собствения му дом?
— Иди се срещни с Джеймс Маккензи и сам ще разбереш какво е станало — посъветва го Чарли. — Ще останеш ли тук да пренощуваш? Най-добре е да потеглиш с жребеца си утре на разсъмване.
— Ще приема тази толкова любезна покана.
Той сведе глава в знак на признателност към гостоприемството на Чарли. Радостен бе да се увери с очите си, че малобройното племе, от което произхождаше майка му, се справя задоволително с житейските трудности: имаха добитък и свине, отглеждаха зеленчуци и тикви. Бяха изградили доста вигвами в кръг, всичките добре укрепени, грижливо скрити сред дърветата. Селището изглеждаше достатъчно голямо за разрастването на племето. Вече бяха приключили с войните и се бяха преместили в тази глуха местност. И макар да изглеждаха заинтригувани от войната на белите, не ям се воюваше повече.
Нощта беше мека. Тейлър смъкна брича и си легна. Свежият бриз приятно разхлаждаше нощния въздух. Комарите не бяха най-досадни в този сезон, луната продължаваше да озарява небосвода със своето приказно златисто сияние. Имаше на разположение цял вигвам и сега не копнееше за нищо друго, освен да бъде сам и да се наспи добре.
Дочу откъм храстите шум и приглушен шепот. Навярно Чарли се любеше с жена си. Звездите и въздухът му действаха успокояващо. Но не и самотата. Внезапно му стана горещо. Животът често си прави странни шеги с нас. Годайва беше невъобразимо възбуждаща, беше го заинтригувала и го бе накарала да я желае с цялото си сърце. Но в реалния живот Тия Маккензи, която тъй ненадейно бе станала негова съпруга, се бе оказала много повече, отколкото я бе виждал в най-дръзките си мечти, в своите еротични сънища.
С толкова черни очи и с толкова бяло лице, с копринените си коси, падащи на вълни като водопад, с нежната си кожа, тъй мека в дланите му. Образът й не го остави на мира през цялата нощ. Мислеше само за нейната плът, за нейните устни, за усмивката й, за походката й, за черните й очи, загадъчни като стихнал, но дълбок горски вир, криещ тайната за сливането на техните тела, напомнящ за желанието, което го изгаряше с невероятна сила, което го пронизваше като вятъра, неуморно нашепващ за…
Тихо простена и се надигна. Май трябваше да пийне още малко от черната напитка на семинолите. Остана за дълго така, загледан в звездите.
Измъчван от копнеж по нея.
Глава 18
Много преди да стигне до къщата на Джеймс Маккензи, Тейлър Дъглас усети, че отново някой следи внимателно всяка негова стъпка.
Вълноломът и лагуната ограждаха имението откъм морския бряг, така че от по-голямо разстояние не се виждаха нито къщата, нито градината около нея. Масивната постройка бе заобиколена от нагъсто посадени млади борове, сред които се виеха едва забележими пътечки, познати само на местните жители.
Преди повече от година пожар бе изпепелил цялата местност заедно с къщата, но сега тя се издигаше построена наново и допълваше естествената красота на пейзажа. Изградена от дърво, варовик и корали, къщата гледаше към сушата, откъдето духаше разхлаждащият северен бриз. Беше боядисана в синьо и зелено — цветовете на морето и небето. Отдясно се ширеше просторна морава, но след нея започваше необработен участък, превзет от буйни храсти, плевели и дива доза, борове и палми, стигащи чак до морския бряг. В лехите около къщата Тийла Маккензи бе посадила билки и цветя. Скрит в далечината откъм задната страна на къщата, Тейлър се огледа предпазливо. Преди войната приятелите му сред белите и съседите пристигаха при Джеймс Маккензи с лодки, докато роднините му от семинолите идваха на коне по тесните индиански пътеки, повечето от които бяха много стари и се извиваха надолу към дивата крайбрежна ивица. Тейлър бе идвал тук и по суша, и по вода. Семейство Маккензи, както и самият той, имаха смесена кръв и понякога се чувстваха чужди и на двете раси.
