— Казва се Мери. Ще се запознаеш с нея. Срещнахме се в специализираната болница, където доскоро работех.
— Брент! Спомням си къде работеше тогава! Да не би да си се оженил за…
Той се засмя и погали лицето й.
— Проститутка? Това ли щеше да кажеш? Не, Тия, не съм се оженил за проститутка. Но нямаше да ме е грижа, дори и да беше. Защото тя е най-прекрасната жена на този свят. Баща й беше мой пациент. За съжаление той почина, но благодарение на него сега ние сме заедно и във всичко това има някаква ужасна ирония на съдбата: все още посвещавам дните си да кърпя раните на страдащи хора, а никога не съм бил по щастлив.
— О, Брент, толкова се радвам!
— Е, сигурно знаеш какво означава семейно щастие.
Дали знаеше какво означава да бъдеш обичана така, както Брент обича своята Мери? Не, тя не можеше да си представи, че е толкова обичана.
— Браковете са различни.
Той се засмя.
— Сигурно е така, след като си омъжена за Тейлър Дъглас. Особено…
— Какво?
— Ами като се има предвид, че вие с Тейлър имате напълно противоположни гледища за войната. Честно казано, не мога да проумея как ти смени така рязко предпочитанията си, но… — Той сви рамене и се усмихна неловко. — Всъщност мога да те разбера, като знам колко съм щастлив с Мери. Но все пак — ти и Тейлър! Ти си олицетворение на духа на независимостта, а Тейлър… хм, неговата Аби беше най-сладкото и нежно създание, което някога съм виждал.
— Ти си познавал Аби?
— Разбира се. Тейлър ми е втори… или трети братовчед, нещо такова. Семейството му живееше на север, обаче той често идваше на юг. Би трябвало да си го спомняш. Ти си от така наречения „бял клон“ на рода Маккензи, а аз съм от другия клон, където преобладава примеса от червенокожите. Тейлър също има смесена кръв. Такава е историята на нашия свят, понеже само ние сме способни на такива уникални фамилни връзки.
— Значи Аби е била… как го каза? Сладко създание? — Тия не можа да се въздържи да не попита. Веднага се упрекна мислено, че страда от болезнено любопитство. Аби беше мъртва, нали си бе отишла от този свят! И въпреки това щеше завинаги да остане да витае като призрак в нейния живот. Като образец на съвършена съпруга, докато тя… хм, докато тя бе една прочута шпионка на южняците.
— Тя беше очарователна. Но и много твърда и силна духом, когато поискаше. Не мога да си представя какво е изпитвал той, когато тя е умирала в ръцете му… ох, извинявай. Тия. Да, разбира се, всичко това е минало. Сега той е женен за теб. И ето те сега, толкова навътре в територията на Юга. Той знае ли? Тя повдигна рамене.
— Не знам. Ти явно знаеш много повече от мен. Аз дойдох тук заради Рианон. Имах чувството, че нямам избор.
— Да, разбира се, мога да те разбера. Е, сигурно Тейлър също ще те разбере. Жалко, че той не е на наша страна. Би могъл да бъде изключително ценен за нашата кауза. Никога не съм срещал човек с такива способности на следотърсач. Когато бяхме деца, никой не можеше да го победи в нито една игра. Беше способен да чуе как пърхат крилете на летяща пеперуда. Или да вижда в непрогледен мрак. Той е отличен следотърсач. От детективската агенция „Пинкертън“ биха дали мило и драго, за да го наемат на работа при тях, но той е решил завинаги да си остане само разузнавач и кавалерист въпреки необикновените си инженерни умения.
— Инженерни умения?
Брент изглеждаше искрено изненадан.
— Да, инженерни умения. За известно време учеше в Оксфорд, после постъпи в академията в Уест Пойнт. Той е самороден талант, когато става дума за строеж на мостове, пътища, понтони… макар че всъщност първата му любов е архитектурата. Обича да мечтае за времето, когато в цяла Флорида отново ще започнат да се издигат грандиозни строежи. Ти не знаеше ли това?
