявала да играя ролята на тайно оръжие — възрази Тия. — Всичко се случи просто така, съвсем спонтанно. Нека не говорим повече за миналото, Гили. Радвам се, че състоянието ти се подобрява и ще оздравееш.
— Само че ще бъда половин човек! — тъжно добави младежът.
— Никога няма да бъдеш половин човек, Гили. Най-важното е душата на един човек.
Измъченият Гили силно стисна ръката й.
— Ще го кажете ли на девойките, които ще откажат да се оженят за мен, защото съм инвалид, госпожице Тия?
— Гили, един ден ще намериш някое свястно момиче, което ще знае, както го знам и аз, че си много добър, и ще те обикне именно заради това. В неговите очи ти никога няма да бъдеш половин човек. Обещавам ти, че точно така ще се случи.
Войниците, които бяха нападнали Гили, вече не бяха тук, а останалите се бяха оказали достойни приятели. Когато не дежуреше край постелята на Гили, Тия помагаше на Сесилия в грижите за останалите ранени. Тя изпълни обещанието си към Канби Джейкъбс и написа писмо на съпругата му. Описа на младата вдовица как мъжът й е загинал със смъртта на храбрите за славата на своята родина, изпълнен с решителност, достойнство и вяра в Бога, с нежна обич към съпругата и децата си. Написа й също, че последните думи на мъжа й са съдържали молба да не страдат за него прекалено много, а да живеят дълго, щастливо и праведно. Да възпита детето му като добър и състрадателен човек, който да не бъде измъчван от мисли за отмъщение, а да помогне с каквото може за възстановяването на страната.
През деня Тия помагаше на мъжете в болницата. През нощта, след като бяха сменени почти всички превръзки, след като бяха приключени останалите трудоемки задачи в кухнята, в миялнята и в склада с лекарствата, тя сядаше да пише писма. Помагаше на войниците, които бяха оцелели, да опишат лагера, изминалите сражения, настоящата ситуация. Тия с учудване установи, че докато пишеше тези прочувствени писма, в душата й настъпи покой. Писмата й бяха съдържателни и интересни и тя избягваше внасянето на мрачни и безнадеждни нотки. Гили старателно следваше примера й. Тия с всеки изминат ден се убеждаваше, че не само Гили, но и останалите ранени войниците от армията на Юга вече започваха да проумяват, че са били тласнати в една безсмислена братоубийствена касапница. Когато пишеха до дома, те споделяха най-съкровените си мисли и най-искрените си прозрения. Пишеха за любовта към родния дом, към семейството, за опасенията как ще бъдат посрещнати, когато след време се завърнат по домовете си не само без военна победа, но с патерици, с бинтовани или отрязани крайници. Особено силен беше страхът от това, което ще им донесе бъдещето — сега то изглеждаше по-неясно от всякога.
Риса се премести да спи в палатката при нея. Компанията на снаха й беше добре дошла за Тия, защото така поне имаше с кого да си говори през дългите нощни часове.
Риса ненавиждаше тази война с цялата си душа. Тя непрекъснато се безпокоеше за баща си, генерал от армията на юнионистите, но не по-малко бяха опасения й за съдбата на съпруга й, който плаваше на малък кораб, опитващ се да пробие блокадата, наложена от янките около бреговете на Флорида. А сега й липсваше и синът й Джейми — беше го оставила при бавачката Шантел в Сейнт Огъстин.
Една сутрин бе решено, че лагерът е изпълнил предназначението си и е време да се върнат в Сейнт Огъстин.
Тейлър успя да се качи на един малък военен кораб, пътуващ от Сейнт Огъстин към Кий Уест, който го отведе доста на юг, на около осемдесет километра северно от река Майами. Беше рисковано да се плава толкова близо до брега заради плитчините и пясъчните наноси. Освен това тази територия бе опасна въпреки усилената блокада на янките и независимо че флотата на федералистите бе по-мощна, отколкото бунтовниците искаха да признаят. Дори дълбоко на юг имаше малки пристани — там, където бе целта на пътуването на Тейлър, — но военните кораби на Севера избягваха да са в близост до земите на Джеймс Маккензи. Неговите симпатии бяха добре известни на всички, както и връзките му със семинолите, а юнионистите нямаше да спечелят много, ако превърнеха и индианците в свои врагове. А и крайбрежието бе опасно поради подвижните наноси и плитчините. Тъкмо едно корабокрушение бе причината за сегашното пътуване на Тейлър и той не искаше мисията му да стане причина за още по-големи загуби. Освен това и на север имаше места, където трябваше да отиде. Населението в южната част на полуострова бе разпръснато, а земите на белите бяха още по-разпилени. Събирането на информация щеше да му отнеме доста време.
Първата вечер, докато стоеше на палубата пред румпела, той забеляза как светлините на един кораб на югоизток от техния бързо изгаснаха. И все пак той успя да го разгледа.
— Полковник!
Сепна се, когато рулевият го извика шепнешком.
— Да? — отзова се Тейлър.
— Видяхте ли го?
— Кораба пред нас ли?
— Да, сър, помислих си, че ми се привиждат разни неща.
Тейлър замълча за миг, после каза:
— Смятам, че трябва да поддържаме курс встрани от него.
Капитан Хенли, който се бе изправил зад малкото оръдие, се присъедини към тях на палубата.
— Полковник, сър! Вие може и да сте с по-висок чин от мен, но това е моят кораб и ние се намираме в морето. Сър, не искам да ви обиждам, но смятам, че предлагате да избегнем кораба, защото това е „Лейди Варина“ — всеизвестният кораб беглец от блокадата, принадлежащ на вашия роднина капитан Джеръм Маккензи.
— Да, капитане, наистина смятам, че корабът пред нас е „Лейди Варина“ — отвърна Тейлър и се облегна на парапета до румпела.
— В такъв случай, сър, аз смятам, че трябва да го нападнем.
— Наистина ли мислите така? Аз не предложих да го избегнем, защото негов капитан е мой роднина.
— Нима?
— Корабът е много по-добре въоръжен от нашия и разполага поне с три оръдия, сър.
