Джеймс се усмихна и за миг сведе поглед.
— Щом си наранил другото момче, сигурно наистина си бил застрашен.
— Мислиш ли, че ако не бях, щях да го нараня?
— Не, но трябваше да съм сигурен — отвърна след миг Джеймс. — И така, какво правиш тук?
— Търся един мъж. Офицер от Севера. Бил е на кораба, който е претърпял корабокрушение, и е носел важни документи от Кий Уест, в които се съдържат поверителни сведения за придвижването на нашия боен флот.
— И какво искаш от този човек?
— Документите, разбира се.
— А самия него?
— И самия него.
— Да не би юнионисткото правителство да го подозира в предателство, че е минал на противниковата страна и е готов да предаде информацията на правителството на Конфедерацията?
Тейлър се поколеба за миг.
— Вероятно.
— И ако аз познавам този човек, защо смяташ, че ще ти го предам, за да бъде обесен?
— Един човек, който толкова лесно сменя позицията си, може да стане предател и на двете страни.
Зад Джеймс внезапно се отвори някаква врата. На прага се появи висок и слаб млад мъж с хлътнали страни, който се подпираше на патерици. Носеше избеляла муселинова риза и тъмни памучни панталони. Единият му крак бе превързан, а другият — бос.
Джеймс се обърна и твърдо изрече:
— Майкъл, казах ти да стоиш вътре.
— Да, сър, казахте ми. Но аз няма да стана причина войната да застраши дома ви. Полковник Дъглас, аз съм лейтенант Майкъл Лонг — мъжът, когото търсите. Документите са в джоба на куртката ми. Не са докосвани. Ако трябва да се изправя пред военен съд, готов съм да го направя.
— Не!
Зад лейтенант Майкъл Лонг вратата отново се отвори. Дженифър Маккензи, чиято прекрасна коса се развяваше като черна пелерина, изтича от къщата, прегърна Лонг и се втренчи предизвикателно в Тейлър. В очите й се четеше тревога.
— Не, той дойде тук полужив. Почти не можеше да ходи. Едва не умря от треска!
— Дженифър… — твърдо започна Джеймс.
— Дженифър — повтори Лонг.
Вратата пак се отвори. Тийла излезе забързано, застана до съпруга си и се втренчи в Тейлър.
— Тейлър, добре дошъл. Поне така се надявам. О, Господи, всичко е толкова неудобно, нали?
От вътре се чу детски плач. Мери, най-малкото от децата на Джеймс и Тийла Маккензи, наскоро навършила годинка, изглежда, не обичаше да бъде разделяна от майка си.
Тейлър огледа групата пред себе си и го обхвана чувство на поражение. Не бе очаквал това.
— Да влезем вътре и да поговорим — тихо предложи той. Усмихна се на Тийла. — Още не съм виждал бебето.
— О, тя е истинска красавица! — възкликна Тийла. — Джеймс…
— Да, разбира се — кимна след миг съпругът й. — Да, по-добре да влезем вътре и да поговорим.
След тези думи Тийла се спусна надолу по стъпалата на верандата и приветства Тейлър с прегръдка и целувка по бузата. Както винаги, от нея се разнасяше сладкото ухание на жасмин.
— С Били ли дойде? — попита тя.
— Мисля, че е по-добре да отида да видя моя племенник — каза Били, погледна към Тейлър, кимна и мина покрай него.
Тейлър не можеше да очаква по-добро посрещане. Все пак беше враг. Но го заболя.
Тийла пъхна ръката си в неговата и двамата заедно се изкачиха по стъпалата на верандата. Очите му срещнаха тези на Джеймс Маккензи — смайващи сини очи на фона на матовата кожа на лицето му. Джеймс се поколеба, после протегна ръце и го прегърна. Тейлър затвори очи.
Господи, колко мразеше тази война.
Джеймс го пусна и двамата влязоха в къщата. Тийла отиде да вземе плачещото бебе от прислужничката.
— Мери, запознай се със своя далечен братовчед Тейлър.
Той се смая, когато малкото момиченце спря да плаче и протегна ръчички към него.
— Здравей, Мери — несигурно промълви той. — Ти наистина си много, много красива, истинска малка Маккензи. — Момиченцето наистина приличаше на рода Маккензи, с огромни сини очи и мастиленочерна коса.
— Ще отида да донеса нещо за пиене — каза Тийла, обърна се и се запъти към коридора.
— Мама! — извика Мери и сега малките й ръчички бяха протегнати към майка й.
— Ние ще отидем с мама — успокои я Тейлър и забърза след Тийла. Той харесваше децата, макар че не бе свикнал с толкова малки. Малката Мери ухаеше толкова сладко на сапун и детска пудра. Очите й бяха широко разтворени и доверчиви. Докато я държеше, си спомни как някога бе копнял за деца, после Аби бе умряла и той бе забравил за всичко, с изключение на работата си — войната. Но сега…
Сега имаше съпруга. Съпруга от семейство Маккензи, която бе по-близка роднина на това дете, отколкото самият той.
Чу зад гърба си накуцването на лейтенант Майкъл Лонг, съпроводено от стъпките на Джеймс и Дженифър. След малко той бе удобно настанен край камината в кабинета на Джеймс. Дженифър взе Мери, но продължи да наблюдава Майкъл Лонг с блеснали от напиращите сълзи очи. Лонг се разположи в коженото кресло с голяма чаша уиски в ръка. Разказа за корабокрушението, обясни как със седмици е бил в безсъзнание, между живота и смъртта.
— Документите и телеграмите са в безопасност, полковник Дъглас. В пълна безопасност. Никога не бих предал страната си, но… но… — погледна към Тейлър. — Молих се дано правителството на Севера реши, че съм загинал.
— За правителството е много важно да се открият документите и телеграмите — отвърна Тейлър. — Би трябвало да го знаете, лейтенант.
— Може би, просто се молех да не ме открият. — Погледна към Дженифър, сетне отново се втренчи в Тейлър. — Не искам да бъда дезертьор. Но и не искам повече да се бия срещу Юга. Всъщност, ако трябва да бъда честен, не вярвам, че ще мога. Аз все още не мога да ходя. Глезенът ми е счупен и още не е зараснал.
— Тейлър, моля те, не можеш ли да направиш нещо? — умолително го попита Дженифър.
— Ти самият виждаш, че той наистина не е в състояние да се върне на бойното поле — прошепна Тийла.
Това, което Тейлър виждаше съвсем ясно, бе, че Дженифър се е влюбила в този мъж. Явно Майкъл Лонг бе много почтен човек. Беше уморен от войната и не желаеше да се сражава срещу хората, които бяха спасили живота му. „Той по-скоро би се оставил да го застрелям, отколкото да го отведа оттук“ — помисли си Тейлър. Макар че не можеше да направи подобно нещо, защото мъжът, който го бе спасил, бе негов роднина. Никога не би допуснал да се пролее кръв в семейството.
Явно Джеймс разбираше много добре положението, в което се бе озовал Тейлър, и може би се проклинаше, задето бе забравил, че макар и роднина, Тейлър Дъглас си оставаше негов враг.
— Мислите ли, че Тейлър ще може да се върне при своите началници и да ги излъже? — остро попита Джеймс.
Лонг сведе глава.
— Няма да позволя да се пролее кръв в този дом. Ще тръгна с него.
Дженифър избухна в плач. Тейлър стана и отиде при нея.
— Не мога да излъжа, но… мога да занеса документите и телеграмите в Кий Уест и да измисля нещо.
Тя го погледна през сълзи.
— И няма да отведеш Майкъл?