— Аз… хм, не знаех. — Тия се поколеба за миг. Беше удивена от това колко малко всъщност познава човека, за когото се бе омъжила. — Работата е там, че ние много отскоро сме заедно.
— Да, трябва да призная, че наистина е така. Аз също не съм го виждал напоследък, но откакто войната започна, много рядко се виждам с близките си. Майка ми, Господ да я благослови, с часове пише писма, надявайки се те да стигнат до всички нас. Наскоро получих писмо от Риса, в което се споменава, че Рианон е писала на Варина Дейвис.
— Знаеш ли за пророческия сън на Рианон?
— Става дума за някакъв балкон и за едно дете. Но за съжаление през последните дни не успях да се видя нито с президента, нито със съпругата му. Напоследък той е ужасно зает, а освен това страда от хронично безсъние и от силно главоболие. Може би си чула, че европейците са отказали да признаят нашето правителство?
— Да.
— Той изгуби толкова много хора, а и много генерали. Но изпратих писмена молба да бъда приет от Варина. Ще я посетим, за да може и Рианон да се успокои.
— Тя е ужасно объркана. Сънят я спохожда отново и отново. В него неизменно присъства едно и също малко дете, което всеки път пада от някакъв балкон. Не знае за кое от децата на президента Дейвис се отнася този сън, но е много разтревожена. Описва с най-големи подробности какво е видяла. Риса и Алайна са убедени, че става дума за Белия дом на Конфедерацията.
— Добре, братовчедке, а сега ще те оставя да се облечеш и ще тръгнем веднага. Ще те чакам на долния етаж. Белият дом на Конфедерацията за съжаление вече не е така свободно отворен за посещения, както беше преди войната, но сигурно ще мога да оставя бележка, за да ни бъде уредена по-скоро аудиенция при Варина. Може би тя вече е получила писмото на Рианон.
— Благодаря ти, Брент.
— Ще бъда на долния етаж.
Тя го изпрати с поглед, сетне затвори вратата и набързо се облече. Когато се втурна надолу по стълбата, той вече я чакаше, готов за излизане. Беше повикал карета и не след дълго вече пътуваха по улиците на предградията. Тия остана удивена от промените, настъпили в южняшката столица след началото на войната. Навсякъде се виждаха отбранителни съоръжения.
— Всичко това е в случай, че войските на генерал Грант наближат Ричмънд — обясни й Брент.
— На колко мили оттук е той? — попита тя.
— Доста близко — сухо отвърна Брент. После срещна тревожния й поглед и стисна ръката й. — Обаче Робърт Лий е готов да го посрещне.
Тя кимна и пак надникна през каретата. С приближаването им към центъра на града хората по улиците ставаха все повече и повече. Мнозинството бяха ранени мъже в окъсани униформи.
Толкова много мъже без ръце… без крака… накуцвайки, подпрени на патерици. Всички изглеждаха много отчаяни.
— Доколкото виждам, градът много се е променил — отбеляза Брент.
— Защо тази сграда е разрушена до основи?
— А, това беше фабрика за муниции. Изгориха я нашите хора, когато стана ясно, че янките могат да я превземат.
Междувременно каретата приближи голяма бяла сграда, която служеше за главна квартира на изпълнителната власт на Конфедерацията. Улицата бе задръстена от карети. Между тях забързано се движеха цивилни и военни с мрачни лица. Виждаха се модно облечени жени, придружени от слуги и роби. По улиците не секваше потокът от кавалеристи.
— Тук! Ние сме дотук! — извика Брент на кочияша.
Той помогна на Тия да слезе от каретата. Двамата пресякоха улицата и приближиха до елегантна къща. Тия се изненада, като видя занемарената фасада и запуснатата градина.
— Някога — започна Брент и млъкна.