Като дете той бе силно привързан към Джеймс, Тийла и децата им. Ала сега…
Знаеше, че мнозина щяха да се бият храбро за Джеймс Маккензи, щяха да бранят това място също толкова яростно, колкото и да защитават самия него, ако почувстват, че нещо застрашава живота му. Тейлър би трябвало да се страхува да идва тук, но не беше така. Независимо на чия страна бе Джеймс в тази война, той никога нямаше да позволи да застрелят негов роднина в дома му.
В мига, в който си го помисли, Тейлър се сепна от ненадейно изсвирване. Извърна се навреме, за да посрещне нападението на воина, който се нахвърли върху него с яростен устрем от клоните на една дива лоза.
Тейлър и нападателят му се строполиха на земята. Той знаеше как при такова падане да се извърти, за да използва тежестта на другия — знаеше как да се извърне, за да постави противника в неизгодна позиция. И Тейлър се озова върху него, притискайки силно към земята ръката му, която държеше дългия остър нож. Нападателят бе чистокръвен семинол, гъвкав и мускулест младеж. Кожата му бе намазана с меча мас и той бе дяволски хлъзгав. Носеше само къса кожена препаска като всички индианци, които бяха научили от опит, че дрехите могат да причинят инфекция и една обикновена рана понякога може да се окаже смъртоносна.
Храбрецът бе млад, силен и изпълнен с ярост. Тейлър удари с все сила ръката му в земята — трябваше да избие оръжието, преди противникът му да успее да го забие в гърлото му. Младежът изръмжа, но Тейлър го удари още веднъж. Ножът се изплъзна от ръката му и падна на земята. Тейлър го сграбчи и го захвърли надалеч в близките храсти. Индианецът заби юмрук в брадичката на Тейлър. Ударът бе зашеметяващ. Тейлър раздвижи челюстта си, надявайки се да не е счупена някоя кост. Можеше да извади колта си и да изпрати един куршум право в сърцето на воина. Всъщност подобно действие би било оправдано, ако искаше да спаси живота си, тъй като червенокожият под него бе подивял от ярост и се извиваше неистово, опитвайки се отново да го удари. Тейлър заби юмрука си с все сила в лицето му. Зашеметеният индиански воин застина.
— По дяволите, да не си посмял да ме нападнеш отново, глупако! — предупреди го Тейлър и се изправи. — Не съм тук, за да се бия с когото и да било.
— Тогава защо си тук?
Въпросът, зададен на английски, прозвуча изневиделица някъде отзад. Тейлър се обърна. Висок, слаб семинол, с твърдо изсечен профил, стоеше пред него. Тейлър позна в него мъжа, известен като Били Боунс. Той му бе роднина — син на братовчед на неговата баба.
— Били, аз съм Тейлър.
— Виждам — мрачно отвърна Били.
Мъжът носеше пушка, която обаче не бе насочена към Тейлър. Но ако решеше да стреля, щеше да го направи по-бързо от светкавица.
— Искам да се видя с Джеймс. Сам съм и не желая да причинявам неприятности.
— Това е южен щат. А ти си с униформа на Севера. Защо си дошъл тук с тази униформа?
— Защото аз не съм шпионин, Били. Дойдох тук, без да се крия, такъв, какъвто съм.
— Такъв, какъвто си, ти не си приятел.
— Били, ние сме роднини независимо от дрехите, които нося. Дори и да съблека униформата си, аз ще продължавам да вярвам в каузата, за която се бия.
Били Боунс кимна след кратък размисъл и заговори на езика мискоги — казваше на младежа да стане от земята.
Воинът, който бе нападнал Тейлър, се изправи на крака, но без да го изпуска от очи.
Били вдигна ръка и кимна към Тейлър да го последва.
Двамата поеха по пътеката, която водеше към задната част на къщата. Фрайър послушно ги последва. Пристанът се намираше откъм североизточната страна на къщата и Тейлър бе сигурен, че там охраната е засилена. Освен това не се съмняваше, че Джеръм често акостира на този пристан със своя кораб беглец „Лейди Варина“.
Джеймс Маккензи стоеше на задната веранда, скръстил ръце пред гърдите си. Също като Били и той знаеше за пристигналия посетител.
— Тейлър — поздрави го Джеймс строго, — изглежда си насинил челюстта си.
Тейлър се ухили.
— Да, но трябва да видиш противника ми.
