Капитан Хенли се изчерви.
— Може би вече е бил ударен и сега се е запътил към брега. Или пък…
— Или пък от кораба са ни забелязали като лесна мишена за техните оръдия! — прекъсна го Тейлър.
Хенли се изчерви още повече.
— Рулеви, обърнете курса към пристана и се опитайте да избегнете сближаването ни с кораба!
Капитанът отдаде още заповеди на помощника си, който веднага свика мъжете на борда и ги разпрати по постовете им.
Откъм кораба на южняците проехтя първият оръдеен изстрел. Снарядът падна във водата близо до техния борд.
— Видяхте ли? Скоро ще се отдалечим от врага! — извика капитанът.
— Не мисля така. По-скоро ми се струва, че това беше предупреждение — възрази му Тейлър. — Ако Джеръм е решил да ни атакува, щеше да стреля по нас с всичките си оръдия.
Очевидно капитан Хенли бе признал, че забележката на Тейлър е разумна, защото веднага издаде нова заповед:
— Дръжте курс към пристана!
Подчинените му незабавно се заеха с изпълнението на командата. За щастие успяха да преминат невредими покрай „Лейди Варина“.
На следващата вечер, когато започна да се стъмва, Тейлър и Фрайър напуснаха борда на кораба и слязоха на самотен пристан, който Тейлър помнеше много добре.
Самият той преди години бе наредил пристанът да се изостави.
А преди още повече години баща му бе построил този пристан.
Навремето Тейлър бе помагал на баща си при изграждането на малкия пристан, удобен за акостиране на катери и гемии. Крайбрежната ивица беше във владенията на баща му и понеже бе заобиколена от тресавища, гъмжащи от комари, Дъглас старши не вярваше, че властите в щата ще си направят труда да конфискуват пристана. Освен това навътре в сушата теренът ставаше още по-опасен — бе пълно с алигатори, пуми, змии и… индианци.
Лунната светлина се оказа достатъчна, за да може Тейлър да си проправи път през пясъчните дюни и гъстия крайбрежен храсталак и да се добере до боровата гора. След около час езда чу първите тревожни звуци в гората.
Вероятно някой го следеше.
Но той очакваше това. Извика високо поздрав на езика на индианците от племето мускоги. Сетне потупа Фрайър по гривата, за да го успокои. След малко се показа млад мъж, висок и мускулест, с дълга черна коса и мургаво лице. Носеше брич, като европейците, и памучна риза, а отгоре имаше пъстроцветно наметало. Мъжът се ухили. Зъбите му се белнаха на лунната светлина. Заговори на безупречен английски:
— Какво е накарало Белия вълк да слезе толкова далеч на юг, особено след ужасните кланета?
— Чарли Отър, нали знаеш, че вълците винаги се връщат в леговищата си — рече Тейлър и скочи от седлото. От храстите към него изтичаха три хлапета, две момчета и едно момиче. — Да не би това да е бебето, което оставих тук, преди да замина? Тогава беше дребна като грахово зърно, а сега толкова е пораснала!
— Да, тя е, но вече израсна. Когато се води война, времето тече бавно, нали? — рече Чарли. — Или поне така ни се струва понякога. Мисля, че всички ние знаем това от миналите войни. Само че сега е по- особено, защото сега белите се избиват помежду си. От време на време се сещат и за нас и се заемат да ни убеждават да участваме във войната, за да могат да ни изтребят до крак.
— Значи сте решили да не се присъединявате към нито една от враждуващите страни?
— Не искам да ме принуждават да избивам бели мъже против волята ми — тихо рече Чарли. Отново се усмихна. — Въобще не обичам да убивам. Но както е тръгнало, тази война ще се проточи още, войските на белите няма да искат да дойдат тук и тогава дезертьорите ще погнат жена ми, нашите жени, нашия добитък, храна, деца… да, и тогава ще бъдем принудени пак да воюваме с белите.
— Ако някой е дезертирал от войската и се укрива сред блатата, ако се опита да открадне нещо от семинолите или пък да изнасилва или да убива, да, тогава и ти като всеки друг имаш право да се защитиш.
Чарли се ухили.
— Ела в моя вигвам. Приятелството между нас е завинаги.
Жената на Чарли, Лили, беше свенлива и нежна девойка.
Побърза да приготви храна за Чарли и Тейлър и за още неколцина от съседите. Лично им поднесе вечерята, но после побърза да се оттегли в съседния вигвам, запазен само за жените от племето, какъвто бе местният обичай. Тейлър се настани на дъсчената платформа, нещо като чардак, само че на метър от земята, и се зае с пробването на еленското месо и овесената каша с корени от коонти. Пиеше заедно с другите мъже черната напитка — силно питие, предизвикващо странни видения. Отпиваше по малко. Разговаряше с мъжете честно и открито, съобщаваше им какво става в света на белите, как напредва войната, колко от техните събратя се сражават за едната или за другата армия.
Насядалите около него мъже гледаха мрачно, обаче слушаха внимателно, преценяващо, като се ограничаваха само с кимвания.
Чарли заговори вместо тях:
— Не си дошъл да ни каниш да се бием в тази война, Тейлър Дъглас. Носиш синята униформа, но си дошъл при нас като Белия вълк, като наш далечен братовчед. Не искаш да ни молиш за помощ в борбата с другите бели мъже в щата. Тогава защо си дошъл?
— Търся един мъж, един войник, който носи униформа като моята. Бил е на един кораб, който се е разбил и е потънал в бурята. Корабът е бил нападнат от вражески крайцер, после е бил отнесен от вълните и ветровете и накрая се е разбил в скалите. Някои от екипажа му са оцелели и са били взети на борда на друг кораб. Но други са се удавили и техните тела са били открити във водата. Този, когото търся, е носел важни за нашата власт документи. Толкова важни, че не бива за нищо на света да попадат в ръцете на враговете ни. Трябва да го открия или да се уверя, че се е удавил и че документите са потънали заедно с него на дъното. Чували ли сте нещо за такъв човек? Да не би да се укрива някъде тук? Блатата са обширни, но все пак всичко се разчува. Не е обичайно да се озове тук бял мъж, изпаднал от борда на някой кораб.
Още преди да чуе отговорите им, Тейлър беше сигурен, че те знаят нещо за този човек. Сърцето му заби ускорено. Дали Бог ще чуе молитвите му търсенето да се увенчае с успех.
— Чарли? — обърна се Тейлър към приятеля си.
— Белите мъже тук не са чак толкова голяма рядкост, както си мислиш. Напоследък идват все повече и повече. Нищо, че на север се води война. Идват чак до блатата, за да се укриват там от властите — осведоми го Чарли. — Така че мъжът, когото търсиш, нищо чудно да е мъртъв.
— Наистина ли е умрял?
— Имаше един бял мъж, който се измъкна от морето и се стовари полумъртъв на брега — намеси се Ематла.
— Къде?
Чарли се усмихна.
— Ами трябваше да дойдеш при нас, когато този удавник се появи на плажа на юг оттук.
— Къде по-точно? Ще мога ли да се добера до следите му?
— В земите на племенника на твоята баба — Джеймс Маккензи. Един бял мъж, полумъртъв от изтощение, се появи от морето… Иди на юг в имението на твоите роднини и там ще намериш този, когото дириш.
— Ами ако вече е умрял? — намръщи се Тейлър. — Или Джеймс продължава да се грижи за него?
Внезапно изтръпна. Нали Джеймс поддържаше Конфедерацията? Макар че Джеймс никога нямаше да убие един корабокрушенец само защото е янки. Но щеше ли да се смили над враг, заварен на прага на
